Великите любовни истории: Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева – една красива любов, която религията, политиката и моралът убиха преждевременно

Тази история е имала толкова много интерпретации през годините, че днес вече е трудно да се разграничи мита от истината. Но без значение как е разказвана, красотата на тази горчиво-сладка любов ще остане завинаги в книгите като една от най-великите и драматични любови на 20-и век.

Родѐн с много имена за велики дела

Рожденото му име, Мустафа, значи “избран”. И както времето ще покаже, той Е избраният да превърне родината в светска, индустриализирана държава от нов тип.

Майка му, Зубейде, настоява Мустафа да посещава религиозно училище, което и прави, макар и с голямо неудоволствие. Баща му, Али Реза, обаче е убеден, че един ден неговият син ще стане виден политик и с цената на всякакви жертви го изпраща в светско училище. За беда Али Реза умира, когато Мустафа е едва седемгодишен, и майката отново поема юздите на образованието му. Ще учиш, казва, някакъв занаят и точка. Момчето обаче изобщо няма намерение да я слуша и тайно от нея полага приемен изпит за военното училище в Селаник (днешен Солун). Понеже е приет, Зубейде вдига ръце от него и го оставя да прави каквото си е наумил. В училището Мустафа блести с интелект и ученолюбие сред съучениците си. По онова време се сдобива с името Кемал – “съвершенство”. Според някои от биографите му неговият учител по математика започва да го нарича така, за да изрази възхищението си от неговите способности и нехарактерна за възрастта му зрялост. Други обаче твърдят, че той сам е избрал името си и то не е “Кемал”, а “Камал”, което значи “армия” и “укрепление”.

През 1934 г. името Ататюрк, “баща на нацията”, се появява в паспорта му, а Кемал изцяло е изместило рожденото Мустафа. И да, точно както Али Реза някога е провидял, той вече е станал велик човек. Станал е баща на цяла една нация.

Но преди това да се случи, Мустафа ще пътува, ще се бие във войни и… ще се влюби – както никога преди и както никога след това в живота си.

Ататюрк (вляво) с османски военен офицер и бедуински сили в Дерна, вилает Триполитания, 1912 г.

1913

Това е годината, през която 32-годишният майор Мустафа Кемал е назначен на поста османски военен аташе към балканските държави, с офис в София. Очакванията му са до една година да бъде повишен в ранг подполковник.

И така, в мъгливия 28-и октомври красивият и строен Кемал слиза от влака на калната централна софийска гара. Отначало не е особено очарован от мястото на новото си назначение и няма как да е иначе при положение, че преди това е живял на далеч по-вълнуващи места – Дамаск, Триполитания, Галиполи, Франция… Именно във Франция излъсква маниерите си и възприема западноевропейския лайфстайл, който му пасва като ръкавица. Неслучайно парижките вестници го описват като един от най-очарователните и елегантни мъже на световната дипломатическа сцена. Ето го обаче в София, която не го посреща особено дружелюбно. На първо време отсяда в хотел “България”. Какъвто е обаятелен и сладкодумен събеседник, веднага успява да си създаде приятелски кръг от все интересни и важни хора, сред които е и министър-председателят Васил Радославов. А пък с главнокомандващия на българската армия Никола Жеков често пият анасонлийки с мезе в бирария “Копривщица”, която по онова време се посещава изключително от градската бохема. Именно по препоръка на приятели се премества в по-хубавия хотел “Сплендид”, който тогава се помещава в сградата зад Централната баня. Както в повечето луксозни хотели по онова време, и “Сплендид” разполага с казино, което младият дипломат има навика да посещава от време на време. Именно там една вечер, месец след пристигането си, се запознава с чудно красива девойка. Тя се представя като “Мити”. Кемал моментално е привлечен от нея. Истинското й име, както ще разбере по-късно, е Димитрина – дъщеря на генерал Стилиян Ковачав, бивш военен министър. Аха, казва си Кемал, това е същият ОНЗИ генерал, под чието ръководство българската Четвърта армия успява да отблъсне силите на Османската армия в епичния десант при Булаир, в който участвах и аз самият.

Колко иронично само – да вземе да се влюби в дъщерята на врага! Обаче така действа любовта от пръв поглед – никога не пита преди да прониже сърцето фатално и завинаги.

Мити (вляво) със своя приятелка

“Българската роза”

Така чуждите кореспонденти в страната наричат по-малката дъщеря на генерал Ковачев.
Когато се запознават в казиното с Мустафа, 21-годишната Мити тъкмо се е завърнала от Швейцария, където е изучавала музика и изкуства. Красотата ѝ я откроява от другите момичета – ангелско лице, обримчено от разкошни златни къдрици, по детински наивен, но същевременно и закчлив поглед в тъмнокафявите очи, в които обаче се чете и една едва невидима меланхолия, непривична за такава млада възраст. Нищо чудно, че докато е в Швейцария, не един и двама младежи са въздишали по нея, а един богат аристократ дори ѝ предлага брак, който обаче Мити отхвърля. Освен че владее няколко езика и е много образована, тя е и великолепна пианистка и често изнася концерти пред софийския елит. На генерал Ковачев няма как да убегне фактът, че красивият турски офицер не пропуска нито един от концертите на дъщеря му, която всеки пъти гледа с неприкрито възхищение. Добре, той няма нищо против Мустафа да обгражда Мити с внимание, стига само интересът му да се изразява в безобидни покани за вечеринки, разходки до Боянския водопад и каране на кънки на пързалката на езерото Ариана.

Само че Кемал иска повече от приятелство. Влюбен е в Мити не само заради външната й красота, музикалния й талант и изключителната й начетеност. Влюбен е в събирателния образа, който тя представлява – този на съвременна жена, която съчетава у себе си модерно мислене и уважение към традиционните ценности. Именно жени като нея той иска да види в една модерна Турция, която е по-близо до Запада, отколкото до Ориента.

