Великите битки, променили историята: Битката при Леняно (1176 г.) и раждането на Италия
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
В историята на Средните векове има множество битки, оказали влияние върху своите съвременници. Малко са обаче онези сражения, чието значение сякаш нараства още повече с напредването на вековете. Подобни сражения са несъмнено продукт на два преплитащи се процеса – политическите игри на времето, в което сраженията се водят и изграждането на националните митове през XIX век, във времето, в което се коват съвременните нации. Битката при Леняно е христоматиен пример за сражение, натоварено с двойнствено значение.
От една страна тя бележи преломен момент в развитието на историята на Апенините през Средните векове. От друга страна, славата й се увеличава и развива през вековете, за да достигне до химна на Обединена Италия под формулата „От Алпите до Сицилия, Леняно е навсякъде“, обезсмъртена в четвъртия стих от химна на Италия. Как обаче се стига до това паметно сражение и кои са войските, замесени в него?
Средновековна Италия представлява и до днес сложен ребус, прекършил въображението на не един или двама историци. Последна останка от наследството на древната Римска империя, Италия никога не се отърсва напълно от своята антична основа, а сякаш живее едновременно във всички епохи, през които е преминала тази забележителна земя.
Средновековните италианци наричат своите земи „Цивилизацията“, докато всичко, разположено отвъд Алпите и моретата е Трамонтаня – Отвъд планините – земи населени с варвари и диваци, които ламтят за славата на Рим, но не притежават нито кръвта, нито културата, които са необходими за старото наследство на Империята. За хората от Отвъд, Италия е приказна страна на изобилие и на древна слава. Съгласно идеологията на епохата, една европейска държава има право да се нарече империя тогава и само тогава, когато доминира Апенинския полуостров. Наследството на Рим е живо и мами поколения завоеватели.
Всичко това превръща Апенините в оспорвана територия, над която вечно тегне сянката на войната и външната заплаха. Ламтежът за власт над Италия започва още в края IV и началото на V век с нашествията на готите. След тях идват лангобардите, а накрая и франките. Всички тези племена се стремят да превърнат римското наследство в свое и да легализират собствената си власт, присвоявайки древното величие на падналата империя. През 843 г., империята на франките се разпада на три части – Източна, Западна и Централна. Централната територия, включваща долината на р. Рейн, Швейцария и Италия, става известна под името Лотарингия, наречена така заради император Лотар – най-старият внук на Карл Велики, който пръв наследява тези територии.
След смъртта на Лотар, наследството му постепенно се разпада и Италия се отделя като самостоятелно кралство. Владетелите й наследяват древната Желязна корона – символ на властта на старите ломбардски крале. Твърде скоро обаче кралете на Източна Франкия (Германия), решават да използват грамадните си войски, за да се опитат да обединят наново наследството на Карл Велики. През 962 г., германския крал Ото завладява Италия и е признат за император на „Свещената римска империя“ от папата.
От този момент насетне, за следващите 300 години започва кървава борба между германци и италианци за това кой да властва над Апенините. По силата на оръжието и политическата традиция, императорите на Германия имат върховното право да управляват и като крале на Италия. Императорската им титла обаче зависи от волята на папата – само Светия отец може да номинира някого за император. Владетел след владетел се отправят с войските си от Германия през Алпите към Рим, за да заставят папата да короняса поредния император.
Тези постоянни походи пораждат сериозно напрежение сред населението на италианските земи. Навикнали да се самоуправляват още от разпадането на Западната римска империя, италианските градове не са очаровани от мисълта че на всяко поколение, земите им ще се превръщат в обект на амбициозните походи на германците. Този сантимент, насочен срещу „варварите“, се подхранва щедро от папите, които се стремят да ограничат германското влияние на юг от Алпите.
Ситуацията достига нови критични висоти през 1070-те, когато император Хайнрих IV и папа Григорий VII се сблъскват за правото на назначаване на епископи в рамките на Свещената империя – т. нар. инвеститура. Папите в последна сметка печелят борбата след близо половин век на спорове, войни и разорителни походи. Това дава сериозен морален стимул на италианците, а папата се издига не само като духовен, но и политически водач на полуострова.
