Шапката е евтина, от палмови листа, без лента и изцапана.
Палтото е от най-обикновена алпака и личи, че е втора ръка, а сивите панталони са мърляви и не са по мярка.
Жилетка няма, шалче на врата също, ризата е смачкана и мръсна.
Такова описание оставя през 1856 година лекарят Джоузеф Снодграс, който на 3 октомври 1849 година намира Едгар Алън По, автора на "Гарванът", облечен точно така, в една балтиморска кръчма, превърната за ден в избирателна секция.
Черният вълнен костюм, с който писателят тръгва от Ричмънд, е изчезнал, а следите на самия По се губят за пет дни.
Бележката, с която викат Снодграс, е надраскана набързо от Джоузеф Уокър, словослагател във вестник "Балтимор Сън".
"Уважаеми господине, в избирателната секция на Райън в Четвърти район има един джентълмен, доста окаян, който се подвизава под името Едгар А. По. Изглежда в тежко състояние, казва, че ви познава, и ви уверявам, че има нужда от незабавна помощ."
Помещението е пълно с подпийнали мъже, събрани там, по думите на Снодграс, повече от любопитство, отколкото от състрадание.
Снодграс е ревностен привърженик на въздържателното движение и години наред цитира бележката невярно: в неговия вариант По е мъртво пиян. Уокър не споменава алкохол.
По е откаран в болницата "Вашингтон Колидж" и прекарва четири дни в стая с решетки в отделението за пияници.
Лекуващият лекар Джон Моран не успява да изкопчи от него свързан отговор на въпроса къде е бил.
В последната си нощ, твърди той, болният вика някой си Рейнолдс.
Умира рано сутринта на 7 октомври, на четирийсет години. Документите за смъртта му не са запазени, ако изобщо ги е имало.
Вестник "Балтимор Клипър" пише за кръвонапълване на мозъка - израз, с който пресата по онова време често прикрива неудобни диагнози като пиянството.
Джон Пендълтън Кенеди, приятел на По, записва в дневника си на 10 октомври, че писателят е починал от последиците на тежък запой.
В спомените, които публикува през десетилетията след смъртта на По, Моран уверява, че от болния изобщо не е лъхало на алкохол, но версиите му се менят толкова често, че биографите ги приемат с едно наум.
Какво става между 28 септември, когато По пристига в Балтимор, и 3 октомври, никой не знае.
Писателят пътува за Ню Йорк с намерение да спре във Филаделфия, където го чака поръчка да редактира една стихосбирка, и се кани да се ожени за младежката си любов Елмира Ройстър Шелтън.
Според обществото "Едгар Алън По" пътуването му приключва още на първата спирка, а легендата, че е намерен в канавка, е измислица.
Отговорът на мистерията изглежда очевиден.
Градът, наричан Мобтаун, градът на тълпата, е прочут с изборните си банди.
В деня на вота те отвличат мъже от улицата, затварят ги в задни стаички, известни като курници, напиват ги до безпаметност, а понякога им дават и упойка, и ги развеждат от секция на секция да пускат бюлетина за когото трябва.
По пътя ги преобличат, за да не бъдат разпознати.
Ако По е минал през такъв курник, всичко си идва на мястото: изборният ден, кръчмата с урната, дрехите, които не са негови, и състоянието, в което го намират.
А на По не му трябва много. Крис Семтнър, уредник на музея "Едгар Алън По" в Ричмънд, напомня, че по свидетелства на съвременници писателят се олюлява след една-единствена чаша вино, и смята слабостта за наследствена, защото сестра му страда от същото.
През август същата година По дава обет за трезвеност и се записва в дружеството "Синове на въздържанието".
Изследване на запазени кичури от косата му показва ниски нива на олово, което според Семтнър означава, че до смъртта си не е посягал към чашата.
Версията с бандите тръгва от жителите на самия Балтимор.
В края на 70-те години на XIX век Уилям Ханд Браун, преподавател в университета "Джонс Хопкинс", пише на английския биограф на По Джон Ингръм, че според "общото убеждение" в града писателят е попаднал в ръцете на такава банда.
Доказателства обаче няма. От обществото "Едгар Алън По", което от десетилетия събира всеки документ за писателя, признават, че теорията обяснява странната ситуация, но посочват слабото ѝ място - По е твърде известен в града, за да мине незабелязан през няколко секции.
Изборните банди не са единственото възможно обяснение.
Кардиологът Майкъл Бенитес през 1996 година вижда в симптомите на поета признаци на бяс, Албърт Донай подозира отравяне с въглероден оксид от газовото осветление, писателят Матю Пърл допуска мозъчен тумор, а Джон Еванджелист Уолш твърди, че По е пребит от братята на годеницата си.
Семтнър не вярва изцяло на нито една от тези хипотези и смята, че писателят е сполетян от няколко беди наведнъж.
"Смъртта на По най-вероятно ще си остане загадка", заключават от обществото.
Кой е Рейнолдс, когото болният вика в последната си нощ, също не е ясно.
През 1949 година, когато се навършва век от смъртта на писателя, Джеймс Бреди и Филип Ван Дорен Стърн откриват в броя на "Балтимор Сън" от 3 октомври 1849 година имената на изборните съдии в секцията при Райън.
Един от тях е дърводелец на име Хенри Рейнолдс.
Възможно е неговото име да е сред последните, които По чува, преди да изпадне в несвяст. Връзката обаче остава недоказана.
Тайната бюлетина, раздавана от изборната комисия и попълвана зад параван, е въведена в САЩ за първи път в Луисвил, Кентъки, едва през 1888 година.
Дотогава партиите сами печатат листовете с кандидатите си.
Всеки вижда за кого пуска бюлетина съседът му, гласовете се купуват, а един и същи човек може да мине през няколко секции.
Ако теорията е вярна, точно така си отива и най-мрачният разказвач на своя век.
