Какво изгубиха жените след Иранската (ислямската) революция

Иран преминава редица метаморфози през годините. За периода от 1905 – 1911 г. иранските жители показват обединение в добре познатата Персийска конституционална революция. Това е движение срещу засиленото чуждестранно влияние с особен натиск върху финансово-икономическата сфера на страната и също така се смята за удар срещу деспотичното управление на шаховете от династията Каджар. Благодарение на този протест Иран за първи път ще се сдобие с парламент и конституция. Битката с външното влияние обаче не успява да бъде спечелена и страната продължава да бъде постоянно ухажвана и облъчвана от чуждо влияние.

Снимка: By Ghazarians – http://www.pahlavi.org/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=56835477

През 1921 г. Реза Шах Пахлави ще основе монархия. Очевидно неговото управление не е било особено добро и с общи усилия на Великобритания и СССР, бащата е изпратен в изгнание, за да отстъпи трона си на Мохамед Реза Пахлави (синът му). През 1953 г. министър-председателят Мохамед Мосадег няма особен диалог с Пахлави и след сериозни търкания на помощ идват ЦРУ и МИ6 за организиране на добър военен преврат. Шах (иранска титла „Цар на царете“ бел. ред.) осъзнава, че с чуждо влияние няма да постигне нищо, разпуска парламента, започва бялата революция и с нея стартира сериозната модернизация в страната. Резките промени се отразяват драстично на богатите в страната, особено след като селските икономики започват да страдат в следствие на урбанизацията.

И до днес се смята, че това решение е икономически успешно, но идва с редица главоболия. Благата не се разпределят равномерно, някои институции се чувстват изоставени, а докато западът получава сериозно количество петрол, страната започва да се задъхва заради новите и още по-скъпи програми. Високият икономически растеж (около 10 години) идва с добре познатата стагнация, инфлация и драстично понижаване на стандарта на живот. Колкото и положителни страни да има управлението на шах, толкова повече врагове се натрупват, ощетени от редица решения. Поради липсата на каквато и да е политическа сила, две партии се маргинализират от нищото и започват своята добре позната работа. Едната е Национален фронт, а другата е партията на масите.

Ирански жени на домашно парти, слушайки западни диско хитове.

Когато започнат различни протести, добрата стара цензура си знае работата, а ако това не помага, мъченията са гарантирани за организаторите. Практически през 70-те години на миналия век става ясно, че шах е имал ясно начертан план и възманерява да го следва, без значение какво искат всички останали. Многопартийната система е отменена и Иран се обявява за „възкръсваща държава“, използвайки методиката на СССР и Ирак. Една от основните му грешки ли поне по-смел ход е изискване към ислямските свещеници – те трябва да бъдат образовани. Жените получават редица права, макар и това да е в остър конфликт със старите ислямски традиции. Революцията се подготвя отвън, използвайки прокудени професори и говорители. Един такъв е Рухолах Хомейни.

Той започва да говори все по-тежко срещу режима и да обяснява как владетелят трябва да бъде свален. Хомейни говори за вредно западно влияние в страната, хиляди аудио касети заливат Иран и пропагандната машина започва да работи смело. Тежки критики като обвинения в безработица, подтискане на иранския народ и умишлено оркестрирана бедност са основните теми на говорителя. Пикът на напрежението е през януари 1978 г. с излизането на хиляди ученици от религизоните училища, следвани от безработната младеж. Отговорът на режима не закъснява, мнозина стават жертва на насилие, други намират своята смърт. А според самият лидер, това е много добре оформена международна конспирация. Дори и във времето на траур (около 40 дни по иранска традиция) има нови жертви.

Иранска домакиня подготвя масата за Нова година.

Точно тогава започват да се чуват и ислямските викове „Allāhu akbar“ или „Бог е велик“. Напрежението не стихва и след обявяването на военно положение. Въоръжени сили отвръщат с огън срещу протестиращите в Техеран. След тях чиновниците започват да стачкуват, следвани от работниците в петролните рефинерии. На 31 октовмри почти цялата икономика на страната спира. Междувременно харизматичният лидер Хомейни продължава да координира действията от Ирак, а след това и от Франция, настоявайки за свалянето на правителството, както и на Пахлави. В края на месеца шах и семейството му заминават завинаги на „ваканция“. Министър-председателят Шахпур Бакхтаир не може да се справи и осъзнава, че има само два варианта: да комуникира с колегите от Националния Фронт или да се обърне към мнимия говорител. На 1 февруари Хомейни пристига в Иран и десет дена по-късно иранските войници обявяват своя пълен неутралитет.

Бахтаир предлага създаването на теократична държава (форма на управление, където религията и държавата се обединяват за по-добро бъдеще в буквален превод от гръцки „Управление на Бога“). На теория всичко това звучи прекрасно, но новият лидер има съвсем други цели. Бакхтаир също напуска страната и накрая намира политическо убежище във Франция. Само месец по-късно, новият народен лидер официално обявява Иран за ислямска република. Левите националисти са изхвърлени от страната, интелектуалните партньори също губят своята сила в политическата картина. Предстои завръщането на консервативните социални стойности и реформи в страната. Жените са най-потърпевши от толкова добре спретната революция. Те губят правото си да дават съгласие, когато искат да сключат брак, а освен това се организират патрули, които строго да следят дали жената спазва ислямските правила на облекло, поведение и отношение към мъжа.

На 8 март 1979 г. повече от 100 000 жени излизат на протест в Техеран. Тяхното искане е да се премахне носенето на хиджаб. Датата не е случайна и на снимките може да се забележат хиляди жени с най-различни професии – от медицински сестри до студентки, които искат свобода и права. До преди няколко месеца всички са се борили за едно по-добро бъдеще, а вместо това получават по-лошо. Жените на държавна служба в Иран трябва да спазват официален дрескод, а ако това не е достатъчно, страната им забранява да заемат ръководни постове в системата – съдии например. Плажовете се разделят на полово присъствие, а минималната възраст за брак става 9 години (по-късно се повишава на 13). Омъжените жени вече нямат право да ходят на училище. Половото разделяне по-късно ще достигне и абсурдни размери от училищните стаи до автобусите.

Ако това не е достатъчно, наказанията за лошо поставен хиджаб водят до свирепи наказания като 70 удара с камшик или 60 дни в затвор. Само в Техеран през следващте години ще има хиляди арестувани и наказани жени – законът е свиреп и жесток. Извоюваното им право да гласуват през 1963 г. е официално отменено. Хомейни бързо оформя нова подчинена милиция – „Пазачите на революцията“. Същите са използвани за предотвратяване на всякакви шансове за нова революция, този път подготвена от ЦРУ. Интересен факт е, че те прекрачват многократно нивото на агресия, което тогаващните жители на Иран са смятали за недопустимо при шах. Всички почитатели на западната култура и интелектуалци подлежат на съд и точно по тази причина елита на страната бързо я напуска.

В края на 1979 г. дори американското посолство става обект на агресия, след като протестиращи взимат 66 заложника и настояват за екстрадацията на шах от САЩ. Пахлави е поканен лично от Джими Картър, за да се лекува от лимфома, но след като заложническата криза продължава около 444 дни, той е помолен да напусне страната след приключване на неговото лечение. Изгнаникът най-накрая се установява в Египет, където умира на 60-годишна възраст. И до днес не е сигурно какво спечели Иран и какво изгуби с тази революция, но сякаш снимките са достатъчно красноречиви.