Венера Доместика в светлината на спомена
Той казва, че мрази романите си. Съвсем сериозно. Твърди, че го карат да се чувства неловко, че са извор на срам. Сигурно защото са болезнено реалистични, нищо че непрестанно се заиграват с „божественото” и с боговете като метафора на човешките страхове. За един мъж гласът на жена, която плаче сподавено в мрака, винаги е нещо ужасяващо.
Банвил, който без съмнение е един от най-големите стилисти на нашето време, живее в Дъблин.
Когато го питат защо точно там, той отговаря така: „Бог знае защо. Има къде по-привлекателни места за живеене – в Италия, Франция, Манхатън… Но аз обичам тукашния климат; ирландската светлина и небето на Пусен се оказаха важни за мен и моето писане.”
Ако съдим по „Древна светлина” (твърденията на Банвил са осеяни с мини), това е самата истина. Да, това е роман, населен с призрачни пътища, задънени улици и блуждаещи герои – или налудничаво дръзки, или несигурни в себе си. Налице са обичайните хватки на Банвиловата проза – пълноводен език, фрагментарност, алюзии, иносказания, омагьосващи образи.
Разказвачът умишлено забавя развръзката, излага разрешените загадки накрая, за да заблуди четящия, че го чака шокиращ финал.
После се оказва, че далеч по-опасни са били смътните внушения. А финалът наистина е съкрушителен, но по други причини. По една основна причина. Непосилната мъдрост и изяществото на вътрешния монолог, който владее вниманието докрай.
„Тя беше напълно, неизбежно, понякога обезоръжаващо човечна с всичките си слабости и провали на човешко същество. Най-много обичах клепачите й, тези прорязани от вени раковини, прозирен мрамор, винаги студени, винаги вкусно влажни, когато ги докосвах с устни. По същия начин копнеех и за млечната вътрешна страна на коленете й… Дали обожавах тези неща тогава, както ги обожавам сега, или сега просто им се наслаждавам със задна дата?”
„Древна светлина” преобръща ролите в „Лолита”.
В залеза на кариерата си Клийв получава съмнително щедро предложение – да изиграе ролята на Аксел Вандер, теоретик на литературата с печална слава. В същото време го завладява непреодолим спомен – за Силия Грей, единствената истинска страст в живота му. Онези читатели, които търсят първо пикантния щрих, ще бъдат привлечени от факта, че г-жа Грей е майка на най-добрия приятел на нашия герой. Нещо повече, Алекс Клийв е едва на петнайсет, когато започва тяхната болезнена връзка.
„Как е възможно – питам се отново, – как е възможно да не забележи какво се случваше между майка му и мен? Как никой от тях не го видя? Но отговорът е прост. Те винаги виждат каквото очакват да видят, и никога не виждат каквото не очакват да видят. Сигурен съм, че и аз не се оказах по-проницателен от тях. Този вид късогледство е ендемичен.”
И все пак, главен герой в този роман не е застаряващият театрален актьор Алекс Клийв, нито загадъчната г-жа Грей с нейното всепроникващо, неизличимо „отсъствие”. Главен герой тук е… светлината.
„Когато си мисля за онези, които съм обичал и изгубил, приличам на човек, който се лута привечер в градина с безоки статуи.
Въздухът около мен жужи от отсъствия. Мисля си за влажните кафяви очи на госпожа Грей, изпъстрени с малки златисти точици. Когато се любехме, те сменяха цвета си от кехлибар през умбра до матов бронз…”
Разрухата, която животът рано или късно ни сервира, тук се дуелира с опита на Клийв да възкреси спомените за един друг, полуизмислен живот. Изминали са десетки години, откакто неговата Венера изчезва без сбогом. И цели десет години от загадъчната смърт на единствената му дъщеря, но мъката им – неговата и на съпругата му Лидия, е все така неутешима. (Как може да умре някой, който е толкова жив?). Когато узнават, че в момента на установяване на смъртта Кас е била бременна, двамата родители започват да гадаят кой може да е несбъднатият баща. На фона на настоящето далечното минало е направо идилично и богато на възможности…
В края на краищата увисва въпросът, който терзае всички ни:
След като нищо сътворено не търпи пълно унищожение, а само разпад и разпиляване, защо с индивидуалното съзнание да не се случва същото? Къде отива всичко, когато умрем – всичко онова, което сме били?
„Няма нищо, което вече да не се е случвало, освен онова, което е станало в райската градина в катастрофалното начало на всичко”, казва героят на Банвил. Въпросът е в личната мотивация и в представата за мотивите на другите. Тя отличава действията ни, тя променя вкуса и цвета на спомените ни. Иначе животът не е нищо друго освен едно постепенно корабокрушение. С което се справяме насън, в очакване на някакво чудо.
