Легендата за Идел – позната още като първата държава на българите

| от |

Ако се опитаме да проследим историята на българите, то определено изпадаме в някои смесвания с митологията, времеви скокове и географски възниквания. Историята и митовете се запазват единствено с помощта на стари летописи, познати на повечето археолози. Много от тях са изгубени, докато други продължават да се фалшифицират с идеята, че не само не трябва да бъдат разкривани, но и винаги да бъдат отхвърляни.

Повечето архиви датират някъде от Волжска България, поради простата причина, че други не само не се предоставят, но и най-вероятно вече са унищожени. Според летописите от тази история, Ледниковата епоха в Северна Европа е започнала да преминава. По това време наследниците на Волжска България предпочитали  да се крият в пещерите на Урал.

Според някои от откритите документи, които и до днес продължават да се оспорват от различни школи, първите българи, обитавали региона около Волго-Урал. Изхранвали се предимно с мамути, космати носорози и коне. След като климатът отстъпва, оцелелите се заселват във Волго-Камската равнина и започнали да разширяват своята територия.

Кул Гали пише първи, че преди повече от 35 хиляди години именно първите предци на българите са населявали района на Волга и Урал и носили името Ара и Ура. От същите думи произлизат по-късно Туран, Урал, Аря, Иран и дори бойният вик „ура“. В началото това племе се наричало Ура или Аря. Северните територии от Ура са били наричани тун къръ или „замръзналата степ“. Българските легенди разказват, че преди повече от 35 хиляди години около седем саклански племена са се обединили в мощен съюз и започнали да се наричат идел – седем племена от думите – иде (седем) и ел (племе). Знамето на иделците представлявало изображение на вълча глава. Същото носило името „българ“ – „вълча“ или „черна“ (бълг) и „глава“ (ар).

Ако Аспарух е поставял конска опашка на своя флаг, иделците използвали вълка за свой тотем. Вярването е, че назад във времето, именно вълкът е животното, чийто дух наследяват българите. Поради наличието на редица богове, обвързани предимно с природните сили, повечето племена винаги извършвали най-различни жертвоприношения.

Според някои от първите български митове ще открием легендата за Мардукан-Карга, който чупи стената, криеща слънчевите лъчи. В историята се разказва, че именно той връща светлината на хората и спасява човешкия род. По време на неговия подвиг, слънцето го изгаря и убива. По волята на Тангра, Карга трябвало да се връща всяка пролет при хората в облика на обикновена гарга.

Друга българска митологична легенда е за алпа Вълк. В историята врагове на племето се опитали  да унищожат завинаги българския род. С последните си сили, съпругата на вожда среща алп Бури, който дава сили на пострадалата да хвърли момчето си в голям котел и да го пусне по реката. Докато последният българин се носил по реката, алпа Маг-Вълк заповядал на алпа Самра да се превърне в елен и да преплува водата, за да отнесе момчето в леговището на вълчица. Именно тя откърмила момчето, което по-късно започнало да се нарича „Чингиз“ или „Маг-ули“ (син на вълка).

Смята се, че прадедите на българите са започнали да изследват нощните вълци – същите са известни като едни от най-силните и агресивни животни. Почитането им по-късно продължава с първите стъпки на опитомяване. В началото наименованието за вълк било маг, мак, мек или мог. В последствие започнали да го наричат магол, когато успели да опитомят тази дива порода, наименованието в този случай означава „маг-цар“. Опитоменото куче носи името емек или оймек – домашен вълк. Променят се и представите, същият вече не се смятал за зъл, а за добър дух, праотец и защитник. Появяват се и много други божества, обвързани с това животно. Алпът Бури е бил дух на луната, защото виел нощем към нея, сякаш отправял молби за успешен лов. Духът на победата носил името баръйн, а този на властта – трун.

При смяната на локацията и опознаването на южните територии, българските племена ще открият и нов хищник – барса или едрата котка, която обединява лъва, тигъра, пантерата, леопарда. Като ново божество, те я наричат „улуг мак“ или „голям вълк“, а по-късно ще добавят и ново име „аслан“.

Легенди като тази разказват своята история преди около 15 хиляди години пр. н.е. и иделците подчинили всичките племена по Идел-Ура (Волга-Урал), създавайки държавата Идел. Първият неин цар бил Карт-Джам-Иджик. След създаването на държавата се приема и единственото име – българи. Другите народи наричали българите с името „синдийци“ („вълчите хора“ или „черноглавите“).

Пещерното съществуване на българите в Уралските планини поставя отпечатък и на някои от традициите. Планината започва да се почита, защото по основните върхове се явява и Бог – най-често се говори за „Ерсу“ и „Тангра“. В пещерите се срещали и други духове, които пазят свои легенди. След напускането на Уралските планини, българите започват да строят пирамидални, стъпаловидни и гладкостенни храмове с погребални зали. В тях българските жрици „аскали“ и „Арбати“ подържали култа към Тангра и служели на това божество. В погребалните зали можели да се погребват вождовете – бии.

