„Мляко с ориз“ – пиеса без актьори

Театърът говори, но актьорите липсват. Чувате глас, а сцената е празна. Разказва се самотна история за изгубените спомени и липсата на представа за света. За истинското лице на деменцията.

„Какъв театър без актьори?!”, пита един от зрителите на първите редове. Това е „Мляко с ориз”. Уви, сладко звучи само заглавието, защото реалността в дома за дементни хора е горчива. Седмицата, прекарана там, сред тези, загубили завинаги спомените и действителността си, провокира младата режисьорка Рене Карабаш да създаде радиопиесата, която е и първият проект на театрално ателие „Експериментика”. Нетрадиционно, ексцентрично представяне на дълбоката социална тема за възрастните хора с деменция и техните екзистенциални проблеми.

Над 24 милиона души са диагностицирани с деменция по цял свят. В България има над 100 хиляди регистрирани дементни хора. Страдащите са предимно жени.

Рене Карабаш е позната на аудиторията като режисьор на „Театър в колата” и като стажант при проф. Маргарита Младенова и асистент-режисьор на Теди Москов. Автор е на инсталацията „Аномия” и носител на първа награда за Белетристика на Националния студентски литературен конкурс за 2015 година в гр. Шумен. Председател на арт фондация „Партизанс“. Срещаме се с нея зад декорите, където ни чака и актрисата Дария Митушева („Вишневи сестри“, „Тирамису“ „Влюбените“ ), чиито глас озвучава „Мляко с ориз”.

„Липсата на актьори има метафорична връзка с липсата на трезва мисъл в съзнанието на дементния човек. Разбира се, можех да поставя актьори в мазето и по коридорите му, но това е място на тъмнината, на неспокойния минотавър в нас. Когато хората влизат, те опипват стените му и се придвижват бавно, за да не се спънат, някои подават ръце, чакат някой да ги издърпа към светлината, която идва от мазето. Това е търбух на самотата, една своеобразна ембрионална среда, в която очите ни все още не са се оформили, или пък са закърнели от тъмнина. Това е светът на дементния човек, на самотния човек. Изключването на едно сетиво (в случая на зрението) задвижва останалите сетива на пълни обороти – слухът, допирът, мирисът, вкусът…тези сетива дават пълна свобода на въображението. Може би съм прекалено повлияна от режисьорските методи на Маргарит Дьорас, която обича да си играе по такъв начин със средствата. Всичко е в ръцете на въображението на зрителя. Това не е измиване на ръце, а тъкмо обратното”, разказва за нестандартното си представяне на проблема Рене Карабаш. Идеята за постановката се родила, когато тя попаднала в Дома за дементни хора в Дианабад по стечение на обстоятелствата – докато се подготвя за главната роля в нов български филм, който предстои да излезе през 2016-та година.

„Първата ми среща с тези хора беше обезпокояваща за мен, докато не се адаптирах към средата и не разбрах, че те съм аз, ти и всички останали, и че това не е болест, а лош късмет, от който никой не е защитен. Така се роди разказът, който превърнах в монопиеса. Образът на главния персонаж е събирателен на всички старци в дома, включително и на сестрата, която ги обгрижваше. Всеки път тя ми даваше да ям мляко с ориз, което аз много обичам,но вкусът му там е друг, особено когато всички се събудят. Искам хората да опитат това мляко с ориз, точно този вкус,който аз опитах и да остане в тях като цялостно усещане дълго след пиесата”.

Чрез посланията на гласа тя цели да накара хората да си дадат сметка, наистина да осъзнаят, че с тях може да се случи същото. „Желанието ми е да успеят да влязат в главата на един дементен човек и да видят, че той по нищо не се различава от тях, той носи същата самота, срам и страх. Той не е психично болен, напротив- реагира напълно човешки на всичко в него и около него. Има още нещо, което искам да постигна с Млякото – да виждаме възрастните ни близки и да им даваме внимание и любов, защото се нуждаят от нея точно толкова, колкото ние ще се нуждаем от нея, когато станем на техните години.”