Самата Мити също не е безразлична към майор Кемал. И това е очевидно дори за слепеца.
Може да се каже, че двамата официализират любовта си по време на новогодишния маскен бал в двореца. Той се появява с униформата на еничарин – музеен експонат, която от музея в Истанбул изписват специално за случая. Така изтупан, той кани на танц облечената в бяло Мити и двамата се понасят във вихъра на валса. Гостите на бала притихват и се отдръпват назад, за да направят място на най-красивата двойка тази вечер. И най-влюбената.

Религия – Любов 1:0

Вече няма никакво съмнение, че двамта са родени един за друг. Лудо влюбената Мити настоява Мустафа веднага да поиска ръката ѝ от нейния баща, наивно вярвайки, че той ще склони, понеже нееднократно е показвал симпатиите си към младия турски офицер. Кемал обаче разсъждава по-трезво върху евентуалните пречки пред един такъв брак. Първо, той е с 11 години по-възрастен от нея и второ, противниците му сред младотурците в Истанбул са в състояние да направят съвместния им живот черен. Но въпреки многото “против”, той все пак се решава на тази стъпка, колкото и рискована да бъде тя за бъдещето и на двама им.

Един ден Мустафа е поканен в дома на генерала да пият кафе и да побъбрят. Докато жените приготвят сладкишите в кухнят, Кемал най-чистосърдечно признава пред Ковачев любовта си към дъщеря му и моли за ръката ѝ. Въпреки опасенята му, че генералът веднага ще откаже, имайки предвид, че двамата са били противници на фронта, той се оказва много по-разбран от очакваното. Знаете ли, казва Ковачев, да се решават конфликтите чрез сражения е безсмислица и много далеч от истинските човешки отношения. Но тъкмо когато Кемал си мисли, че генералът ще каже “да”, той казва “не.”

“Мити няма да понесе условностите на вашата религия, майоре. Високо ви ценя, но верските различия правят подобен брак невъзможен.” Разбира се, Ковачев деликатно премълчава по-важната причина, поради която не би разрешил брака, а именно, че войниците му, на които вероятно предстоят още боеве срещу турците, ще приемат това сродяване не само като предателство срещу родината, но и като лична обида.

Кемал си тръгва с покрусено сърце от дома на Ковачеви. Старият генерал обаче не е от камък и, трогнат от любовта им, все пак склонява на една последна среща между влюбените. Двамата се сбогуват в сладкарница “България”. Докато Кемал обсипва ръцете на Мити с целувки, не спира да повтаря, че вярва, че пак ще се срещнат.

Съдбата обаче е решила друго.

Политика – Любов 2:0

През октомври 1914 г. Турция се включва в Първата световна война на страната на Германия и Австро-Унгария, а година по-късно Кемал, вече подполковник, е изтеглен в Истанбул. Напрегнатата политическа обстановка обаче не може да му попречи да мисли постоянно за изгубената любима. Един ден тайно се връща в София, за да поиска повторно ръката ѝ. Генералът е впечатлен, но и подразнен от настоятелността на турчина. Отказва повторно при това, без да прибягва до шикалкавения, както при предишния им разговор. И за да сложи точка по тази тема, набързо сгодява дъщеря си за инженер от Русе. Когато й съобщава новината, съкрушената Мити припада, а когато идва обратно в съзнание отказва категорично да се омъжи за човека и връща пръстена на кандидат-жениха. Все пак обаче се подчинява на бащината воля и никога повече не се вижда с Мустафа Кемал. Омъжва се за адвоката Деян Деянов, който ще стане депутат, но в крайно неблагоприятни времена. След Девети септември Деянов получава смъртна присъда от новата власт. Присъдата обаче е отменена и заменена с интерниране в Делиормана. Докато са в изгнание, Мити става майка на три деца – Ана, Олга и Тодор. Въпреки че никога не говори през близките си за миналото си, до края на дните си Димитрина Ковачева не престава да таи в сърцето си искрата на голямата любов към Мустафа Кемал, както и да следи събитията в Турция.

Мити умира от рак на стомаха на 80-годишна възраст през 1966 г. Минути преди да издъхне, отваря учи и със сетни сили прошепва: “Сънувах Кемал.”

Пречупените криле на птицата-любов

Вече като ръководител на новата турска държава, Кемал Ататюрк на няколко пъти минава през България, но така и не се осмелява да посети бившата си любима. Това обаче в никой случай не означава, че е престанал да мисли за нея, о, не! Той няма да забрави златокосата Мити до края на живота си. Всъщност малко хора знаят, че отказът на генерал Ковачев да му я даде за жена заради религиозни различия, е конкретната причина турският реформатор да забрани носенето на фереджета в страната, както и да обяви джамията “Света София” за музей.

През 1923 г. Кемал все пак сключва брак, но по-скоро по политически причини, отколкото по любов. Негова избраница е младата и начетена туркиня Латифа Ханъм, завършила право в Париж. С нея обаче почти не живеят заедно и бракът е разтрогнат две години по-късно по взаимно съгласие. В личен план животът на Кемал изобщо не се развива в розови краски, както се пее в емблематичната песен на Едит Пиаф – следват безразборни сексуални връзки и злоупотреба с алкохола.

Ататюрк умира в самота на 10 ноември 1938 г. Той е построил държавата, за която винаги е мечтаел, но е изгубил единствената жена, която някога е обичал. Казват, че след кончината му са намерили една единствен снимка сред личните му вещи – тази на българската му любима.

Дали това е мит или истина, преценете сами.