В родната история ще открием присъствието на личности, които остават завинаги в архивите, макар и тяхната роля да е често водеща. Атанас Стефанов Атанасов е точно такъв пример. Макар и неговият живот да е обвързан изцяло с войните на XX век. Военната му кариера започва от най-ниското ниво, като до края на живота си ще достигне чин генерал-лейтенант. Не трябва да бягаме и от още една много важна подробност – семейството изиграва огромния роля и когато е захранено с правилните добродетели, то създава качествени хора. В семейство, в което дядото е пример за селска възрожденска интелигенция ще открием, че именно той изиграва особена роля в образованието, религията и революционния комитет.
Дядото Иван Иванов Хаджиев Златарски пише „Устав на Градинарското благотворително общество в Златарица“, като се стреми да помогне за образованието на младите хора. Бащата на Атанас е един от дарителите, които остават пари и земя за подпомагането на бедни ученици след освобождението. Атанас има и брат Иван, като още през 1905 г. влизат във военното училище и на 2 август 1912 г. са произведени в чин подпоручик. Впрочем това е само началото, защото през следващите години армията ще привлича с особена страст бъдещия генерал. Първата война, в която участва е Балканската (1912-1913 г.) и Стефанов е командир на 6-а рота и 18-и пехотен Етърски полк на Н.В. Фердинанд I. Неговият брат получава командването на 1-ва рота от 20-и пехотен Добруджански полк на Н.В. Княз Кирил Преславкски.
За жалост Иван Стефанов Атанасов умира на 5 март 1913 г. при езерото Деркос. Неговият брат, дали от мъка, дали от желание за мъст, отказва да отиде на погребението на брат си, макар също да е позициониран на тази позиция. На баща си пише, че въпреки тежката загуба, той има достатъчно братя на фронта и с тях търпи всички лишения, по-късно ще вметне в няколко реда, че е участвал във всички сражения и между другото е получил Орден за храброст. Тази награда определено не го трогва.
С края на едната война започва следващата – Междусъюзническата и командирът отново поема същата рота, като се сражава на Тумба, Черни връх, Св.Илия, Острика, Кървав камък, Царица, Панджин гроб, Стретер и връх Бобик. Тогава допълва само, че не е бил ранен нито веднъж. При избухването на Първата Световна война, Атанас Стефанов вече е адютант на 2/5 пех. бригада в Търново, изпраща молба да бъде зачислен в старата си рота и полк. Етърският полк е изпратен да се бие срещу сръбските сили при Геляне. Неговите подвизи са чутовни, а бойните другари ще си спомнят, че има особен афинитет към употребата на ръчни бомби. Стефанов често избирал първи да влиза в битката, а попадне ли във вражески окоп, веднага започва да го прочиства точно с този арсенал.
Получава още един Орден за храброст. Опонентите му не са никак леки, той се изправя срещу французи, англичани и гърци, като в нито един момент не нарушава военната етика и показва, че родната армия не е само класа, тя е и пример за подражание. Разбира се, остава силно разочарован и от още един факт – усилията, натискът и дадените жертви са напразни. Тук е редно да напомним, че ветеранът от Първата Световна война е имал много сериозни амбиции към летенето. Кандидатства в аеропланното училище през 1914 г., но не го приемат заради наднорменото му тегло. Майор Стефанов все пак не се отказва от тази страст и 10 години по-късно лети на самолет, а само след още 4 години ще пилотира сам.
В дневниците си разказва, че е направил повече от 200 полета. В краткото мирно време ще открием, че командва различни училища, като взима участие в големите царски маневри в Поповско, получавайки похвалите на Борис III, княз Кирил Преславски и генерал Христо Луков. Армията продължава да е неговата най-голяма любов, макар да има семейство и дъщеря, но в свободното си време следи всички военни издания. Наученото от войната се допълва с неговия опит и в различни периоди преподава артилерия, оръжезнание, обща тактика, наблюдателна служба и много други. С помощта на различни сдружения и частни лица не спира да развива идеята за изграждането на паметници за падналите във войните. Отклонява личните си средства за закупуването на икони в бедните села.
Обществената му дейност не се пропуска от никого, но като заслужил и активен военен, на 1 януари е официално повишен в майор-генерал, а три години по-късно с царска заповед е повишен в генерал-лейтенант. Въпреки големите агитации в негова полза за издигането му до министър на войната, Стефанов отказва тази чест и заявява, че е скромен човек, който никога не е имал подобни амбиции. По същото време Богдан Филов ще напише в своя дневник, че царя и князът са обсъждали кой да заеме този пост и единодушно решават отново, че най-достоен остава генерал Стефанов.
След като е изпратен в Дупница, където трябва да се изправи срещу 22-ри пехотен полк на Германия, той заминава, като на 10 септември вече води боя. Осъзнава много добре, че ситуацията в страната е много по-различна и макар да има на разположение автомобил и дори самолет, отказва да напусне страната си. Съдбата на генерала не е особено розова. Той успява да ръководи армията си точно 2 дена и на 12 септември 1944 г. е екзекутиран от партизанката Митка Гръбчева. Няма съд и присъда, в този момент е пътувал за Плевен. Гръбчева ще заяви, че се е отбранявала, но това не отговаря на дадените показания по-късно, останалите комунисти не са съгласни. Генералът е погребан на 13 септември в църквата „Св. Марина“ на 13 септември.
За всички заслуги на фронта, за всички предадени знания, както и спечели ордени, генерал Атанас Стефанов е осъден посмъртно на 2 април 1945 г., като Плевенският народен съд ще присъди всички негови имоти в полза на държавното съкровище. От 1993 до 1998 г. единственият наследник – Кръстина Атанасова Чолакова ще подаде молба за преразглеждане на присъдата, като ще поиска тя да бъде отменена, но това искане ще остане без уважение. Нека не забравяме, че генерал Стефанов отказва да членува във всички партии и смята, че единствената му цел е кариерното развитие, където няма място за слаби политически влечения.
Въпреки сериозните и люти опити да му се препише някакво влечение – източно или западно – генерал Стефанов остава преди всичко българин, който мечтаел за развита и конкурентна армия, която да гарантира безопасността на всички. За жалост неговият живот е обречен да приключи, като за неговия палач спокойно можем да кажем, че вероятно дори не е осъзнавал какво точно извършва.