За да предизвика максимална сетивност у зрителите, тя ги настанява на столове, обърнати към стената. „Обърнах столовете към стената, за да могат хората да се усамотят и да потънат в аудио образа, който ще им се представи. Стената пред столовете натиска, безспорно, също толкова, колкото натиска всеки латентен край. За смъртта говоря.”

По време на посещението в дома Рене Карабаш забелязва, че дементните хора нямат никакъв проблем с контактността. „Домът за дементни хора прилича на дом за здрави възрастни хора. Деменцията като заболяване представлява изтриване на чипа на мозъка за последните 40- 50 години. Тоест, те получават временна амнезия за този период от време и се връщат в детството, потъвайки в някой спомен от него. Най-отличителните черти в характерите им се засилват и дори хиперболизират. Стават като агресивни деца, на които си отказал да купиш сладолед. Относно дали загубата на осъзнатост е загуба на живот, въпросът е парадоксален. Ментално ти отсъстваш от настоящия момент, което те изкарва от живота. То е като отстъпване встрани. В живота съм. Не съм. В живота съм. Не съм. Нима сънят е нещо по-различно?”

Деменцията бе обявена за един от най-сериозните социални проблеми на XXI век. Един от проблемите у нас е липсата на култура при настаняването на възрастните хора в домове, отчита Рене Карабаш.„Медицински експерти и болногледачи не липсват по мои наблюдения, но повечето от тях директно заминават за чужбина, където практикуват работата си, заради по-високото заплащане. Проблемът, в психо-социален аспект, е че дементни хора биват настанявани в заведения за психично болни ( а те не са ) или в старчески домове ( дементните не са и здрави). Този грешен „менаж“ създава проблеми, от рода на един случай, в който възрастен мъж с дементни проблеми уби човек в старчески дом. Дементните хора изискват и заслужават специална грижа и внимание, не кукувичи гнезда.”

За да представи образно света на дементните, Рене Карабаш представя сценографията на пиесата под формата на инсталация. „ Отдавам особено значение на предметите. Както, надявам се, ще забележи публиката, функцията на предметите в подземието е иззета. Тоест, те не са използвани с логическото си предназначение. Целта ми е да изградят едно магически-реалистично измерение, което да бъде метафорично разчетено и да носи смисли.”

Ужасяващо коварно при деменцията е това, че човек продължава да съществува макар да не може да се грижи за себе си или това, че губи спомена за миналото си, смята още Рене. „Не знам дали в дементна криза човек усеща и осъзнава самотата. Дано не. Дано това е единственото време, в което самотата и смъртта са само понятия”. Тя смята и че човек може да липсва напълно от Битието, дори ако не е диагностициран с деменция:

„Повечето хора живеят покрай живота. Дори и аз понякога. Страшно е.”

За представянето на „Мляко с ориз” Рене Карабаш избира актрисата Дария Митушева. „Не избрах гласа й. Избрах нея. Гласът е вторичен. Той е само апарат за възпроизвеждане на вътрешното. Безспорно гласът й е красив и даже нелогичен и абсурден на фона на представената действителност, но едва ли само той щеше да свърши тази нелека работа.

Рене завършва с думите: „Човешките мисли са най-мръсното нещо. Те пречат на връзката ни със самите нас, следователно на връзката ни с Бога, защото ние го носим у себе си и няма как да го изгубим, можем само да го забравяме. Тогава сме изгубени и няма мир в душите ни. На въпроса губи ли човек Бога, когато не присъства в настоящето, предлагам сами да си отговорите на него след „Мляко с ориз-пиеса без актьори“ на 28-ми Ноември, 19:00 ч. в мазетата на Ателие Пластелин. Млякото ни с ориз наистина е вкусно. Бабата на Дария го прави по стара софийска рецепта”.