Последният ден на пустинната лисица Ромел и нацистката пропаганда след него

На 14 октомври 1944 г. Германия бавно и сигурно започва да губи войната. Опитите ѝ за световно господство са попарени, а все повече от някогашните генерали започват да вярват, че Хитлер е трябвало да прекрати тази лудост много по-рано. Някога самият фюрер е заявявал, че след като реши Полския въпрос, възнамерява окончателно да спре военния конфликт, но това така и не се случва.

Мнозина започват да мислят вариант за елиминирането на Адолф Хитлер, подготвят се покушения, правят се опити и въпреки това не се стига до особен успех. Сред всички противници е и маршал Ервин Ромел – пустинната лисица. В края на войната, Ервин се намира близо до Херлинген. На 14 октомври редовната армия обгражда неговата къща и го принуждава да извърши самоубийство. На своя 15-годишен син Манфред, бившият маршал ще каже следното:

„Да умреш от ръцете на своите собствени хора е трудно, но къщата е обградена и Хитлер ме обвинява в държавна измама“

Позиционирано до Швабските Алпи, това място е познато на Ромел отдавна. Той е прекарвал много лета и избира мястото с една особена цел – да скрие семейството си, колкото се може по-далеч от Хитлер. Нещо повече, това е мястото, което можело да му позволи да се скрие от съюзниците, както и нацистите, а след войната щял да мисли как да продължи живота си.

Нещо по-интересно е фактът, че Ервин щял спокойно да се размине с военен трибунал, защото никога не е наредил смъртта на нито един евреин, отнасял се е етично с военнопленниците и е показвал качеството на немски войник, което много други не можели и не знаели как да придобият. И планът можел да проработи, особено след като никой не обръщал внимание на тази локация.

Полицията на Гестапо рядко се появявала, съседите не били толкова внимателни, но когато войната започва да се обръща, повечето се заели с по-сериозна работa по елиминирането на предателите. Какво е обвинението на Ромел? Според генерал-лейтенант Фриц Баерлейн, Ервин и неговият колега – Ханс Шпидел, смятали да позволяват на съюзниците да навлязат в ключови точки на Германия, с което да принудят Хитлер да се предаде значително по-рано, при това без особени жертви.

Преди планът изобщо да влезе в действие, някой предава и двамата. И до днес няма информация кой успява да добави още хиляди жертви и да гарантира опустошението на Германия, но фактите са факти. Малко след опита за атентат през юли, същата година, фюрерът вече е пуснал всички свои гладни хрътки за разчистването на сметките. Нещо повече, през същата година Ервин е официално враг номер едно за Хитлер. Той не може да го понася, не се подчинява на заповеди, бляскавият авторитет за успех също е изгубен, а що се отнася до отношенията между двамата – по-ледени са отвсякога.

А всичко започва още през 1942 г. с трудните шансове за приемането на Адолф като военен лидер. Ервин многократно предлагамного по-добри планове за действие, но след като диктаторът има свои виждания за войната, стигаме до този специален момент през 1944 г. За една година Ромел разбира, че тази война е обречена, при това не поради липсата на оборудване или достатъчно добри войници, а поради факта, че Хитлер няма никакви познания за войната. Колкото повече загуби се трупат като актив, толкова повече главнокомандващите забелязват, че е време да премахнат своя лидер, на когото са се доверили толкова сляпо. Ето защо и самият маршал ще сподели следното:

„Започнах да осъзнавам, че Адолф Хитлер просто не осъзнава ситуацията, каквато е. Реагира емоционално срещу интелекта и продължава да вярва, че е прав.“

Десантът в Нормандия поставя немската армия на колене и изтощава войниците до самия предел. Можем да забележим, че Париж е пощаден благодарение на онези немски офицери, които просто не приемали факта, че трябва да накажат французите със заличаването на този град. Що се отнася до самия Ромел, той отново ще бъде много критичен по темата:

„Обикновено съм добре с нервите, но понякога съм близо до припадък. Когато започнаха да идват рапортите за жертвите, те бяха твърде много. На всеки пост, който посещава, получавах по една папка. Никога не се бях сблъсквал с толкова много загуби.“

Когато разказва това на сина си, добавя и нещо още по-важно:

„Цялата тази война прокрадна едно усещане за липса на цел. Колкото по-бързо свършеше, толкова по-добре за всички нас.“

В последния ден от живота си, маршалът ще закуси рано със сина си, а след това ще се разходят в градината. Там споделя на своя наследник, че двама генерали идват от Берлин, за да се срещнат с него по обяд. По това време много от приближените на немския военачалник вече са екзекутирани, а още повече са арестувани. Единствената по-сериозна надежда е, че евентуално може да го изпратят на Източния фронт.

Макар и това да е точно толкова смъртоносно пътешествие, колкото и екзекуцията, Ервин е смятал, че може да оцелее и това, особено след като е имал значителни успехи в Африка. Преди да се срещне с генералите, немският войник облича своята парадна униформа и чака съдбата си. Вилхелм Бургдорф и Ърнст Майзел пристигат по обяд и учтиво молят срещата да се случи само между тримата. След кратък разговор, Ромел осъзнава, че има два избора – да се самоубие с цианид или да се изправи пред Народния съд.

