Най-дългото плаване на Одисей не е до бреговете на любимата Итака. Пътят му през човешкото въображение го води от песните на странстващите певци на антична Гърция, през платната на ренесансовите художници до най-големите екрани на нашето време. Всяко поколение отново среща мореплавателя, който надхитря циклопи и богове, за да се завърне у дома след двадесет години война и скитане.
Античните текстове рисуват доста откровен портрет на митичния цар, който всъщност съвсем не е еднозначен. Ако съдим Одисей по нормите на съвременното военно право, той е не просто герой с недостатъци — той е военнопрестъпник. И най-странното е, че самите гърци са го знаели.
Човекът, който погуби невинен
Още преди началото на Троянската война — легендарния конфликт между гръцките царства и Троя — нравът на Одисей проличава напълно. Когато гръцките първенци пристигат в Итака, за да го призоват под знамената си, той симулира безумие: впряга вол и кон в ралото, оре пясъка и сее сол. Разкрива го Паламед — гръцки благородник, почитан в античността като изобретател на буквите, числата и мерните единици — като поставя невръстния син на Одисей пред ралото. Бащата спира. Хитростта е разобличена.
Одисей не прощава. Години по-късно, под стените на Троя, той заравя злато в шатрата на Паламед и подхвърля фалшиво писмо, уж от троянския цар. Обвинен в измяна, Паламед е убит с камъни от собствените си бойни другари.
Клането на спящите
Десетата песен на "Илиада" разказва епизод, който съвременните читатели обикновено прескачат. Одисей и войнът Диомед залавят троянския съгледвач Долон. Обещават да пощадят живота му срещу сведения за противниковия лагер. Долон разказва всичко, което знае. После Диомед го посича, а Одисей прибира вещите му.
Същата нощ двамата мъже се промъкват в лагера на тракийския цар Резос, съюзник на Троя, и избиват тринадесет спящи войни. Никаква битка, никакъв риск, никаква чест в омировския смисъл — само клане на хора, които не могат да се защитят. Античността вижда в това военна хитрост. Женевските конвенции биха видели друго.
Изоставеният на острова
Между тези два епизода стои историята на Филоктет — гръцкия стрелец, наследил лъка на героя Херакъл. На път към Троя змия ухапва Филоктет по крака. Раната гние, вонята е непоносима, виковете му смущават жертвоприношенията. Решението на Одисей: болният е изоставен сам на пустинния остров Лемнос. Там той оцелява десет години, хранейки се с птиците, които сваля с лъка си.
А после идва обратът, който атинският драматург Софокъл превръща в една от най-прочувствените си трагедии. Пророчество разкрива, че Троя няма да падне без лъка на Херакъл. И кой пристига на Лемнос да ограби осакатения, огорчен човек, когото сам е захвърлил? Одисей.
Градът, жените, детето
Троянският кон — измамата, с която гърците проникват в града — е считан за връх на стратегическото мислене. Но онова, което следва, е систематично изтребление. В нощта на падането на Троя загиват не воини, а спящото мирно население. И според цикъла от антични поеми за края на войната именно Одисей настоява за убийството на Астианакс — невръстния син на троянския герой Хектор. Логиката е безчувствена: синът на лъва не бива да порасне. Детето е хвърлено от крепостната стена.
А финалът на самата "Одисея" е сцена, която никоя екранизация не показва докрай. Завърналият се цар не се задоволява с избиването на женихите, обсадили дома му. Той нарежда дванадесетте робини, споделяли легло с тях — жени без право на избор в един свят, където робинята не разполага с тялото си — да бъдат обесени. Омир отбелязва, че краката им потрепвали "не за дълго".
Защо го боготворим въпреки всичко
Отговорът е неудобен: защото Одисей е първият модерен човек в литературата. Ахил е сила, Хектор е дълг, Аякс е чест — и тримата загиват, верни на един морален кодекс, който светът около тях вече не спазва. Одисей оцелява. Древните гърци имат дума за неговата дарба: метис (Μῆτις) — сплав от мъдрост и лукавство. Същото име носи и океанидата, олицетворение на хитроумието. Той триумфира във война, която физическата мощ не може да спечели, и се завръща там, откъдето по-достойните от него не успяват.
Показателно е, че самата античност никога не е била единодушна в мнението си за царя на Итака. За Омир той е "богоравен", но за атинските трагици от V век пр.Хр. вече е символ на политик без съвест — двуличен, убедителен и опасен. Римляните, потомци на троянците според собствената им легенда, направо го презират: за поета Вергилий той е "жестокият Одисей", архитектът на измамата, погубила великата Троя. Един и същ човек — герой на победителите, престъпник в очите на победените. Малко фигури в световната култура са били едновременно и двете толкова дълго време.
Присъдата на Данте
Средновековието обаче произнася присъда. В "Божествена комедия", флорентинският поет Данте Алигиери описва как Одисей гори в осмия кръг на Ада, при измамниците и лицемерите. Данте го наказва не за робините, а за коня, за Паламед, за думите, употребени като оръжие. И все пак му отрежда най-величествения монолог в цялата поема: Одисей разказва как, вместо да остане в Итака, повежда старите си другари отвъд Херкулесовите стълбове — днешен Гибралтар, границата на познатия свят — с призива, че хората не са родени да живеят като добитък, а да следват доблестта и знанието.
За Данте това е грехът на безграничното любопитство — жаждата да знаеш повече, отколкото е позволено, един различен прочит на библейския текст за Ева и змията. Може би затова Одисей не напуска човешкия ум вече двадесет и осем века: той е огледало, в което цивилизацията вижда едновременно най-доброто и най-опасното от себе си.
