Залата в двореца Шьонбрун край Виена притихва, когато мъжът отваря първата вратичка. Отвътре проблясва плетеница от зъбни колела и лостове, напомняща вътрешността на часовник. Той отваря втората, после третата и поднася свещ, за да се вижда ясно през отворите, че вътре няма нищо друго освен механични части.
Едва тогава се отдръпва. Куклата над шкафа — мъж в кафтан и тюрбан, с дълъг чибук в едната ръка — се раздвижва, посяга към дъската, хваща пешката пред царя и я премества с две полета напред. Годината е 1770.
Обещанието пред императрицата
Мъжът се казва Волфганг фон Кемпелен — унгарски благородник на служба във виенския двор, натоварен с управлението на унгарските солни мини и със заселването на обезлюдения след войните Банат.
През есента на 1769 година Мария Терезия го кани да присъства на представление на френския илюзионист Франсоа Пелетие, който показва опити с магнити. Дворът е възхитен, Кемпелен — не.
Заявява на императрицата, че за половин година може да измисли нещо далеч по-удивително. Около шест месеца по-късно в Шьонбрун се появява автомат (така по онова време наричат движещите се механични фигури), който играе шах и печели.
Шкафът се отваря пред очите на всички
Показването на вътрешността на изобретението е най-важната част от представлението. Вратичките се отварят една след друга, но никога всички едновременно; докато зрителите гледат в отвореното отделение, скритият вътре шахматист се премества с подвижна седалка в другото.
Зъбните колела заемат само предната част на шкафа. Първият подробен технически анализ на "мистерията" е дело на англичанина Робърт Уилис, по-късно професор по механика в Кеймбридж.
В текста, публикуван в Лондон през 1821 година, твърди, че ръката на куклата се управлява чрез пантограф — конструкция от лостове, която повтаря движението, извършено долу с малка ръчка.
Другите принципи на действие на устройството се изясняват десетилетия по-късно: под всяка фигура има магнит, а под плота висят метални топчета на конци, които трепват, щом фигурата се вдигне, и подсказват на човека вътре кой ход е направен.
Защо фигурата е турчин
Видът на куклата не е случайна приумица. След провалилата се обсада на Виена през 1683 година османски мотиви постепенно навлизат в западноевропейския бит и мода: кафенета, "еничарски" маршове, тюрбани по маскарадите.
Виенската публика, която се тълпи около автомата, присъства на премиерата "Отвличане от сарая" на Моцарт през 1782 година.
Турчинът е образ, на който Европа приписва загадъчност — точно онова, което една подобна машина трябва да внушава.
Хората в шкафа
Кои шахматисти работят с Кемпелен, остава неизвестно и до днес. След смъртта му през 1804 година автоматът е купен от Йохан Непомук Мелцел, механика, патентовал метронома.
Мелцел пътува с шкафа из Европа, а след 1826 година го показва и в Съединените щати. В този период в машината се крият: виенският шахматист Йохан Алгайер, автор на популярен наръчник по шах; французинът Жак Муре; англичанинът Уилям Луис; елзасецът Вилхелм Шлумбергер.
Наполеон, Франклин и Бабидж
Славата на автомата расте с всяко голямо име, което приема шахматното предизвикателство. Наполеон Бонапарт се изправя срещу Турчина във Виена през 1809 година — твърди се, че императорът нарочно прави нередовни ходове, а автоматът помита фигурите от дъската. Самата партия е документирана, но подробностите около нея не са изяснени.
Същото важи за играта с Бенджамин Франклин в Париж през 1783 година. Един случай е засвидетелстван по-добре: отново в Париж през същата година срещу шкафа сяда Франсоа-Андре Даникан Филидор, най-видният шахматист на столетието, побеждава го и признава, че партията е сред най-изтощителните в живота му.
Чарлз Бабидж — човекът, който по-късно проектира първите програмируеми смятащи машини, предшественици на компютъра — играе две партии срещу Турчина в Лондон през 1819 година и губи и двете.
По разкрива тайната
През април 1836 година в списание "Southern literary messenger" Едгар Алан По публикува есе за автомата, в което заявява направо: вътре има човек. Част от доводите му са погрешни — той настоява, че истинска машина би печелила винаги, а Турчинът губи. Изводът му обаче е верен.
Мелцел умира на 21 юли 1838 година, връщайки се от Хавана, където малко преди това жълтата треска покосява Шлумбергер.
Автоматът е купен от Джон Кърсли Мичъл — личния лекар на По. Мичъл го възстановява с група местни любители и през 1840 година го дарява на Китайския музей във Филаделфия.
На 5 юли 1854 година пожар в сградата на Националния театър се прехвърля върху музея и той изгаря до основи.
Синът му Силас Уиър Мичъл, бъдещият основоположник на американската неврология, отпечатва пълното описание на механизма през януари 1857 година в шахматното списание "The Chess Monthly", като отбелязва, че до този момент никой не е успял да разкрие загадката на шкафа докрай.
Турчинът се завръща
През 2005 година Amazon пуска платформа за дребни задачи, с които програмите не се справят — разпознаване на изображения, разчитане на ръкописи, проверка на данни — и я нарича Mechanical Turk.
Джеф Безос я описва като "изкуствен изкуствен интелект". Определението не е ирония: онова, което потребителят смята за машинно решение, е взето от човек.
Мери Грей и Сидхарт Сури от Microsoft Research въвеждат за тази заетост понятието "призрачен труд" и в книгата си "Ghost Work" (2019 година) проследяват работата на милиони хора, които обучават, поправят и допълват системи, представяни като самостоятелни.