Господата добавят и още една подробност, ако техният събеседник откаже да се самоубие, семейството му също ще го последва в съда. Народният съд, като институция, никога не работи в полза на народа, нито успява да предостави някаква форма на правосъдие. Капитан Оскар Куш е осъден именно от такъв, въпреки показанията на неговите бойни другари и други военноморски капитани, но петно като „предателство“ се трие много трудно. Ханс и Софи Шол са обезглавени чрез гилотина на такъв съд през 1943 г.

Всички офицери, които работят за изпълнението на атентата на 20 юли са обесени на куки за месо, но вместо въже, примката е направена от струни за пиано, а що се отнася до публичност, снимките във вестниците били повече от достатъчни, за да докажат на какво е способен техният любим лидер. И след като Ромел няма избор, той има само една молба към своите палачи – да сподели какво се случва и да се сбогува със семейството си.

Гостите са съгласни, но при условие, че всичко се запази в абсолютна тайна. Причината за последното изискване е, че колкото и могъщ да бъде Хитлер, Ромел е обичан и смъртта му ще се превърне в много добър повод за свалянето на Хитлер. Другата причина за тихото премахване е нуждата от нацистки герои, които ще продължат да се използват от немската пропаганда. Поне това му дава някаква надежда, че ще бъде спазено и обещанието за пощада на семейството му. Когато съобщава на Манфред, че след час и половина ще е мъртъв, младежът пита дали има някакъв начин да се защитят, отговорът на бащата е:

„Няма смисъл, по-добре един от нас да умре, отколкото всички да бъдем разстреляни.“

В къщата влиза и още един човек – особено близък на осъдения на смърт. Капитан Хърман Алдингер се познава с Ервин още от Първата Световна война. Споделените успехи тогава и сега, започват да правят една по-сериозна връзка, но осъзнавайки, че двамата стават опасен дует, Гестапо бързо ги разделя. Когато Хърман е повикан, за да разбере предстоящите събития, Алдингер заявява, че е готов да го отбранява и да разменя куршуми с пратениците. За пореден път е обяснено, че подобна борба няма да доведе до нищо добро.

Придружаван от пратениците от Берлин, Ервин Ромел излиза на двора и тръгва към колата, която ги чака пред къщата. Гали хрътката в двора и я спира да не го следва. Тримата се обръщат към семейството, което седи на верандата и правят онзи специфичен нацистки поздрав. Театърът не се играе за семейството, а за онези селяни, които в момента гледат с любопитство през прозорците си. Колата потегля в неизвестна за семейството посока.

В една от по-далечните гори, след дълга разходка, маршалът се среща с огромно количество въоръжени нацисти. Очевидно поканата за самоубийство с цианид е напълно излишна. Години по-късно Манфред ще разкаже, че цялото село е било въоръжено до зъби и войниците били инструктирани да заличат къщата, ако евентуално бъде отказано изпълнението на присъдата или се стигне до сила. Какво се случва след това е пълна мистерия и информацията се събира предимно от свидетели, но всяка версия е толкова различна, че никой не може да бъде сигурен за достоверната такава.

Според свидетелските показания, шофьорът се върнал малко по-късно и видял, че Ромел се гърчи в агония. Версията му не може да бъде вярна, поради простата причина, че ако е взета капсула с цианид, тя убива до 3 минути. Бъргдорф не може да разкаже нищо, защото една година по-късно ще се самоубие в бункера с любимия си Хитлер, докато Мейзел чакал в колата изпълнението на присъдата. Същият шофьор казва, че парадната му палка паднала от колата, когато слизали, докато американското разузнаване споделя, че я открива в бункера на Хитлер, занесена като трофей и доказателство за смъртта му.

Д-р Фридрих Бридерхоф е практикувал в Кьолн, но е докаран, за да потвърди смъртта на екзекутирания. С пистолет на челото е накаран да напише, че смъртта на осъдения е настъпила от сърдечен удар, а не в следствие на отровата. Малко след това започва и театралното погребение, което семейството трябва да гледа. Подготвя се парад, а според официалната пропаганда, маршалът е загинал в следствие на раните си. Неговата смърт идва с още една мисия – да вдигне бойния дух на войниците.

Фалшиви истории за последните му думи, за вярата му и други подобни похвати, както забелязваме, са долна лъжа. До днес е много трудно да се прецени изхода на войната. Мнозина смятат, че Ромел има шансове да пребори съда, имайки предвид в какво щеше да се превърне делото му, но други са категорични, че най-вероятно никога нямаше да му бъде позволено да се изправи в съда. Нацистите са имали редица варианти, с които да го самоубият много по-рано. Когато новините все пак изплуват на бял свят, дори враговете му са потресени от случая. Етиката на войната позволява на всеки да мрази своя противник, но винаги да го уважава.

Редица офицери от британската и американската армия оставят цветя на камъка, обявен за паметник на Ервин Ромел. Макар и да служи вярно, този войник никога не разбира смисъла на войната, но и никога не предава своите войници.