Произходът на емоджитата и емотиконите
В исторически план писменият език винаги е бил доста ограничен в способността си да представя адекватно неща като жестикулации, изражения на лицето, промени в тона и други подобни. Хората се опитват да намерят начини за решаване на този проблем, изглежда откакто имаме писменост.
Поглеждайки към най-ранните писания, положението трагично – с пълна липса на малки букви, препинателни знаци и дори интервали между думите. Както можете да си представите, например, на древногръцки рядко се е случвало човек да разбере даден текст от първия път, или дори след няколко четения.
До III в. пр. н. е. пунктуацията вече започва да се формира като идея. Основен тласък в тази посока прави Алдо Манутий Младши (1547-1597), който издава книга по този въпрос в началото на 60-те години, наречена „Orthographiae ratio“ (Система на ортографията). В книгата Алдо изказва резон за препинателните знаци – запетайката ще разделя фрази, двоеточието ще се използва за изреждане, „пълната точка“ ще бележи края на изречение и така нататък. Tой изрично отбеляза, че целта на тези знаци е по-голяма от просто помощ и че те са необходими, за да се изрази и запази значението на написаното.
Но все още дори най-изтъкнатите писатели се оплакват, че основните инструменти на писмения език са недостатъчни, за да се предаде смисъла на определени твърдения и думи в едно писмено произведение.
Eмоджитата и емотиконите съществуват от доста отдавна, въпреки че едва в последно време се използват широко в комуникацията. Всъщност се оказва, че най-ранното известно ни смайли е на около 4000 години.
Оттам отиваме директно към 1635 г. за следващото смайли – от нотариуса Ян Ладисладес от град Тренчин в Словакия. Той добавя малката усмивка до подписа си в документ относно сметките на кметството.
На 7 август 1862 г. журналист на Ню Йорк Таймс включва смайлито в транскрипция на реч на Ейбрахам Линкълн: „Вярвам, че няма прецедент за появата ми пред вас по този повод, [аплодисменти] но също така е вярно, че няма прецедент да бъдете тук сами (аплодисменти и смях ;)…“
На 30 март 1881 г. редакторите на списание Puck създават набор от типографски емотикони, които да помогнат за по-ясното обозначение на някои емоции като радост, меланхолия, безразличие и удивление.
След това телеграфът ще помогне за напредъка в имитацията на реалния човешки разговор, но най-силният напън да се опитаме да уловим говора ни в текстова форма всъщност ще дойде чак през дигиталната ера. Тогава потребителите още на ранните компютърни системи, например, на системата PLATO IV през 1972 г., използват реално гъвкавостта й, за да създадат цял набор от първите емотикони.
Ако се чудите за разликата между двете – „емоджи“ произлиза от японската дума за „картина“ и „персонаж“. „Емотикона“ произлиза от английски и означава „икона с емоции“. Следователно, каквато и прилика да има между двете думи, тя е напълно случайна и нито една от тях не произхожда от другата.
В системата PLATO IV (каквато използва младото момче на снимката най-горе) потребителите могат да натиснат SHIFT + Space и така символът, който след това напишат, ще се появи върху предния символ. По този начин могат да се създадат всякакви малки изображения, които да внушават различни емоции и в крайна сметка потребителите правят стотици подобни символи.
На 12 април 1979 г. мъж на име Кевин Маккензи предлага „-)“ да се използва, когато нещо е написано на шега. Но нито потребителите на PLATO IV, нито Макензи се смятат за създатели на емотиконите, защото и в двата случая (както и в много други) те просто не са причината за популяризирането им.
Кой тогава е отговорен измислянето на емотиконите и емоджитата? Що се отнася до първото – професорът по компютърни науки д-р Скот Е Фалман от университета Карнеги Мелън.
Подобно на други преди него, вдъхновението му идва от бюлетин бордовите системи. Самият той разказва:
В Карнеги Мелън много използвахме бюлетин бордовите системи. Голяма част от постовете бяха хумористични (или опити за хумор). Проблемът беше, че ако някой направи саркастична забележка, някои читатели няма да успеят да схванат шегата и всеки от тях ще публикува дълъг отговор в грешната посока и скоро първоначалната тема на дискусията се отклонява.
На 1 ноември 1997 излиза J-Phone, който има, освен букви, и набор от 90 емоджита. Въпреки това, този телефон не се счита за мястото, откъдето произхождат емоджитата, преди всичко защото той е доста скъп и повечето хора не могат да си го позволят. Затова трябва да се обърнем към един служител на телекомуникационната компания NTT DoCoMo – Шигетака Курита. Година след като излиза J-Phone, през 1998 г., Курита получава задача да създаде набор от картинки, които да описват различни емоции и идеи, за мобилната интернет система на NTT DoCoMo.
И така, само за 5 седмици Курита представя 176 броя емоджита в размер 12 × 12 пиксела. Що се отнася до неговото вдъхновение, той заяви: „И емоджи, и канджи (китайски знаци, използвани в японската система за писане) са идеограми, но не намерих вдъхновение за проектиране на емоджи в канджи… При създаването на емоджи намерих вдъхновение в пиктограмите, манга и разни други източници.“
