100 Years UK in BG: Изборът България

Автор: Тим Буисере за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Тим Буисере казва, че животът му предлага няколко срещи с България – като дете, студент и възрастен. През 2000 г., заедно със съпругата си – българката Мира – се установяват в София. Днес четиринадесет години по-късно попитан какво е за него България, Тим отговаря: „дом”.

Тим е директор на Търговския отдел в британско посолство София и наш колега. Преди това е заемал мениджърски позиции в няколко български и международни компании; бил е и изпълнителен директор на „Мобиком”.

Тази история е за това, което те отвежда и задържа в България години наред; за увереността, че България може да е избор, а не случайност и за усещането, че принадлежиш и се вписваш, и си тук за дълго.

„Обичаме природата и културата, и въпреки типичния български песимизъм, малките пречки и ужасните политици, тук има усещане за промяна и развитие, в повече случаи към по-добро.” – Тим Буисере

Първият ми контакт с България беше чрез пощенски марки. Точно така бях млад филателист. Разноцветни народни носии, героични работници във фабрики и „Народна Република България”. Колко странни букви! За щастие имах малка книжка, която ми помогна да наглася текста с латински букви, макар смисълът така и да ми убягваше.

Втората ми среща с България (с изключение може би на няколко бутилки качествено нескъпо вино) бе през октомври 1991 г., когато бях студент в Университета в Манчестър. Българската ми колежка Мария ме покани на рождения си ден, където усетих царствено присъствие в ъгъла – тъмни сияещи очи и горд поглед. Представих се на бъдещата си съпруга Мира и научих, че тя е във Великобритания само от няколко седмици – невинна и беззащитна, щеше да е лесно да я спечеля. Или може би не? За късмет през следващата седмица българските фолклорни певици сестри Бисерови щяха да участват в легендарния музикален фестивал Band on the Wall. Щеше ли Мира да ме запознае с музиката на своя народ? Да, и Мария щеше да дойде с нас. Изпълнението не приличаше на нищо, което бях чувал до този момент. След концерта първо се разделихме с Мария, така че не всичко бе изгубено.

Едно нещо води към друго и така бях поканен в София за Нова Година. Първото, което ми направи впечатление, докато излизах от летището, бе колко мрачно е наоколо. Единственото, което виждах бяха малките кръгли фарове на ладите, пробиващи си път през преспите сняг. Но апартаментът на Мира бе топъл и удобен, и в него имаше много храна. Митовете за хората, редящи се на опашка в снега за хляб, се оказаха неверни, поне за това време и място.

След като прекарах 90-те години между Манчестър и Лондон, а летата – в България, през 2000 г. се появи възможност да работя в София – ново хилядолетие, ново начало! Беше нещо, което бяхме обсъждали и искахме да изпробваме. Разбира се, имах предимство – със съпруга българка и чести пътувания в страната, можах да проговоря приличен български език. Все пак, първите две години не бяха лесни. Ремонтирахме основно семейната вила на Мира, за да я превърнем в семеен дом, живеехме на строителна площадка, ядосани на властите и безотговорните майстори. В крайна сметка се научих да съм по-търпелив и придобих едно почти дзен отношение към бюрокрацията. Но работата ми бе глътка свеж въздух – след няколко години в голям корпоративен офис, сега усещах свобода и възможности. Можех да върша неща! И то бързо! А българските ми колеги бяха умни, мотивирани, гъвкави и винаги готови да учат нови неща – качества, които винаги са ме впечатлявали.

Днес България е нашият дом и не мога да си представя да живея другаде в близко бъдеще. Обичаме природата и културата, и въпреки типичния български песимизъм, малките пречки и ужасните политици, тук има усещане за промяна и развитие, в повече случаи към по-добро.