Мис Перигрин, която живее по-добре между страниците
Филмът на Тим Бъртън по „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ от Рамсън Ригс се оказа един от най-чаканите на 2016 година и оглави бокс офис класациите в Северна Америка след премиерата си. Засега обаче филмът се справя по-слабо от очакваното, защото приходите са далеч от бюджета на филма в размер на 110 милиона щатски долара.
И това не е изненада. Колкото и безсмислено да е сравняването на книга и филмова адаптация, в случая адаптацията се различава до такава степен от текстовия си вариант, че не е лесно да бъде харесана.
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ е особена книга. Изпълнена е със зловещи изображения, които да накарат дори зрял човек да провери под леглото преди да заспи. Това обаче е на пръв поглед – само ако снимките бъдат извадени от контекст. В противен случай всяко от зловещите създания, които се появяват сред страниците на книгата, става симпатично, стига да няма бели очи (ако прочетете, ще разберете защо).
Рамсън Ригс е запален не само по писането, но и по фотографията, затова и не е изненада, че слива тези две свои страсти в книгата си. Снимките са илюстрации към невероятните истории, които разказва.
Действието в „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ се развива в съвременността, но с поглед назад към Втората световна война. Главният герой Джейкъб е на 16 и има необикновен дядо – поляк, преживял войната в сиропиталище на остров край брега на Уелс. Дядо Ейб разказва на внука си невероятни истории, които включват директорка, която се превръща в птица, летящо момиче, момче, от чиято уста излизат пчели и дете, което може да повдигне огромна скала без усилие. През целия си живот обаче дятото се бори с чудовищата, от които е избягал. С порастването си Джейкъб разбира, че децата в приюта на мис Перигрин наистина са били необикновени, но не заради супер сили, а защото са успели да избягат от нацистите, бидейки евреи, а чудовищата нямат пипала, а нацистки униформи. Или поне така си мисли, преди да се окаже на острова, на който е живял дядо му. Фентъзи романът се чете на един дъх, а призрачните фотографии помагат цялата история да изглежда по-жива в съзнанието на четящия.
Мнозина сравняват книгата с историите за Хари Потър и това не е изненада – и тук има вълшебства и хора с необикновени способности. Тук обаче подходът е различен. Зловещите герои без усмивки всъщност се оказват добрите, а невидимото зло се крие сред лицата на обикновени хора – като психиатъра или градинаря. Чудатите деца, които ни гледат от черно-белите снимки в книгата, всъщност са добронамерени и смели приятели, на които може да се разчита.
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ е увлекателен роман, който си заслужава да прочетете. Ако филмът на Тим Бъртън ви се е сторил малко хаотичен и неясен, то книгата ще подреди всички в една прекрасна история.
