Усилията да се премахне сексизмът от социализма

В най-ранните години на 20 век има много да се желае за правата на жените. Съпрузите могат да бият и изнасилват съпругите си, без да се притесняват от последствия; през 1910 г. Върховният съд на Съединените щати отказва на съпругите правото да съдят съпрузите си за нападение. Разпространяването на информация относно контрацепцията е незаконно. Законите, които дават права на съпругите върху собствените им доходи и имущество, бавно се прокрадват в повечето щати, но жените все още се борят за равен достъп до образование и работа; води се кампания и за по-практично облекло. През 1908 г. Ню Йорк забранява на жените да пушат на публични места. Само 19 щати им предоставят пълно или частично избирателно право преди 1920 г., когато всички жени в САЩ постигат пълно право на глас.

Междувременно основните политически партии в страната не предлагат много на жените. В партийните платформи за президентски избори през 1908 г. демократите се обявяват за „шампион за равни права и възможности за всички“, но никога не споменават за подобряване на правата на жените. Докато те им разрешават да участват в националния конгрес на Демократическата партия, само 5 делегати от 1008 са жени и всичко, което им обещава, е да разследва условията на работа на жените. По-малката Партия на трезвеността иска „единни закони за бракове и разводи“ и избирателно право, основано на интелигентност и грамотност на английски език.

Зараждащата се Американска социалистическа партия, основана през 1901 г., изглежда обаче е различна. Нейната платформа специално призовава за избирателното право на жените и сформира Национален комитет на жените със специфичната цел да ги убеди да се присъединят към партията. Към 1909 г. от неговите 50 000 регистранти 2000 са жени.

Социалистите предлагат „доста необикновено пространство за участие на жените в политиката, със сигурност за разлика от която и да е друга партия“, казва Пол Хайдеман, историк на Американската левица от Нюйоркския университет. И все пак, дори с доктриналната ангажираност на социалистите, липсва реалният опит на партията да се бори за равенството и приобщаването на жените.

За страстни хора като Лена Мороу Луис, която бързо се издига и се превръща в един от най-известните организатори и оратори на Социалистическата партия, женоненавистта на мъжете в партията ги заслепява за обществената реалност. Нейната политическа партия съществува вече от десетилетие, когато през 1911 г. Луис отправя строго предупреждение към нейните съмишленици: „понеже един човек се определя като социалист, това не го дарява с мозък, нито го прави широко скроен и либерален във възгледите си… Предразсъдъците на малоумните мъже не трябва да бъдат удовлетворявани.“

Много ранни (мъже) социалисти твърдят, че след като се установи социализмът, феминизмът ще стане ненужен, така че отделен тласък за правата на жените е излишен; вместо това, те твърдят, че цялата енергия трябва да бъде насочена към напредване на социализма. (Дори и днес някои известни социалисти осъждат „политиката на идентичността“ като отвличане на вниманието от ключовата цел за постигане на социалистическо общество.)

От друга страна, „жените социалисти настояват за по-агресивен подход към освобождението на жените“, казва Хайдеман. „Те твърдят, че партията трябва да направи повече, за да набере конкретно жени и че партията твърде често приема жените за даденост.

През януари 1912 г. авторът и активист Ърнест Унтерман изтъква лицемерното поведение на своите колеги социалисти на страниците на Journal of Carmen Journal: „На пръв поглед изглежда необяснимо, че дори социалистите гледат с безразличие или неприязън към усилията на техните съпруги, любими, майки, сестри да си осигурят равенство с мъжете. Този факт обаче е безспорен. Той съществува и продължава да съществува в нашите собствени редици.“ Унтерман определя сексизма на своите другари като вкоренен в страха на мъжете, че разширяването на хоризонтите на жената ще я направи по-самоуверена и „по-малко склонна да приеме цялата крива логика на „превъзхождащия“ мъжки ум.“

Нещата не са много по-добри за социалистите в Европа, където процъфтяващото движение за правата на жените също е в противоречие с настояването за икономическо равенство. До 1928 г. е необходимо на Обединеното кралство да предостави на жените равни права на глас с мъжете; във Франция това става дори по-късно, като френските жени не гласуват законно до 1945 г. „Избирателното право на жените е извън мирогледа на практическата политика, малко вероятно да бъде реализирано и все още малко вероятно да заинтересува избирателите. Не само социалистите избягват тази тема, но някои от тях всъщност дори активно се противопоставят жените да гласуват“, пише историкът Шарл Соуървайн в книгата си „Сестри или граждани: жените и социализмът във Франция“ от 1876 г.

И в двете основни британски социалистически партии по това време „изразяват понякога враждебни нагласи от отделни лидери или клонове към въпроса за жената и рядко се дава приоритет на въпроси в интерес на жените, а членовете жени… са ограничени до специфични за пола роли“ пишат Карън Хънт и съавтора му Джун Ханам в „Социалистически жени: Великобритания, от 1880-те до 1920-те години“.

Кари Чапман Кат

Организациите за правото на глас на жените, макар и на пръв поглед да се борят за по-голямо равенство, се застъпват най-вече за правата на глас за богатите бели жени. Литература от групи като Националната американска асоциация за избирателно право на жени (NAWSA) призовава за тестове за грамотност и изисквания за месторождение за гласуване и насърчава лишаването от права на чернокожите. „В началото на 20 век NAWSA тръгна по явно расистки и ксенофобски път под ръководството на Кари Чапман Кат“, казва Хайдеман. Кат заявява, че „върховенството на белите ще бъде засилено, а не отслабено от избирателното право на жените.“

Но Хайдеман отбелязва, че някои социалистки се притесняват, че при изтласкването на политическите горещи теми на избирателното право тяхната партия на практика „предава движението за освобождение на жените на феминистки групи от средната класа, които никога не биха помогнали на работещите жени“.

„Американското движение за избирателно право доскоро беше общо дело на жени от салоните, абсолютно откъснати от икономическите нужди на хората“, заяви известната феминистка писателка-анархистка Ема Голдман през 1911 г.