Как Индия сложи край на Португалската империя
Индия отдавна търси начин, с който да се раздели с влиянието на Португалия, но когато напрежението минава всички граници, прибягват до последния познат метод – войната. На 18 декември 1961 г. в ранни зори, индийски ескадрили от бомбардировачи пресичат границата и започват да изсипват бомбите си върху летища и комуникационни точки.
Те са последвани от парашутисти, танкове, БТР-и и артилерия ще прекосят сухопътната граница. Във всеки друг случай ще открием, че веднага ще има някаква реакция от страна на Пакистан или Китай, но те са тихи, защото това не е тяхна територия. Фокусът е насочен към Португалия, която владее тази територия близо 400 години.
Превземането на провинция Гоа, заедно с по-малък анклав Даман и остров Диу на северозапад, се случва около 1500 г. по времето на колониализма. Слабата подготовка на Индия тогава не може да реагира по никакъв начин, а и вътрешните ѝ територии са достатъчно разкъсани. Години наред ще има битка за въпросната локация, но дори и при сражения с Франция и Англия, домакините продължават да я запазват.
Малко след Втората Световна война ще открием, че британците са готови да предложат независимост на Индия и да я оставят. Дори и след тяхното изтегляне ще открием, че португалците остават и упорито отказват да върнат територията. Единственият им проблем е, че пропускат важния фактор – военната индустрия в Индия започва да се развива, а след ерата на колониализма, всеки иска да направи нови и още по-сериозно развитие.
До 50-те години на миналия век, Индия прави всякакви дипломатически совалки за връщането на територията. Индийците в окупираната територия продължават да не разбират защо са изоставени от своята родина и не пропускат да се изявяват с някой друг атентат, за да покажат, че най-вероятно западните нашественици вече не са толкова силни.
Истината е, че Индия се забавя и министър-председателят Джавахарлал Неру избягва да се намеси, защото има много други проблеми. Цялата страна трябва да се обедини и да се намери път към прекратяване на военните действия в Кашмир и Хайдерабад. В Гоа продължава да има националитическо движение, което се подкрепя от най-различни политически съперници, комунистическата партия на Индия и дори Социалполитическата партия Праджа. Неру просто не иска да действа , преди да има възможната позиция да завърши започнатото. Няма как министър-председател, който е успял да вземе възможно най-доброто от демокрацията и мирните преговори, но по всичко личи, че това няма да помогне сега.
Въпреки всички вълнения, Индия се стабилизира през 60-те. Неру трябва да предприеме действия и този път ще трябва да използва армията си.
Армията се подготвя около един месец по-рано с план за действие, но атаката е планувана за края на ноември. Обучението на ВВС е започнало още през юни, докато ученията на бойните кораби около Гоа ще продължат да провеждат учения. Португалия бързо отчита активността по темата и започва да търси помощ. Запада не спира да изпраща предупреждения, но сякаш вече е късно. Стига се до там, че държавният секретар на САЩ Джон Фостър Дълес ще предупреди Индия и ще напомни, че при използването на сила, Португалия ще има един много силен съюзник.
Твърди се, че ако Португалия е нападната, то тя като член на НАТО може да се обърне към организацията за военна подкрепа. Африканските нации също имат какво да кажат и посочват, че Индия не води съпротива срещу португалския колониализъм.
За съжаление САЩ и НАТО не виждат смисъл да се намесват, за да подпомогнат разпадащата е отвъдморска империя на Португалия, която ще рухне и без някаква военна намеса. По това време Неру е изправен срещу тежка политическа битка със социалистически кандидат от Бомбай. Гоа изглежда отново забравена, но истината е малко по-различна. Португалия прави някакви слаби приготовления за нападение. Местният губернатор Мануел Антонио Васало Е Силва е инструктиран да се бори до последния човек, макар и неговите сили да са едва 5000 души, придружени от няколко малки кораба и полицията.
Трудно е да се отговори с такава шепа хора срещу модерно оръжие в лицето на военната индийска ярост. От тяхна страна се ангажират ескадрили от бомбардировачи, един самолетоносач, два крайцера и шест фрегати.
Хирургическите бомбардировки успяха да сложат край на всякаква съпротива за един ден. Португалските войски бързат да се предадат и често вдигат бялото знаме без дори да стрелят. След падането на комуникацията, отделните сили на Португалия дори нямат представа, че в други точки войната вече е приключила.
На остров Диу се среща съпротива, защото раджпутския полк напредва и не чака въздушното подкрепление. От острова отвръщат с тежък картечен огън по десантните лодки. Извикани са самолети, но индийците от крайцера Делхи нямат намерение да чакат и започват обстрелване. След това вече няма кой да стреля. В друг момент индийската кавалерия се опитва да освободи затворници, но от напрежение, някои от полицаите започват да стрелят и се заражда нещо, което по-скоро прилича на сцена от филм, отколкото на истинска война.
Крайният резултат от битката е: 22 убити и 54 от страна на индийците, докато Португалия губи 30 мъртви и 57 ранени. Португалия дори не коментира онези 3000 войника, които са прибрани в плен.
Западът побърза да осъди делата на Индия, Африка също изразява недоволство, а дори съветския посланик не харесва идеята. САЩ не се намесва, защото тепърва трябва да преглътне неуспешната инвазия в Залива на прасетата. САЩ и Индия го играят сърдити в рамките на няколко месеца, а след това продължават добрия тон. Португалия и Индия подписват договор през 1974 г. и днес всичко остава в историята под страница на историческите книги.
