Футболът е най-популярният спорт в света. Играта носи емоции на милиони хора по света. Но този спорт е изпълнен и с трагедии. Една от тях е Хилзбъро, трагедията, която променя футболната игра във Великобритания.
На 15 април 1989 г. отборите на Нотингам Форест и Ливърпул се изправят един срещу друг в двубой за Купата на Футболната асоциация. Срещата се състои на неутрален терен на стадион "Хилзбъро". Билетите са футболния мач са разпродадени. Очаква се над 53 000 запалянковци да посетят двубоя.
Стадион "Хилзбъро" е построен през 1899 г. и е домакинският стадион на Шефилд Уензди. Към края на 80-те години на XX век повечето футболни стадиони в Англия са оборудвани с високи стоманени огради между трибуните и игралното поле с цел предотвратяване на нахлувания на зрители.
Хулиганството е сериозен проблем за английския футбол в продължение на десетилетия и подобни мерки са широко разпространени.
Доклад на Eastwood & Partners от 1978 г., изготвен във връзка със сертификата за безопасност на стадиона, заключава, че въпреки несъответствията с препоръките на "Зеленото ръководство" за безопасност на спортните съоръжения, те не представляват съществен риск. В документа се отбелязва, че общото състояние на "Хилзбъро" е задоволително в сравнение с повечето стадиони в страната.
През 80-те години стадионът е домакин на пет полуфинала за Купата на Футболната асоциация. По време на срещата между Тотнъм Хотспър и Уулвърхемптън Уондърърс през 1981 г. на трибуната "Лепингс Лейн" възниква блъсканица, след като в сектора са допуснати стотици зрители над безопасния капацитет. Инцидентът води до 38 наранявания, включително счупвания на ръце, крака и ребра.
За полуфинала между Ливърпул и Нотингам Форест на 15 април 1989 г. привържениците на двата отбора са насочени към различни части на стадиона - обичайна практика в Англия по онова време с цел ограничаване на хулиганските прояви. Феновете на Ливърпул с билети за секторите за правостоящи зрители влизат през "Лепингс Лейн", където след турникетите преминават през два тунела, водещи към оградени с високи прегради сектори.
Привържениците на Нотингам Форест са настанени на Южната трибуна и трибуната "Спион Коп", които имат общ капацитет от 29 800 зрители и са обслужвани от 60 турникета, разположени от южната и източната страна на стадиона. На Ливърпул са предоставени Северната и Западната трибуна с общ капацитет от 24 256 места, до които се достига през едва 23 турникета, разположени в тесен подход откъм "Лепингс Лейн".
Ограниченият брой входове води до сериозно струпване на хора. Около 10 100 фенове се опитват да влязат през сектора на "Лепингс Лейн", а към 14:30 ч. - половин час преди началото на мача - повече от половината все още се намират извън стадиона.
В опит да облекчи натиска пред входовете, началникът на полицията на Южен Йоркшир Дейвид Дъкенфийлд одобрява отварянето на изходна врата C около 14:52 ч. През нея навлизат приблизително 2000 души. Въпреки че страничните сектори остават сравнително свободни, повечето зрители се насочват към главния тунел и вече препълнените заграждения, които са обозначени като сектори 3 и 4.
Трагедията не е причинена от обикновена блъсканица в традиционния смисъл на думата. След отварянето на врата C хиляди привърженици навлизат на трибуната, а голяма част от тях се насочват към вече препълнените централни сектори 3 и 4.
Хората в предните редове бързо се оказват притиснати към високите стоманени огради, които отделят зрителите от игралното поле. Натискът от непрекъснато прииждащата тълпа зад тях става толкова силен, че мнозина не могат да се движат или дори да дишат. Повечето жертви загиват от компресионна асфиксия - състояние, при което гръдният кош е притиснат до такава степен, че човек не може да поема въздух.
Още преди началото на мача много от затиснатите започват да викат за помощ, да махат към полицаите и да се катерят по оградите в отчаян опит да избягат. Някои успяват да се прехвърлят на терена, а други са извадени през малки аварийни отвори в преградите.
Първоначално обаче част от полицейските служители погрешно приемат случващото се за опит на хулигани да нахлуят на игралното поле. Едва когато все повече хора започват да се появяват на терена, а други лежат в безпомощно състояние край оградите, става ясно, че на трибуната се разиграва тежка катастрофа. Срещата е прекратена около шестата минута, след като съдията и футболистите осъзнават сериозността на ситуацията.
Последвалите спасителни действия са затруднени от лошата координация и забавената реакция на службите. Много от първите хора, оказали помощ на пострадалите, са самите фенове. Те изнасят ранени и изпаднали в безсъзнание зрители на терена, използват рекламни пана като импровизирани носилки и правят опити за оказване на първа помощ и реанимация. Част от хората, намиращи се по-назад в тълпата, дори не осъзнават какво се случва отпред и неволно продължават да притискат останалите под напора на множеството. Именно поради това трагедията в Хилзбъро днес се разглежда не като резултат от паника сред феновете, а като фатален провал в управлението на тълпата и организацията на безопасността на стадиона.
