През лятото на 1980 година Бил Лоу, директор на лабораторията на IBM в Бока Ратон, Флорида, заявява пред висшето ръководство, че компанията не може да направи персонален компютър. Не защото ѝ липсват пари или инженери, а защото собствените ѝ правила няма да ѝ позволят.
IBM по това време е най-голямата компютърна компания в света — империя, която проектира сама процесорите си, пише софтуера си и прекарва всяка нова разработка през десетки комисии и безкрайни съгласувания.
Този ред има смисъл, докато става дума за машини, наети от банки и министерства за десетилетие напред. Приложен обаче към персонален компютър, той дава резултат, който никому не върши работа: изделие готово след четири-пет години разработка, на цена, която обикновен гражданин няма да плати.
Точно това има предвид Лоу — вътрешните правила не забавят създаването на персоналния компютър, а го правят невъзможно.
Малките машини на Apple, Commodore и Tandy отдавна не са забавление за любители. През януари 1980 година Tandy съобщава в отчета си, че за изминалите дванайсет месеца е продала над сто хиляди компютъра на обща стойност около петдесет милиона долара.
Числото стига до ръководството в Армонк, малкото градче в щата Ню Йорк, където е седалището на корпорацията. Там за пръв път започват да гледат на този пазар като на нещо повече от мода.
А в бранша се шегуват, че IBM да пусне персонален компютър би било все едно слон да затанцува степ — подигравка, която корпоративният архив на компанията пази и до днес.
Изпълнителният директор Франк Кери вижда в думите на Лоу не пречка, а готово решение. Според корпоративната история на IBM той му дава един месец за работещ образец и една година, докато машината влезе в магазините.
И още нещо, далеч по-важно: самостоятелно звено извън всички процедури и правото да се обръща направо към самия Кери, без да минава през нито едно междинно ниво.
Така се ражда проект "Шах". Дванайсет инженери — по-късно ще ги наричат "мръсната дузина" — се събират в Бока Ратон около машина с кодово име "Жълъд". Когато Лоу получава повишение, начело застава Дон Естридж, инженер с открито недоверие към управленската култура на IBM, който използва обещаната свобода като щит срещу всеки вицепрезидент, поискал да надникне в работата на звеното.
За една година екипът нарушава почти всичко, което дотогава в IBM се смята за неприкосновено. Почти нищо в машината не е произведено от компанията: дисковите устройства, захранванията, печатащата техника и процесорът идват отвън.
Продажбите не минават през търговците на корпорацията, обучени да убеждават директори на банки и застрахователни дружества, а през вериги магазини като ComputerLand и Sears. За пръв път изделие с логото на IBM застава на рафт, до който стига всеки минувач.
Най-дръзкото решение обаче е друго: устройството на машината става публично. IBM отпечатва пълното техническо описание, включително записа на собствената си вградена програма, и го пуска свободно в продажба.
Всеки, който поиска, може да произвежда допълнения за компютъра и да пише програми за него, без да търси разрешение и без да плаща на IBM. Идеята е, че колкото повече външни хора работят за развитието на машината, толкова по-бързо тя ще се наложи.
Отвън идва и операционната система. Първо се водят преговори с Digital Research и Гари Килдол, чиято CP/M управлява по това време почти всички делови микрокомпютри. Оттук тръгва разказът, повтарян десетилетия наред: че Килдол изпуснал сделката на века, защото бил някъде със самолета си, докато хората на IBM го чакали.
Самият той до края на живота си отрича — в мемоарите му, публикувани посмъртно от Музея на компютърната история, всичко изглежда далеч по-обикновено: среща, на която двете страни не се разбират за условията по сделката.
Така или иначе поръчката отива при малка фирма, известна дотогава главно с езиковия си интерпретатор за BASIC — Microsoft.
Бил Гейтс и Пол Алън нямат такава система, затова купуват от сиатълския програмист Тим Патерсън неговата 86-DOS, започнала живота си под името QDOS — съкращение от "бърза и мръсна операционна система" — за петдесет хиляди долара, както Алън потвърждава в спомените си "Idea Man".
В договора с IBM обаче остава една клауза, на която в Армонк никой не обръща внимание: Microsoft запазва правото да продава системата и на други производители. Възражения няма, защото в IBM всички са убедени, че парите са в хардуеъра, а не в програмите.
