shareit

Великите любовни истории: Тенеси Уилямс и Франк Мерло: Когато трамвай “Желaние” най-после спре и на твоята улица…но само за малко.

| от Мая Вуковска |

В следвоенна Америка правителството започва усилена пропаганда с цел да наложи вярването, че съществува пряка връзка между комунизма и покварата и че сексуалните перверзници са по-опасни дори от комунистите, като под “сексуални перверзници” се има предвид леките жени и хомосексуалистите. Хомофобията се превръща в официална държавна политика, а ловът на гейове, провеждан често и от служители на ФБР – в любим национален спорт. Страхът от преследване кара много хомосексуални мъже да сключват фиктивни бракове с жени, а други са принудени да се крият в сенките на нощта.

Такъв е животът и на нашия герой. Роден и отрасъл в консервативния Юг, за него хомосексуалността е не просто неудобство, а истинско емоционално бреме. По-късно антагонизмът между южнашките нагласи и собствената сексуалност ще залегне в основата на повечето произведения, които излизат изпод напоеното му с яростна реалистичност перо. А то се счита за едно от най-гениалните в историята на американската и световна драматургия изобщо – перото на Тенеси Уилямс.

“Мис Нанси”

Роденият през 1911 г. в Калъмбъс, Мисисипи Томас Ланиер Уилямс[1] прекарва детството си в, меко казано, проблематична семейна среда. Майката страда от гранично личностно разстройство и често изпада в кризи. Бащата е пътуващ търговец на обувки и злохарактерен алкохолик, който демонстративно фаворизира по-малкия си син, Дейкън, пред мекушавия, слаботелесен Том. Понеже момчето предпочита четенето пред спорта, бащата често го дразни, викайки му “Мис Нанси”, намеквайки по този начин, че се държи като женка.

Тормозен от собствения си баща и пренебрегван от майка си, Томас е близък единствено с чернокожата им бавачка и по-голямата си сестра. Роуз е стройна хубавица, която на много малка възраст е диагностицирана с шизофрения, заради което прекарва голяма част от съзнателния си живот по психиатрични заведения.

Понеже обаче всевъзможните терапии се оказват неуспешни, родителите й разрешават да бъде подложена на префронтална лоботомия. Считаната в наши дни за нехуманна оперативна процедура не подобрява състоянието й, а само го влошава още повече и я превръща в инвалид. Биографите на драматурга предполагат, че освен вдъхновителка на много от изключителните  женски персонажи, които създава, Роуз е тази, която отключва у него алкохолизма и наркоманията на по-късен етап.

Не само Роуз, но и целокупното дисфункционално семейство Уилямс ще се превърне в неизерпаем източник на вдъхновения за сцени и герои в творчеството на Тенеси Уилямс. Какъвто например е случаят със “Стъклената менажерия” – пиесата, с която прави големия си пробив на Бродуей през 1944-45 г. Историята е за млад мъж, Том, сакатата му сестра Лора и обсебващата им майка Аманда. Да ви звучи познато?

Огромният успех на следващата му пиеса “Трамвай Желание” през 1947 г. циментира статута му на велик драматург. 47-ма е и годината, през която Уилямс прекъсва първата си сериозна романтична връзка – с Панчо Родригес и Гонзалес, мъжът по чийто образ е създаден иконичният персонаж на Стенли Ковалски.

Живата муза

След успеха на “Стъклената менажерия” Уилямс заминава за Таос, Ню Мексико. Още със стъпването на тамошна почва го обзема трансцеденталното чувство, че е живял на това място в някой предишен живот – толкова силна и моментална е връзката му с него. Друга причина да хареса Ню Мексико от раз е запознанството му с 24-годишния служител в хотел, Панчо.

Мургавият младеж така му завърта главата, че, без да се замисли, Тенеси го кани да се премести при него в Ню Орлиънс, за да работи като негова лична жива муза! Хронологията на продължилата две години връзка е неясна; знае се само, че заради ревнивата природа на Панчо и склонността му да злоупотребява  с наркотици тя е всичко друго, но не и безметежна. Двамата живеят и пътуват заедно докъм края на 1947-а, когато Тенеси решава да прекрати любовните им отношения.

Защото си е намерил друга муза.

Секс, наркотици и …още секс

Скоро след премиерата на “Трамвай Желание”, драматургът решава да замине за Европа с цел да отърси от раменете си физическото и емоционално напрежение, на което е бил подложен по време на написването на пиесата. Чувства се толкова изцеден психически, че е сигурен, че повече няма да може да напише и ред. Психосоматичното му състояние води до един дълъг, непродуктивен, саморазрушителен период, през който Тенеси се отдава на пиянство, неконтролируемо поглъщане на големи количества шарени хапчета и безразборни сексуални контакти – с когото и където му падне. Чак когато изпада в безсъзнание след изпиването на шепа седативи, и не се появява на галата в негова чест след лондонската премиера на пиесата му, осъзнава, че така повече не може да я кара. Случката му действа като отрезвяващ шамар и писателят решава да се върне в Щатите.