Общо 97 души намират смъртта си. Една от жертвите умира през 1993 г., след години, прекарани на животоподдържащи системи. Пострадалите са над 760.
Кралица Елизабет II, Папа Йоан Павел II, Джордж Буш-старши и други световни лидери изразяват съболезнования след трагедията. Премиерът на Великобритания Маргарет Тачър посещава стадиона ден след трагичното събитие и се среща с оцелели. "Анфийлд", стадионът на Ливърпул е отворен, за да могат хората да отдадат почит към загиналите запалянковци.
Непосредствено след трагедията полицията обвинява феновете на Ливърпул за случилото се. Дейвид Дъкенфийлд твърди, че именно привържениците са отворили вход C и по този начин са предизвикали опасното струпване на хора.
Междинен доклад от 1989 г. обаче насочва вниманието към действията на полицията и заключава, че основен фактор за инцидента е неспособността на служителите да затворят главния тунел, след като централните сектори 3 и 4 са достигнали максималния си капацитет.
През 1990 г. разследване установява, че няма достатъчно доказателства за повдигане на наказателни обвинения. Година по-късно съдебният лекар публикува доклад, според който всички жертви са получили фаталните си наранявания до 15:15 ч. - момента, в който на стадиона пристига първата линейка. Това на практика ограничава разглеждането на въпроса дали по-ефективни спасителни действия биха могли да предотвратят част от смъртните случаи. В същия доклад смъртта на жертвите е определена като резултат от нещастен случай.
До десетата годишнина от трагедията през 1999 г. поне трима оцелели са се самоубили. Друг прекарва осем години в психиатрично заведение. Сред свидетелите и оцелелите се наблюдават и случаи на алкохолна и наркотична зависимост, както и разпадане на семейства. Дългосрочните психологически последици от преживяното се смятат за основна или съпътстваща причина за много от тези трагедии.
Обществените призиви за ново разследване не стихват и през 2009 г. е създадена независима комисия, която да преразгледа случая. През 2012 г. тя стига до заключението, че полицията е прикривала собствените си пропуски, като е променяла и манипулирала служебни доклади и е прехвърляла вината върху феновете.
Комисията не открива доказателства, че употребата на алкохол или хулиганско поведение са допринесли за трагедията. Освен това тя заключава, че 41 от смъртните случаи е възможно да са били предотвратени при по-добре организирана спасителна операция. В края на същата година е отменено и предишното заключение, че жертвите са загинали в резултат на нещастен случай.
През 2014 г. започва ново официално разследване. Година по-късно Дъкенфийлд признава под клетва, че е излъгал, когато е заявил, че феновете са отворили вход C. Така той окончателно опровергава версията, поддържана от полицията в продължение на години, че привържениците на Ливърпул сами са предизвикали трагедията. Той също така признава, че неспособността му да затвори главния тунел към препълнените централни сектори е пряка причина за случилото се. През 2016 г. съдебно жури постановява, че жертвите са загинали вследствие на груби пропуски и небрежност от страна на отговорните институции.
През 2017 г. обвинения са повдигнати срещу шестима души, свързани с инцидента. Дъкенфийлд е изправен пред съда по обвинения в непредумишлено убийство на 95 души. Първият процес през 2019 г. завършва без решение на журито, а при повторното разглеждане на делото по-късно същата година той е оправдан.
Въпреки че множество разследвания стигат до извода, че действията на полицията са изиграли ключова роля за настъпването на трагедията, съдът приема, че няма достатъчно доказателства, за да бъде доказана наказателна отговорност извън разумно съмнение. Защитата на Дъкенфийлд посочва, че трагедията е резултат от съвкупност от фактори, включително проблеми с безопасността на стадиона и организационни пропуски, натрупвани с години. Поради това той е оправдан по всички обвинения.
Междувременно обвиненията срещу други заподозрени са оттеглени или те са оправдани от съда. Единственият човек, осъден във връзка с трагедията, е служителят по безопасността на стадиона Греъм Макрел. През 2019 г. той е признат за виновен за нарушаване на правилата за безопасност, свързани с недостатъчния брой турникети за достъп до трибуните.
Липсата на осъдени за смъртта на 97 души остава една от най-противоречивите последици от трагедията. За много от семействата на жертвите най-голямата несправедливост не е само самият инцидент, а и фактът, че в продължение на повече от две десетилетия феновете на Ливърпул са обвинявани за случилото се. Докладът на независимата комисия от 2012 г. е възприет като историческо признание, че жертвите и техните близки са били несправедливо оклеветявани и че основната отговорност за трагедията е била на институциите, натоварени с осигуряването на безопасността на стадиона.
