Октомври 1918 година. Арабските колони влизат в Дамаск, а човекът, който две години язди редом с тях, е толкова изтощен, че моли да бъде пуснат да си върви. Три месеца по-късно същият този човек се появява на Парижката мирна конференция в арабски дрехи и настоява за независимост на арабите. Не я получава. Картата на Близкия изток вече е начертана без негово участие.
Томас Едуард Лорънс се ражда на 16 август 1888 година в уелското градче Тремадог. Баща му, англо-ирландският земевладелец Томас Чапман, наследява баронетска титла едва през 1914-а. Майка му, Сара Джънър, е гувернантка на четирите дъщери на Чапман.
Двамата така и не сключват брак и живеят като господин и госпожа Лорънс — фамилия, която вероятно принадлежи на бащата на самата Сара. Петимата им сина, сред които Томас Едуард е вторият, се раждат извънбрачно.
През 1896 година семейството се установява в Оксфорд. Момчето се увлича по средновековната военна архитектура и обикаля крепостите на кръстоносците — първо във Франция, после в Сирия и Палестина. От 1907 до 1910-а учи история в оксфордския колеж "Джийзъс" и защитава дипломна работа с отличие точно по тази тема.
Археологът Дейвид Джордж Хогарт му става покровител и с негово съдействие Лорънс получава стипендия от колежа "Магдален". Включва се в разкопките на Каркемиш — неохетски град на Ефрат, средище на една от държавите, наследили хетската империя.
Работи там от 1911 до 1914 година като помощник, отначало на Хогарт, после на Ленард Уули. Свободните дни му служат за самостоятелни обиколки, за упражняване на арабския език и за опознаване на хората, сред които живее.
В началото на 1914-а той и капитан Стюарт Нюкъмб проучват Северен Синай по протежение на османската граница източно от Суец. Официално експедицията е на Фонда за изследване на Палестина, а резултатът излиза под заглавие "Пустинята Цин". На практика двамата картографират района от Газа до Акаба за военни нужди.
Когато Първата световна война избухва, Лорънс е цивилен служител в картографския отдел на Военното министерство в Лондон и подготвя карта на Синай. През декември 1914-а вече е лейтенант в Кайро.
Скоро го прехвърлят в разузнаването: разпитва пленници, чертае, обработва донесенията на агентите отвъд фронтовата линия и съставя наръчник с информация за османската армия.
Египет е базата, от която тръгват британските операции в Близкия изток, и те вървят зле. През юни 1916-а Хюсеин ибн Али — шерифът на Мека, пазител на светите градове и потомствен управител на Хиджаз — вдига въстание срещу Истанбул.
Лондон вече го подкрепя с оръжие и злато — решение на Арабското бюро в Кайро, подкрепено от кореспонденцията между върховния комисар Хенри Макмахън и самия Хюсеин, тоест години преди Лорънс да се появи в Арабия.
Само че по същото време Лондон и Париж се договарят и помежду си. Споразумението Сайкс-Пико от май 1916-а, наречено на дипломатите Марк Сайкс и Франсоа Жорж-Пико, разделя арабските земи на османската империя на британска и френска зона на влияние.
На Хюсеин е обещана арабска държава, на Париж — Сирия и Ливан.
През октомври 1916-а Лорънс придружава дипломата сър Роналд Сторс до Арабия. Двамата разговарят с Абдула, сина на Хюсеин, а по-късно Томас се среща и с другия му син — Фейсал, който командва арабските отряди югозападно от Медина. Оттам нататък насочва британското оръжие и злато към Фейсал и обвързва собствената си кариера с неговия успех.
Лорънс се превръща в организатор и тактик на въстанието. Залага на партизанска война: удари в тила, нападнати влакове с провизии, взривени участъци от Хиджазката железница — линията, която свързва Дамаск с Медина и захранва османските гарнизони на юг. Победите привличат и колебаещите се шейхове.
На 6 юли 1917-а арабските отряди превземат Акаба, разположена в северния край на едноименния залив. Не е първото им завоевание — Джеда, Янбу и Уеджх падат по-рано — но е повратното. Ударът идва по суша, откъм пустинята, в гърба на укрепленията, обърнати към морето. Колоната води Ауда абу Тайи, вождът на племето хуейтат.
Оттук нататък Лорънс се опитва да съгласува действията на арабите с настъплението на генерал сър Едмънд Алънби към Йерусалим. Резултатът остава половинчат до самия край на войната.
