Хидеки Тоджо – противоречивият генерал на Япония през ВСВ
Министър-председателят на Япония по време на Втората Световна война – Хидеки Тоджо може да се смята за достоен наследник на Хитлер. Мнозина го наричат художника на апокалипсиса и след като се запознаем с неговата история ще е малко трудно да се отрекат и по-зловещите прякори. След края на войната е изправен пред военен трибунал за действията си, а списъкът с провинения е обемен и доказва, че човешката природа няма граници в своята жестокост.
Роден на 30 декември 1884 г. в Токио. Семейството му е с далечно самурайско потекло, баща му Хиденори е военен офицер и малкия Хидеки ще наследи тази титла, издигайки се още по-високо в командването. През 1905 г. момчето завършва Японската военна гимназия на 10-то място в целия випуск. Традицията изисква клетва за вярност към императора и още тогава се забелязва, че Тоджо приема думите си много сериозно и възнамерява да изпълни дълга си, какъвто и да е той.
През 1904-1905 г. се води Руско-японската война и именно тогава Тоджо започва да презира запада, като през цялото време изпитва особен гняв към Русия, а след това и към САЩ, защото именно Рузвелт заявява, че примирието между двете страни ще се случи, но само след като Манджурия се върне обратно към териториите на Китай. С този акт е повече от ясно, че японските, както и руските жертви са били напразни. Още на тази крехка възраст, японецът осъзнава, че западът няма да признае никога страната му като първа военна сила. По настояване на Удроу Уилсън, Япония трябва да признае всички страни в Азия като равни, без значение от расата.
Снимка: By http://www2u.biglobe.ne.jp/~choufu/jikyoku56.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1762195
И докато това се случва, САЩ решава да затвори вратите на азиатските имигранти през 1924 г. С това за пореден път става ясно, че от другата страна на света се ражда една много зловеща форма на расизъм и подценяване. Докато е в Германия, Тоджо си купува билет за САЩ и съответно се разхожда с влак, за да разгледа страната – конкурент. Не се впечатлява от видяното и дълго време не разбира как именно САЩ диктува правилата на световната политика. През 1931 г. японците нападат Манджурия и установяват нова страна на име Манджуо-Ко. Хидеки е повишен официално в майор-генерал и следващата година командва японския „Кемпетай“ – тайна полиция, копирана изцяло от немското Гестапо. Управлява своите агенти в новата страна и продължава да вярва, че Япония трябва да бъде тоталитарна, за да затвърди изцяло своите позиции при следващата неизбежна война.
Генералът определено е бил прав и докато неговата страна се опитва да върне онази територия, за която е проливала толкова много кръв, Европа се въоръжава и подготвя за глобалния конфликт. Скоро неговите подчинени ще го наричат Камисори – бръсначът. През 1937 г. става и главен ръководител на армията, като продължава да държи контрола и над тайната полиция. Следващото повишение е военен министър.
Пикът на напрежение между Китай и Япония започва да достига своя апогей някъде през юли 1937 г. Така наречения „Китайски инцидент“ развързва ръцете на Япония и както мнозина са подозирали, самураите очакват само повод, за да тръгнат на война. Армията влиза в Нанкин и започва системно избиване и изнасилвания, нарушавайки всяка военна етика и правило. 6-те седмици са маркирани в историята като „Изнасилването на Нанкин“.
САЩ поставя икономически санкции и ембарго на страната, забранява вноса на метал и гориво (имайки предвид, че около 80% от черното злато идват именно от тях) и чакат обездвижването на японската армия. Това обаче не води до нещо по-добро, Япония веднага се включва в тристранния пакт с Германия и Италия, насочва вниманието си към Югоизточна Азия, където набавя необходимите ресурси, френският режим позволява на страната да разтовари войници в Индокитай (днешен Северен Виетнам) и ефективно да блокира Китай, забранявайки вноса на оръжия и стоки. САЩ продължава да налага санкции, но след като ресурсите вече могат да се набавят значително по-лесно, Япония изобщо не се интересува от събитията в ОН. През 1941 г. завзема абсолютно всички френски позиции в Индокитай.
Снимка: By The Asahi Shimbun Company – http://time-az.com/main/detail/59367, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64519449
Идва време за преговори и Тоджо трябва да прецени дали ще преговаря със САЩ за гориво или да продължи своята военна кампания. Проблемът, както обикновено е, че когато се опита да намери решение, САЩ настоява всички превзети територии да се върнат обратно. Съответно в този момент отново ще се заговори за Манджурия, Индокитай и Корея. От другата страна, Тоджо имал конкурент в лицето на Фумамаро Коное – министър-председателят на Япония. Той настоявал страната да бъде в добри отношения със САЩ и като единствен противник, който настоява за мир във военно време, е отстранен с намесата на императора и малко помощ от Тоджо.
Принц Нарухико Хашикуни заема поста на Коное и стои там точно един ден. На следващия го отстъпва на Тоджо. Макар и всички да настояват за мирно решение на проблема, Тоджо заявява, че ако до 1 декември няма постигнато съгласие, страната автоматично ще тръгне на война срещу САЩ. На 5 ноември 1941 г. започва подготовката за атака над Пърл Харбър. На 16 ноември японската флота се готви за отплаване. Макар и мнозина да смятат, че решението е взето синдикално, министърът се е консултира с останалите генерали и управляващи и атаката се оказва консенсус.
