Спортни хроники: Съперниците се плашеха, а феновете го боготворяха – гримираният футболист, който стана легенда в Аржентина
Дарио Дубоа не говори празни приказки.
„Излизам на терена и съм готов да убивам за фланелката. За мен футболът не е игра, а начин да печеля пари и да се състезавам. Музиката е животът ми“, отсича той.
Много е вероятно никога да не сте чували за него. Почти никой в Европа не знае за съществуването му, защото няма качествата на Меси или Марадона, но общото му с тях е, че е футболист и аржентинец.
Никога не успя да стане пълен професионалист, нито пък да стигне до националния отбор. Играеше в тимове от втора аржентинска дивизия и от същото ниво в Парагвай, с които подписваше полупрофесионални договори.
Но Дубоа е идол на инчасите в родината си, не просто любимец на агитката на този или они тим, а на всички. Превърна се в мит, в нарицателно. Опъват плаката с името му, когато искат повече отдаденост от своите играчи – правят го от Росарио до Буенос Айрес.
Дарио Дубоа е символ на непримиримост, каквато се очаква от всеки футболист в Аржентина.
През 2014-та, седмица преди световното в Бразилия, легендата на хеви метъла Макс Кавалера от Sepultura и Soulfly говори по футболни теми и каза: „Има един играч, който описва всичко, което аз бих искал да мога да кажа, ако има начин да обединя музиката с футбола – Дарио Дубоа.“ Впрочем именно Кавалера е един от идолите на аржентинеца.
В последните години на 90-те и началото на новия век, неговата репутация на терасите на стадионите, пълни с луди и дългокоси ултраси, е забележителна. Аржентина, както и по-голямата част от Южна Америка, е луда по AC/DC, Iron Maiden, Кавалера, Джеймс Хетфийлд и всички останали богове на хеви метъла.
Най-великите концерти на тези икони на твърдата музика са точно там. Вижте едно DVD от лайв на DC на стадиона на Ривър Плейт и всичко ще ви стане ясно.
Дарио, като един обикновен млад аржентинец от 90-те, е дългокос, слуша здрава музика, играе футбол и е доста луд.
Решава, че качествата му не са достатъчно сериозни, за да уплаши съперниците с тях на терена. И започва да рисува лицето си като членовете на една от любимите си групи – KISS.
„Пеех в клубове из Буенос Айрес, но не можех да го правя като Пол Стенли от KISS. Играех футбол, но не бях Марадона. Затова направих това с боядисаното като Пол лице. Исках съперникът да има едно наум, когато ме доближи“, разказва Дарио през 2006-а, малко след като се отказва от футбола.
В началото съдиите го предупреждават, че така не може да играе. Но после става част от шоуто. Не е грубиян – има средно по 4 жълти картона на сезон, което е нищо за позицията му на опорен полузащитник. Тича непрестанно, раздава се до сълзи и кръв, а феновете го оценяват. Кръщават го El Baldosa – нещо като Плочката, като мозайка, като бетон. Солиден е. Но ултрасите влагат в тази дума още нещо: El Baldosa е бетонът, от който е изградена трибуната. Дубоа с боядисаното лице е част от тях.
Дарио се прочува из страната, защото е колоритен и различен. Физически невероятно подготвен. Здрав, непримирим, дългокос и опасен.
Една история в ранните му години е особено важна за репутацията му. Преди мач от втора дивизия го спира директорът на домакините. И му шепне в ухото, че ще получи малка сума, ако не се напряга и отборът му загуби. Дарио полудява, изплюва се в лицето му и го събаря на земята, карайки го да вкуси тревата, преди да се намеси полиция. По-късно го нарича и „мръсен плъх“ в местен вестник и става голям скандал.
Веднъж, докато играе в Депортиво Лугано, е бесен на спонсора на отбора, който е излъгал играчите и не им е платил премия за победа. И преди следващия мач намазва с кал екипа си и скрива логото на фирмата! Феновете са в еуфория!
Странната птица е изряден вегетарианец, не пие никакъв алкохол и не употребява наркотици. Или е на тренировка, или на репетиция с някоя от трите метъл групи, от които е част в онези години.
„Не обичам да играя футбол – признава в поредното интервю за рок списание в Буенос Айрес. – Правя го за пари, защото съм беден. Не мисля за бъдещето си, просто трябва да оцелявам икономически. Ако в бъдеще се наложи да работя в публичен дом за гейове, за да се изхранвам, и това ще правя!“.
След тези лафове му излиза и име на гей, което обаче той никога не признава. Една от бившите му приятелки е популярна рок певица в Аржентина и отхвърля с насмешка такива тези.
На 34 години Дарио се отказва от футбола, работи из нощни клубове като барман, отделно не спира с музиката и изнася концерти из ъндърграунд сцени, където всички го познават. Той си е El Baldosa – лудият хеви метъл, футболен гладиатор и страшен чудак.
Последната му работа е като барман в дискотека в Исидро Касанова, предградие на Буенос Айрес, популярна като леговище на заклети поклонници на хеви метъла.
През март 2008-а Дарио се прибира към дома с велосипеда си, преди да тръгне за поредната нощна смяна. Пресрещат го двама младежи, които искат портфейла му. Познават го и мислят, че носи сериозна сума в него. Той естествено тръгва да разрешава спора с юмруци, както си знае. Но единият вади пистолет и стреля два пъти. Стомахът и бедрото поемат куршумите.
В следващите 13 дни Дарио Дубоа се бори за живота си, а ултраси на отбори от цялата страна вдигат транспаранти в негова подкрепа на стадионите си. Но дори El Baldosa не се оказва достатъчно корав, за да оцелее от двата изстрела.
Умира на 37 години – някак нереално, като на филм, както минава и животът му. Агитки из Южна Америка кръщават фракции на него – ще срещнете из Парагвай и Аржентина групи с имена Дарио 12 или Baldosa.
Неговата история е странна, той не е световноизвестен и няма титли. Няма рекорди, няма слава. Но е култов герой. Дарио Дубоа бе типичният аржентински футболист и младеж, който живее в бързата лента, има анархията и тежката музика в кръвта си и не дава и пукната пара за мнението на обществото.
Вестник „Кларин“, най-големият в страната, му посвещава статия седмица след смъртта и заглавието е „Балада за един луд“.
„Не ми пука какво мислят всички. Боядисвам лицето си, защото на терена отивам на война. Искам съперникът ми да е уплашен до смърт, защото аз искам смъртта му. Аз съм там да убивам за фланелката“. Думите му, когато го питат за вида му на терена.
Няма съмнение – напълно луд. Такъв го харесваха запалянковците.
И като такъв ще го запомнят.