През ноември 1917-а, преоблечен като арабин, той влиза в Дараа — железопътен възел в Южна Сирия. Онова, което разказва по-късно за станалото там, е сред най-оспорваните страници в биографията му.
Според "Седемте стълба на мъдростта" османски войници го задържат, местният управител го подлага на изтезания и той едва се измъква. Скот Андерсън отбелязва, че Лорънс дава три несъвместими версии на епизода през различни години.
Джеймс Бар допуска, че случката изобщо не се е състояла. Биографът Джон Мак я приема и смята, че следите от нея личат до края на живота му. Независимо потвърждение няма. Ранен обаче е неведнъж, а гладът и болестите го застигат редовно.
Когато арабските колони влизат в Дамаск през октомври 1918-а, Лорънс е временен подполковник и е на края на силите си. Още същия месец, приет от крал Джордж V, той отказва предложените му отличия. По собствения му разказ обяснява на краля, че не може да носи звание на държава, която няма да удържи на думата си пред арабите.
На Парижката мирна конференция през 1919 година Лорънс настоява за арабска независимост и се явява пред делегатите в арабски дрехи. Противопоставя се на отделянето на Сирия и Ливан и на превръщането им във френски мандати. Губи.
През 1920-а конференцията в Сан Ремо оформя онова, което Сайкс и Пико скицират четири години по-рано.
През март 1921-ва Уинстън Чърчил, тогава министър на колониите, го връща в Близкия изток като съветник по арабските въпроси. Конференцията в Кайро урежда престоли за синовете на Хюсеин: Фейсал получава Ирак, Абдула — Трансйордания.
Лорънс приема това за максимума, който е могъл да постигне. После напуска и отказва всички следващи предложения за държавна служба.
На 28 август 1922-ра, с негласното съдействие на маршала на авиацията сър Хю Тренчард, който тогава оглавява щаба на Кралските военновъздушни сили, Лорънс постъпва в тях като редови авиатор под името Джон Хюм Рос.
Разменя хиляда и двеста лири годишна заплата в Министерството на колониите за два шилинга и девет пенса на ден. Иска две неща: да изчезне сред редовите служещи и да събере материал за нова книга.
На 27 декември 1922-ра "Дейли Експрес" разкрива самоличността му в базата във Фарнбъро. Присъствието му става непоносимо за Министерството на авиацията и през февруари 1923-та е уволнен.
През март същата година, с помощта на генерал сър Филип Четууд, командвал Пустинния корпус в Палестина, Лорънс се записва като редник в Кралския танков корпус под името Т. Е. Шоу. Мрази всеки от двайсет и деветте месеца там. През август 1925-а най-сетне го връщат във военновъздушните сили.
"Седемте стълба на мъдростта" не е точно мемоар. Това е разказ за пустинните походи, писан и преписван години наред, в който събитията се редуват с безпощаден самоанализ. Книгата има почитатели и опоненти още от появата си.
За да покрие разноските по луксозното издание, Лорънс се съгласява на съкратен вариант за широката публика — "Бунт в пустинята", който излиза през 1927 година.
По това време той е в Индия. Заминава в края на 1926-а и служи първо в Карачи, после в Мираншах на афганистанската граница. През септември 1928-а печатът пуска твърдения, че Лорънс действа като агент в Афганистан под чуждо име.
Историята е измислена, но идва в момента, в който Аманула хан губи трона си, и Лондон не желае обяснения. По нареждане на външното министерство на 12 януари 1929-а е качен на кораб за Англия.
Остатъка от службата си прекарва по крайбрежието, между базите на Ламанша и Северно море, зает с бързоходни катери — лодки, които обслужват хидропланите и вадят екипажите им от водата след аварии.
На 26 февруари 1935 година го уволняват поради изтичане на срока на службата му. Лорънс се прибира в Клаудс Хил, къщичката в Дорсет, която е ремонтирал сам.
На 13 май, връщайки се с мотоциклета си, се отклонява рязко, за да не блъсне две момчета на велосипеди, и катастрофира. Умира в болницата на военния лагер Бовингтън на 19 май, на четирийсет и шест години.
Обещанието, което Лорънс носи в пустинята, не се сбъдва. Границите, срещу които възразява, надживяват и него, и империите, които ги чертаят. Сирия, Ливан, Ирак и Йордания съществуват днес горе-долу там, където две правителства ги поставят на картата през 1916-а. Дали именно това обяснява последвалите политически събития в региона, е спор, който едва ли ще приключи скоро.