На 12 август 1981 година в нюйоркския хотел "Уолдорф Астория" Естридж показва резултата: IBM 5150, официално IBM Personal Computer. Цената започва от 1565 долара без монитор.
На теория машината не превъзхожда конкурентите. Рекламата обаче печели с един-единствен ход: лицето на кампанията става Скитника — героят на Чарли Чаплин с бомбето и бастунчето.
Самият актьор е починал четири години по-рано, затова ролята се играе от двойник, а правата върху образа са откупени от наследниците. Посланието стига до всекиго: компанията, свързвана дотогава с огромни машинни зали и договори за милиони, вече прави нещо и за обикновения човек.
Не характеристиките са решаващи, а трите букви върху кутията. В американските предприятия по онова време се повтаря поговорка: никой досега не е бил уволнен, задето е купил IBM.
Ако началникът на счетоводството поръча Apple и машината се окаже дефектна, вината е негова. Ако поръча IBM и стане същото, вината е на машината. Точно този разчет — а не мегахерците — превръща персоналния компютър от играчка за ентусиасти в редовно бюджетно перо на всяко дружество.
До края на 1983 година продажбите надхвърлят седемстотин и петдесет хиляди, а списание "Тайм" обявява компютъра за "Машина на годината" вместо личност на 1982-ра. До следващата година звеното в Бока Ратон набъбва от дванайсет на над девет хиляди души.
Купувачите обаче не търсят компютър, а работата, която той им спестява. Писмо с една сгрешена дума дотогава означава преписване на цялата страница. Изчисление, върху което счетоводителят се труди с дни, излиза за минути и се преправя, без да се започва отначало.
От 1983 година нататък предприятията поръчват машината не заради самата нея, а заради конкретна задача, която някой вече е решил вместо тях.
Свободно продаваното описание обаче се чете и от хора, които нямат никакво намерение да пишат програми.
През юни 1982 година малката Columbia Data Products пуска MPC 1600 — първата машина, която повтаря IBM PC изцяло и по законен път. Compaq обявява преносимия Compaq Portable пет месеца по-късно и завладява пазара.
Инженерите ѝ пресъздават единственото, върху което IBM запазва правата си — вградената програма, свързваща отделните устройства помежду им.
Правят го, като наемат хора, които никога не са виждали оригинала, и им обясняват само какво трябва да върши програмата, без да им показват как е написана. Така резултатът е нов и не подлежи на съдебно оспорване.
Скоро всеки, който може да се снабди със същите съставни части — а те се продават свободно — сглобява компютър, на който върви всяка програма, писана за машината на IBM.
Печалбите се стичат към двамата доставчици, които никой не може да заобиколи — Intel и Microsoft. През 1984 година Phoenix Technologies започва да предлага своя законно създадена версия на същата вградена програма.
Оттам нататък никое дружество не е принудено да я пресъздава само: купува я наготово и за няколко месеца изкарва на пазара своя машина. Самата IBM се задържа на този пазар още две десетилетия и през 2005 година продава цялото си производство на персонални компютри на китайската Lenovo.
Отвореното описание стига и до места, за които никой в Бока Ратон не е предполагал. През 1984 година екип на Иван Марангозов разработва ИМКО-4 — повторение на по-късния модел на IBM. От 1985 година то тръгва в серийно производство под името "Правец 16".
Западната забрана за износ на изчислителна техника към Източния блок не спира никого: щом описанието на устройството е публикувано, всяка добре подготвена инженерна група може да го възпроизведе. Дванайсетимата от Флорида отварят пътя за производителите в Тексас и Тайван, а по него тръгват и заводите в Правец.
През същата 1985 година Дон Естридж загива заедно със съпругата си при катастрофата на полет 191 на Delta край Далас. Човекът, когото Стив Джобс безуспешно кани за президент на Apple, не доживява да види как машината му се сглобява на три континента.
Днес на пазара няма нито един компютър с логото на IBM. Машината на "дузината" не се произвежда никъде. Описанието ѝ обаче, пуснато свободно през лятото на 1981 година, определя устройството на почти всяко работно място по света.
