Невероятното пътешествие на мозъка на Айнщайн

На 17 април 1955 г. най-големият учен от своето поколение отива в болницата в Принстън с болки в гърдите, но за съжаление до следваща сутрин Алберт Айнщайн почива от аневризъм.

И докато новината, че великият д-р Айнщайн е починал на 76-годишна възраст се разпространява, в болницата се случва нещо доста смущаващо, ако не направо ужасяващо. Мозъкът на Айнщайн – място на един от най-големите интелекти в света – е откраднат. И това е само началото на историята.

Д-р Томас Столц Харви е човекът, който се грижи за Айнщайн. Седем часа след смъртта на големия учен сутринта Харви започна аутопсията, за която твърди, че му е дадено разрешение. След като определи причината за смъртта, той отстранява, измерва и претегля мозъка на Айнщайн. По-късно Харви казва, че „е знаел, че имаме разрешение да направим аутопсия и предполагах, че ще изследваме мозъка“. До ден днешен не е намерена документация или разрешението за тази аутопсия.

След всички измервания д-р Харви поставя мозъка във формалдехид. След това той вади очните ябълки на Айнщайн, които по-късно са дадени на очния лекар на физика Хенри Адамс (все още има слухове, че са в сейф някъде в Ню Йорк). Накрая останалата част от тялото му е предадена за кремация.

Айнщайн на пикник в Осло

Отстраняването на мозъка и очните ябълки е против желанието на Айнщайн. Според книгата на Брайън Бъръл „Postcards from the Brain Museum“ Айнщайн оставя много конкретни инструкции за след смъртта си – той иска да бъде кремиран, докато мозъка му е все още в главата, и пепелта да се разпръсне тайно, за да „избегне идолопоклонничество“ (на мястото, където е разпръсната). Така че Харви няма законово, а и медицинско право за действията си, защото не само, че не е неврохирург, той не е никакъв специалист по мозъци.

На 19 април, след отстраняването на мозъка, Харви иска разрешение (със задна дата) от сина на Айнщайн – Ханс Алберт Айнщайн. Ханс Алберт дава разрешението си като накара Харви да обещае, че мозъкът на баща му ще бъде използван за научни изследвания, а откритията, публикувани в уважавани медицински издания. Когато се разчува, че Харви притежава безценния орган, идват молби от целия свят от хора, които искат да го видят и изучат. Една от тези молби е от д-р Хари Цимерман в Ню Йорк, на когото Харви обеща, че ще получи първи шанс да го изучи. Цимерман и болницата му се подготвят за мозъка, но той никога не пристига. Във Washington Post се появява заглавието „Спор коя болница ще проведе изследвания на мозъка на Айнщайн“.

Технически, болницата в Принстън никога не е притежател на мозъка – д-р Харви е. Той го държи го в буркан в дома си. След публично пререкание с д-р Цимерман и все още непроведени изследвания, д-р Харви е уволнен от болницата и когато напуска, взима и мозъка със себе си.

Харви отива в Университета в Пенсилвания, където нарязва мозъка на много листа и 240 квадратчета. Най-накрая дава някои от парчетата на д-р Цимерман и запазва остатъка в два стъклени буркана с формалин. Други изследователи също искат от мозъка, но Харви отказва да им даде, твърдейки, че е „на година от завършване на изследването“.

Алберт с втората си жена Елса, 1921

Бракът на Харви се разпадна и той бързо си стяга багажа, за да си тръгне от Принстън. Преди да успее да напусне, (бившата му) съпруга заплаши, че ще изхвърли мозъка. Разбира се, Харви не позволява това да се случи и го взима със себе си, когато тръгва към Уичита, Канзас, където ще работи като медицински надзор в лаборатория за биологични изследвания. Докато е там, той държи мозъка на Айнщайн в кутия от сайдер под охладител за бира.

През следващите тридесет години Харви обикаля из САЩ и държи мозъка без да извършва и публикува никакви проучвания. Няколко учени се свързват с него през годините и той им праща части от мозъка, надявайки се, че те ще могат да направят изследванията, които той никога не прави.

…

През 1985 г., три десетилетия след смъртта на Айнщайн, някой най-накрая публикува изследване върху мозъка му, след като, разбира се, получава части от Харви – Мериан Даймънд от UCLA. То излиза в „Experimental Neurology“ и е далеч от изчерпателно, но твърди, че Айнщайн е имал повече глиални клетки за всеки неврон, отколкото един нормален човек. Това би могло да означава, че клетките са имали по-голяма „метаболитна нужда“, тоест използвали са повече енергия, което може да означава и повишаване на мисловни умения. Въпреки че по-скорошни проучвания опровергават тази теория, най-накрая все пак се правят изследвания на откраднатия мозък на Айнщайн, публикувани в уважавани медицински издания. Но това все още не беше краят на пътешествието му.

През 1988 г. на Томас Харви е отнето медицинското разрешително, защото не успява да мине тридневен изпит. Няколко години по-късно той се завръща в Принстън, където писателят Майкъл Патернити го убеждава да се срещне с внучката на Айнщайн в Калифорния. Разбира се, той трябваше да донесе и мозъка. В книгата на Патернити „Driving Mr. Albert“ се разказва за буркани с мозък в багажника на колата на Харви, когато пътуват към слънчева Калифорния. Те се срещат с Евелин Айнщайн в Бъркли. На тръгване Харви забравя мозъка в къщата й, но тя не го иска и му го връща.

…

Томас Харви почива през 2007 г., но преди да го направи, той дарява органът на болницата в Принстън – същото място, където мозъкът започна своето 50-годишно пътешествие. Общественият интерес към него се засилва и хората, получили парчета от Айнщайн през годините, ги изпращат обратно в болницата.