Защо звукът от нокти върху черна дъска ни е толкова неприятен

Изследователите Д. Халпърн, Джеймс Хиленбранд и Рудолф Блейк през 1986 г. провеждат проучване с цел да разберат какво точно в звуците от нокти върху черна дъска, вилица по чиния и всичките подобни, ни карат да реагираме с разка неприязън. Те излагат хипотезата, че причина за реакцията ни са високите честоти и затова записват неприятните звуци и от всеки запис създават по три версии – с премахнати ниски, средни и високи честоти. След като пускат така разделените звуци на участниците в експеримента, тримата учени установяват, че грешат… Както д-р Блейк отбеляза: „За наша изненада премахването на високите честоти не намаляваше отвратителните качества на звука, намаляваше ги липсата на средните.“

Откривайки това, те правят предположението, че тези средни честоти прилича или на звук, издаван от хищник, или на предупредителен вик на друг примат. В крайна сметка „Оказва се, че звуковите вълни наистина са забележително подобни на предупредителните викове на примати, особено на виковете на шимпанзето“.

Императорски тамарин

Твърди се широко, че едно друго изследване развенчава това заключение – „Спонтанни акустични предпочитания у нечовешките примати“. То гледа как тамарините реагират на определени звуци, включително на нокти по дъска и на бял шум. Ако всъщност обаче прочетем изследването, ще видим, че то не развенчава нищо, а просто показва, че тамарините не проявяват повече или по-малко отвращение към звука от нокти, отколкото към белия шум.

Вече през новия век изследователите Майкъл Олер и Кристоф Ройтер решават да проведат проучване, озаглавено „Психоакустика на скърцането по черна дъска“, публикувано в списанието на Acoustical Society of America през 2011 г. Те малко или много повтарят експеримента от 1986 г., но вече използвайки съвременни технологии и събирайки много повече данни – за сърдечната честота на участниците, кръвното налягане и електрическото съпротивление на тяхната кожа, докато им пускат звуци на ноктите по дъска, скърцащ стиропор, вилици върху чинии и други подобни.

Те откриват, че ако филтрират честотите от 2000 Hz до 4000 Hz, субектите всъщност дори описват звуците като приятни.

Изследователите откриват още, че ако кажат на участниците, че звуците са от музикална композиция, те ги смятат за много по-малко неприятни, отколкото ако им кажат какво всъщност слушат, въпреки че все още се наблюдава промяна в сърдечната им дейност, кръвното налягане и най-вече в проводимостта на кожата при възпроизвеждане на неприятния диапазон честоти.

Въпреки че това изследване всъщност не добавя твърде много нова информация към първото, този път изследователите предполагат, че причината да реагираме така е, защото звуците от този диапазон са много силни, а човешкият ушен канал всъщност ги усилва още. Това очевидно е полезно за долавяне на човешката реч с такава чистота, но ако тя е твърде силна, може да стане неприятна и дори да се възприеме като болезнена.

Добавяйки още едно важно парче към пъзела, ученият Сукбиндер Кумар през 2012 г. публикуват резултатите от своето проучване „Дисоциативно представяне на акустичните характеристики и валентността на неприятните звуци“. В него се прави ядрено магнитен резонанс на група хора, докато слушат гадните звуци, както и други по-приятни – общо са им пуснати 74 различни вида звуци. Те откриват, че когато хората чуват нокти по дъска, не само, че оценяват това като неприятно, но нивото на неприятност, е пряко пропорционално на активността в амигдалата и слуховия кортекс. Също се открива, че активирането на амигдалата от своя страна засилва активирането на слуховите центрове в мозъка, което допълнително го кара да обръща още повече внимание на звуците и в този случай не по приятен начин поради активирането на амигдалата.

Най-лошо оценените звуци – тоест тези, които създават най-голяма активност между амигдалата и слуховия кортекс – бяха стъргане на нож по бутилка, драскане с вилица върху стъклена чиния и скърцане на тебешир върху дъска (в случай, че се чудите, един от най-приятно оценените звуци е този на смеещо се бебе).

В проучването също така се стигат до извода, че проблемните честоти на звуците изглежда са между 2000 Hz и 5000 Hz. Д-р Кумар коментира: „Това е честотният обхват, към който нашите уши са най-чувствителни. Въпреки че все още има много дебати защо това е така, в този диапазон често можем да открием писъци, които намираме за неприятни.“

Това вдъхва още малко доверие към първоначалните хипотези от изследването от 1986 г., че има нещо в нашето отдавнашно минало, което ни е научило да се страхуваме от тези звуци до степен, в която мозъците ни буквално предизвикват тревожност и паника. Както обобщава д-р Кумар, „Изглежда, че се задейства нещо много примитивно… Може да е сигнал за опасност от амигдалата до слуховия кортекс.“

Да обобщим. Отговорът на въпроса защо хората мразят звука на нокти по дъска е, защото поради някаква причина това кара амигдалата да се активира и да взаимодейства със слуховия кортекс на мозъка, най-вероятно защото предците ни са свързвали определени честоти с настъпваща опасност.