Преди злополучното пребиваване в Европа Тенеси изкарва краткотраен романс, буквално едночасов, с добре сложен бачкатор от италиански произход, с когото се запознава в бар в Провинстаун. Тогава даже не му запомня името.

Къщата на Тенеси в Кийуест

Това, което помни от срещата, описва в мемоарите си така: “Той се беше навел, опрял лакти на парапета – носеше дънки Levi’s и аз не спирах да го зяпам. Погледът ми трябва да е прогорил дупка през кожата на раменете му, защото  по едно време се обърна и ми се ухили.” Без много-много приказки следва секс в дюните на плажа. След което всеки си тръгва по пътя – без размяна на адреси, без обещание за нова среща.

 Само че било писано двамата да се срещнат година по-късно и случайната, анонимна свалка да прерастне в единствената, голяма любов в живота на драматурга.

Един Мерло – но по-опияняващ от виното

Прясно завърнал се в Ню Йорк, един ден Тенеси похапва в малък ресторант на Лексингтън Авеню, когато съзира познато лице. Чакай, ама това не е ли…? Ами да, сицилянчето от Провинстаун! Сега вече се запознават както подобава. Хубавецът се казва Франк Мерло, бивш морски пехотинец и участник във Втората световна война и настоящ актьор… от време на време.

Влюбването е мълниеносно. Какъвто си е спонтанен, Тенеси му предлага да се пренесе при него, в манхатанския му апартамент, което Франк и прави няколко седмици след тази съдбовна втора среща. Така започва и най-щастливият, най-спокоен и най-плодотворен в професионално отношение период в живота на Уилямс. Оставяйки верен на правилото си да изгражда персонажите си въз основа на реални личности от личното му обкръжение,  прототип на главният герой в следващата му творба, “Татуираната роза” (1951), става именно Франк Мерло.

Франк обаче не е само младият, страстен любовник. Той бързо влиза в ролята и на готвач,  камериерка, шофьор и секретар. Най-важната му роля обаче е тази на коректор на деструктивните навици на своя любим. Франк се старае да държи Тенеси далече от хапчетата, пиячката и манхатанските свърталища на гейове, където обича да се навърта за “едно набързо.” Освен това успява да балансира пристъпите му на депресия и да притъпява превърналия се в клиничен страх да не полудее, като сестра си.

Уви, така, както случайно ги среща през оная знойна, лятна нощ в Провинстаун, със същата безгрижна неутралност съдбата решава и да ги раздели 15 години по-късно.

Когато  Франк, заклет пушач, който стига до четири кутии цигари на ден, е диагностициран с рак на белия дроб, Уилямс изведнъж се озовава в неговата роля – грижи се за любимото си момче до смъртта му на 21 септември 1963 г.

Когато демоните те застигнат

След като Мерло си отива и вече няма какво да го пази на разумна дистанция от ръба на пропастта, Уилямс се срива. Последвалата депресия е толкова тежка, че наподобява на кататония. Писателят се връща към наркотиците с у̀дарен ентусиазъм. Опитват да го лекуват в няколко клиники и санаториуми, но все безуспешно. Накрая го препращат към доктор Макс Джейкъбсън, който по-късно ще се покрие със зловещата слава на доктор Фийлгууд, задето прилага крайно опасно лечение на депресия, комбинирайки амфетамини с успокоителни.

В резултат на нетрадиционните методи на Джейкъбсън Уилямс на няколко пъти се явява на интервюта в крайно неадекватно състояние, неспособен да обели дори две думи. Постепенно репутацията му на уважавана публична личност започва да вехне и в началото на 80-те той вече е полузабравен, давещ се в собствената си слюнка дядка, за когото на никой не му пука.

На 25 февруари 1983 г. 71-годишният Тенеси Уилямс е открит мъртъв в хотелска стая в Ню Йорк. Резултатите от аутопсията показват, че се е задушил с капачката от шишето за капки за очи, която е глътнал, докато е дръжал между зъбите си, но не е могъл да изплюва, защото приетите преди това наркотици и алкохол са потиснали мускулните му рефлекси.

Братът на драматурга пренебрегва желанието му да бъде погребан в морето (по-точно Карибско море)  и нарежда да заровят теленните му останки в гробището в Сейнт Луис, Мисури, където почива и майка им.

В завещанието си Тенеси Уилямс приписва писателските си права на Южния университета в Съуайни, Тенеси, в чест на дядо си, който е негов възпитаник. След много години прекарани в санаториум, обичната му сестра Роуз умира през 1996 г. и по почина на брат си завещава седем милиона долара от нейната част от семейното наследство на същия университет, който и до днес спонсорира с даренията специална академична програма за млади писатели.


[1]Писателят ще смени името си на Тенеси, като родния щат на баща му, през 1939 г. , когато се премества за няколко години в Ню Орлиънс.

 
 
Коментарите са изключени за Великите любовни истории: Тенеси Уилямс и Франк Мерло: Когато трамвай “Желaние” най-после спре и на твоята улица…но само за малко.

Повече информация Виж всички