Според различни поеми като „Чулман толгау“, поетът Сузбир разказва, че първият владетел на царство Идел е българският император Карт-Джам Кавес, син на алпа Алабуга, а неговата майка Турун-Аби го покровителствала. Някога алпите (безсмъртните духове) Шурале и Бойгал били неразделни. Шурале живеел в клоните на голямо дърво, докато Бойгал се криел в дупката в корените. Шурале носил името Кирел (орел, голяма птица), Бойгал приемал образа на змия. Бойгал имал осем синове, приличащи на змии, седем от тях били черни, а осмата била бяла. Бялата носела името Алабуга.

Братята на Алабуга го мразели и се подигравали за странния цвят. Само бащата на Алабуга, алпът Субан Боян Имен го наричал Зияджи – любещ, както го наричала и майка му. Бойгал се доверявал толкова на Кирел, че го оставял да наглежда децата. Един ден Кирел изял черните братя на Алабуга. Мотивите му били, че Тангра доверил как неговите черни братя искали да го изгорят в пожар. За да не се случи това, богът-птица решил да ги изяде. Враждата между Бойгал нямало да разбере това и затова божеството разперило криле и отлетяло надалече. Богът-птица бил прав, защото Бойгал знаел, че неговият най-добър приятел обичал да се храни с мърша и затова се скрива в черепа на умрял кон.

Когато Кирел прелетял гладен на трупа и започнал да го кълве, Бойгал го ухапал. Силата на двамата алпи била равна и отровата можела да парализира Кирел. Изплашен богът-птица се опитал да излети далече, но паднал в пропаст. Бойгал наредил на своя единствен син да довърши божеството, но Алабуга решил да направи обратното, той помогнал. Кирел съобщил, че знаел за страшни заговори, които трябвало да накарат 7-те черни братя да убият 8-мия, а с това да привлекат гнева на Бабай (алп на мълниите и войната). Карчег Юха – алп-бика на заговорите искал да остави Алабуга бездетен – нещо, за което белият син мечтаел много. Кирел бил готов да помогне, но само ако бъде помолен.

Кирел и Алабуга излизат от пропастта, където се криели небесните покои на Умай. Алабуга с измама получава напитката кавес, в която се съдържа мъжката сила. Измамата била разкрита от Тангра, който решил да накаже всички. Кирел изгубил крилата си, бил лишен от своята прозорливост и трябвало да се превърне в алп на смъртта – Шурале. Алабуга бил смален до размерите на палец.

Българите го обичали и го наричали Бармади „Небесният Мади“ или „Българ“. Алабуга не успял да си намери жена, дори шеките (гномите) не искали да говорят с него. Един ден срещнал дъщерята на алпа Бабай – Именкъйз (Дъщеря на дъба). Според легендата, двамата се оженили, но Алабуга се тревожил, че неговият син също ще бъде дребосъче. Именкъйз успяла да роди могъщ син, който носи името Джам Кавес – така се почитал изпития кавес, познат още като прабългарската напита „кавес“, подобна на тюрко-българската „кумис“ и руската „квас“.

Синът на Алабуга поставил началото на първата българска империя Идел. Същата била покровителствена от самата Умай, защото Кавес бил неин любимец. Като управител, лидерът получил името Аудан, означаващо „вожд“ – еквивалент на германското „Один“ и руското „атаман“). Наричан е още Тамта-Китай – от „свят“ и „човек“. В своята история, авторът Сузбир разказва, че преди да се стигне до царуване, от Акбаш (Азия) и Балин (Източна Европа) нахлух другия син на алпа Субан (духът на силата, реколтата, овчарството, младостта, пролетта и любовта).

Могъщият Локбъйр пристигнал с армия от тузи (азиатци, корейци) джамайгети (азиатските предци на финландците, угрите и други българи) и ак-именците (предците на манджурите, монголите). Според Сузбир, това нахлуване се случва около 17 500 г. преди края на царуването на Карт-Джам. Локбъйр предложил годината да се нарича „Годината на Джам“, но предложението било отхвърлено и официално този период се нарича „Годината на Буляр“.

Легендата за Идел разказва сътворението на света, в което основна роля имат българите, а имайки предвид възникването на редица български държави в различни области, редица историци започват да се съмняват в представяната история за сътворението на света, изкривено пред тяхната призма. Макар и тук да говорим за митология, не трябва да забравяме, че всичко винаги ще се смята за митология, докато не се открият факти.

 
 
Коментарите са изключени за Легендата за Идел – позната още като първата държава на българите

Повече информация Виж всички