На 26 ноември пристига поредната покана за изтеглянето на японската армия от териториите на Китай и Индокитай. На 1 декември се дава официално разрешение за отплаване към Хаваи, а на 7 декември Япония извършва своето първо нападение. Самият Тоджо заявява, че империята може да се защити единствено с оръжие и е принудена по пътя си да отстранява абсолютно всеки проблем.
Снимка: By Unknown author – http://blue.ap.teacup.com/masamichi/img/1380514663.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44144505
Малко след като влиза във Втората Световна война, генералът-министър се радва на огромна почит. Страната печели победа след победа и демонстрира мощ, за която запада никога не е подозирал. Опитва се за пореден път да вземе властта в собствени ръце, но противниците напомнят, че всички грешки на Германия в този глобален конфликт идват именно от съсредоточаването на властта в един лидер – Хитлер. Коментарът му също не закъснява:
„Хитлер е вербуван войник. Аз съм генерал.“
И макар да не успява да се окичи с толкова власт, той все пак може да извърши почти същите зверства. Омразата му към запада вече не е прикрита, смъртността на военнопленниците в японските затвори е приблизително 27%, докато в немските по същото време е около 7 пъти по-ниска. Тоджо разрешава да се извършват всякакви експерименти върху задържаните, подписва заповед за използването на комфортните жени – проститутки за армията и с това се надява, че ще вдигне морала на войниците. Покрай всички зверства се наблюдават и положителни решения, той приема и позволява на руските евреи да намерят убежище в Манджурия. Немските протести и закани изобщо не го притесняват. След битката за Мидуей се променя и курса на войната.
Изгубените позиции все по-често започват да костват увереността и морала на самураите. В един момент се достига до колективното усещане, че страната вече е изгубила сражението. Друг основен проблем е, че политиката на новия лидер със сигурност няма да позволи евентуални преговори и мирът се е изплъзнал между пръстите. На 18 юли 1944 г. генералът подписва своята оставка, след като Япония е победена в Сайпан и вече е прекарала 2 години и половина в сражения. Дори и след като е опозорен, той продължава да бъде една от водещите фигури в Япония. На 13 август 1945 г. пише следното:
„Сега ще видим как нашата страна се предава на противника, без да демонстрира своята пълна мощ. Тръгнали сме в посоката на унижаващия мир.“
На 15 август император Хирохито официално съобщава, че се предава. На 11 септември генерал Дъглас МакАртър издава заповед за ареста на Тоджо. Макар и да се открива лесно, бившият генерал отказва да се предаде без битка и демонстрира до последно боен дух и чест, застрелвайки се в гърдите. По време на ареста е изпратен и японски репортер, който записва думите му:
„Много съжалявам, че смъртта ми се бави. Великата Източно Азиатска война беше оправдана. Съжалявам единствено пред нацията и всички раси на Великите Азиатски сили. Ще чакам праведния съд в историята. Желаех да извърша самоубийство, но понякога и това може да бъде провал.“
Снимка: By 百楽兎 – Scanning., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4405650
Според лекарите, раната наистина е тежка, но не и фатална. Бившият генерал се оказва прав, успява да дочака военен трибунал и неговата присъда е може би една от най-тежките. Сред обвиненията присъстват убийства, осакатяване и отказ на медицинска помощ на военнопленници и цивилни, робство, отнемане на частна и публична собственост, унищожаване на градове и села отвъд разума на военното дело, масови убийства, изнасилвания, измъчвания, експерименти с хора и още много други.
Снимка: By Unknown author – NRE-338-FTL(EF)-3161(12), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29509076
Повечето престъпления са извършени върху цивилни, което доказва още повече безумието му. Самият генерал смята, че има един последен дълг към императора – поемането на цялата вина за войната. Въпреки това не дава показания до края на 1947 г. В съда получава още няколко обвинения: за непровокирана война и агресия срещу Китай, САЩ, Великобритания, Франция и Холандия, както и за провеждането на експерименти върху военнопленници. На 12 ноември 1948 г. е издадена смъртната присъда чрез обесване. Изпълнена е 6 седмици по-късно. Макар и историята да продължава да твърди, че всички решения са взети изцяло от Тоджо, през последните години в архивите се откриват все повече документи, които доказват, че императорът е знаел и също е бил съгласен с хода на войната.
Единствената причина, поради която императорът не е изправен пред военен съд, е фактът, че МакАртър бил принууден го използва за постигането на мир и прекратяването на военните действия. Както знаем, Токио не е бомбардирано, поради простата причина, че императорът трябвало да бъде пощаден като последната останала форма на власт в страната. През последните години може да се забележи как наследниците на генерал Тоджо се опитват да изчистят името му. Пред интервю за New York Times, внучката Юко споделя, че не е редно да сравняват дядо ѝ с Хитлер.
Основната разлика между двамата е, че Тоджо не е избивал своя народ, изборът за война е бил неизбежен и липсата на ресурси тласнала страната към крайности. Конфликтът бил единственото решение, с което се гарантира оцеляването на Япония. И до днес в страната има противоречиви мнения относно животът и делата на Хидеки Тоджо, някои го подкрепят и разбират, други го отхвърлят. Истината остава винаги някъде по средата.
Заглавна снимка: By Unknown author – This image is available from the website of the National Diet Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2445480
