Иван Хаджийски – бащата на Българската социология и изгубената битка със СС дивизията
Иван Минков Хаджийски е интересна личност в Българската история, която може да се похвали с вълнуващ живот, макар и кратък, както и редица заслуги за развитието на социологията и социалната психология в страната. Към това трябва да добавим и влечението към марксизма. Роден е на 13 октомври 1907 г. в Троян. Семейството му не е особено заможно, но пък позволява да завърши прогимназията в града. Влечението към литературата и създаването на материли се забелязва още през 1919 г. с различни публикации в списание „Юноша“.
Записва се в Търговската гимназия в Свищов и успява да я завърше през 1925 г. Покрай научните открития и различните публикации, този човек може да се похвали и с много интересно досие. През 1923 г. е повдигнато подозрение в убийство, а когато завършва гимназия е осъден условно на една година затвор по Закона за защита на държавата. Причината за присъдата е, че предава пари на заподозрян. Хаджийски се записва в Софийския университет със специалност „Философия“, но към това добавя и още една специалност – право. В последствие започва да работи като журналист и адвокат. Тогава работи често на няколко места, за да може да изкарва достатъчно за прехраната си. Няма и срамна работа, един ден може да е помощник-адвокат, друг път ще бъде келнер. Определението „Срамна работа“ никога не присъствало в речника му.
През 1929 г. членова в БКП и за пореден път е арестуван. Следващата година е избран за член на Околийския комитет на БКП в родния си град. Имайки предвид, че някои от най-видните социолози в лицето на Мишел Фуко и Пиер Бурдийо се раждат през 30-те години на миналия век, можем спокойно да изтъкне времето, в което Хаджийски провежда първото социологическо проучване – 1931 г. с анкетни карти в родния Троян. Анкетира троянските занаятчии и много по-късно ще добави изследванията си в публикации. Това е и времето, в което ще се запознае с бъдещия председател на БАН – Димитър Михалчев.
Същият е български философ и общественик, който по-късно с удоволствие ще редактира и разгледа първата книга на Хаджийски – „Бит и душевност на нашия народ“. Някои от първите му книги се финансират лично от него „Авторитет, достойнство и маска“, както и „Любов и брак“, са финансирани лично от него, но тогава се подписва с името Иван Минков. През 1936 г. се разкрива партийната група, в която членува и следва присъда на 3-месечен затвор. Когато е освободен, Хаджийски вече има ясна идея как ще разшири познанията си и какво ще остави на България. Неговото сериозно желание е да обиколи България, понякога пеша, а друг път с колело. И така тръгва, на гърба си носи огромна раница, в която е събрал своята пишеща машина и други необходими средства за запис и така започва една много специална обиколка за събиране и опознаване на своите съграждани.
Прави редица изследвания, които по-късно ще бъдат събрани в една от най-известните книги на автора – „Бит и душевност на нашия народ“. За това изследване, както и многото изминати километри, Хаджийски ще заяви следното:
„Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот.“
Натрупаната информация обаче не може да се събере само в един том, ще бъдат подготвени цели три, като последният ще изисква малко повече време за събирането. Мнозина наричат труда му, опит в модерната история за повдигането на духа на нацията. Разглеждайки страниците, може да бъдем категорични, че до огромна степен е успял да постигне именно това, при това с достатъчно адекватни примери и факти. Покрай този поглед, Хаджийски се слави и с нещо повече – хирургическа честност и точност.
Легенди разказват, че често преминавал цяла София, за да върне даденото в повече ресто на продавачка. Нацистка Германия започва да губи войната и Иван Хаджийски е мобилизиран през 1943 г. Докато се намира в Ливадово, Гърция, философът дописва своя последен 3-ти том. Междувременно семейството му е евакуирано в Кнежа. Хаджийски се записва като доброволец и е изпратен като военен кореспондент при щаба на Втора българска армия. Преди това има достатъчно опити да го спрат от активни военни действия, но накрая той доброволно се явява в щаба на БА и настоява да бъде изпратен на фронта. Носи със себе си и любимия тефтер за още записки.
Снимка: By T.Y. for Utar Sigmal – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26811857
Пътува с ръкописа си и го предава на съхранение при генерал-майор Кирил Станчев. На 4 октомври 1944 г. Втора българска армия се изправя срещу СС дивизия „Принц Ойген“, която до този момент се разправя предимно с югославски партизани. В едно от тежките сражения е убит именно и българският баща на социологията. Лобното му място е близо до връх Висока чука край Власотинци, Сърбия. Приятелите му не позволяват да остане в Сърбия и пренасят тленните останки само месец по-късно в България.
Последният том е предаден след войната от генерал-майор Станчев на вдовицата на Хаджийски. Тя от своя страна го депозира в издателство „Хемус“ и там се губи, след национализацията през 1947 г. Последният том може да се възстанови частично и никой не знае дали наистина е завършен някога или не. Социологът получава посмъртно наградата „Златен знак с лента“ от Института по социология при БАН. На негово име съществува и национална награда за принос в народопсихологията и социологията. Разбира се, би било трудно да говорим за неговия труд, без да извадим някои от крилатите цитати и мисли, които присъстват в един от най-важните му научни трудове:
„Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко.“
„Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи.“
„Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България?“
„Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче. Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир.“
„Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил.“
„Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използувайки най-лесния път — партизанщината.“
„За нас английският път е изключен. Няма да мине много, и той ще бъде изключен и за самата Англия, когато след освобождението на колониите британският лъв клекне сам върху мъгливия си остров.“
Както можем да забележим, бащата на Българската социология е изключително духовит и с много точно и адекватни примери очертава някои от основните проблеми. Може би е имал повече време да мисли относно тях в дългите си разходки, но по-важното е, че ако човек иска да види адекватната картина на някогашният бит. Още по-интересен факт е, че можем да открием някои от мислите на Хаджийски, да бъдат смятани за абсолютно адекватни и до днес. Написаните мисли могат да се смятат за класически, особено след като намират приложение и до днес.