Ситуацията се променя през 1155 г., когато начело на Свещената римска империя застава могъщия херцог на Швабия Фридрих I Хоенщауфен, известен с прозвището си Барбароса (Червенобрадия). Опирайки се на значителните си армии и средства, Фридрих се заема да възстанови могъществото на императорската институция и контролът на германците над италианските земи. Между 1158 и 1174 г. Фридрих Барбароса организира четири големи похода в Италия, които водят до налагане на върховенството му над северната част от полуострова. В хода на кампаниите редица могъщи крепости са покорени, а вечно бунтуващият се град Милано е сравнен със земята през 1162 г. като назидание за останалите италиански свободни градове.
Макар и да носи краткосрочни успехи, натискът на кайзера над италианците само провокира тяхното недоволство. През 1167 г. градовете по долината на р. По формират съюз – т. нар. Ломбардска лига, чиято цел е да гарантира собствените им интереси и да ги организира за отбрана срещу ново нашествие на германските войски. Тази лига се явява повече или по-малко първия предшественик на идеята за политическо обединение на Италия и в последствие се превръща в съществен елемент на националната митология на апенинската държава.
През 1169 г., градовете от Лигата събират средства, с които възстановяват Милано. Две години по-късно, повечето територии в Северна Италия се намират под контрола на ломбардците, а папа Александър III официално им дава своята благословия и политическа подкрепа. Зает с редица проблеми в Германия, Фридрих успява да събера армиите си едва през 1174 г., нахлувайки в Италия за пети път начело на ок. 10 000 войници и рицари.
За да избегне обичайните проблеми с прекосяването на Алпите директно през днешна Швейцария, Фридрих успява да се договори с графа на Савоя – Умберто, който пропуска императора през земите си. Войските на Барбароса преминават в Ломбардия и се насочват към Павия, след като подчиняват няколко по-малки крепости. Павия сред малкото ломбардски градове, останали верни на императора и Фридрих се надява д аго спаси от обсада. Междувременно, войските на Лигата се стремят да защитят разположения недалеч от Павия Милано, който е един от основните играчи в италианския съюз.
Двете армии се срещат в края на май, 1176 г. край селцето Леняно, разположено между Павия и Милано. Императорът разполага при себе си с отбрана армия от 3000 души, от които 2000 са елитни рицари от Германия. Срещу тях лигата мобилизира ок. 15 000 души, но по-голямата част от тях са градски опълчения, без дълготраен боен опит.
Сражението започва в утрото на 29 май, 1176 г. Група от 700 рицари и други конници на Ломбардската лига се натъкват на авангарда от 300 германски рицари на северозапад от Леняно. Завързва се меле, но скоро италианците са притиснати от силите на Барбароса, които пристигат в пълната си мощ. Разгромената ломбардска кавалери бяга от бойното поле и Фридрих, увлечен от успеха, решава незабавно да атакува частите на вражеската пехота, които се строяват за отбрана около селцето Леяно. В център на италианската защита се превръща един интересен обект – т. нар. карочио – голяма каруца, с разположени върху нея символите на града – знамена и други артефакти.
Италианците формират стена от щитове и копия около карочио-то и в продължение на осем часа, чак до три следобед, отблъскват атаките на германските рицари. Междувременно, към Леняно най-сетне се придвижват основните сили на Ломбардската лига, в това число и свежи кавалерийски части. В ранния следобед, германските войски се оказват атакувани от две страни, а Фридрих Барбароса за малко не е убит в мелето, след като коня му е сразен, а знаменосецът му пада мъртъв. Германските рицари се опитват да се изтеглят организирано и да се прегрупират, но италианските войски не им дават никакъв шанс. Отстъпващите сили на императора са преследвани над 15 километра на запад и в крайна сметка са притиснати до р. Тичино, където Ломбардската лига постига окончателна победа.
Общият брой на убитите и ранените, както в повечето средновековни битки, остава неизвестен. Смята се обаче, че Фридрих губи по-голямата част от армията си, след като тя е напълно разбита, а малцина успяват да се прегрупират редом с императора и да отстъпят към Павия. Италианските загуби са значително по-скромни, вероятно в порядъка на няколко стотин убити и ранени.
Победата на Ломбардската лига се оказва много по-важна в политически, отколкото в тактически план. След поредица от тежки преговори, Фридрих Барбароса е принуден да направи значителни отстъпки. Неуспехът на експедицията му в Италия го лишава от всякаква подкрепа на германската аристокрация, която е уморена от войни и излишни разходи. През 1183 г., императорът подписва мирът от Констанца. Съгласно неговите условия, италианските градове получават пълна автономия по въпроса на правораздаването, организирането на местни сили за отбрана, строежа на крепости и управлението на ключовите природни ресурси.
Ломбардската лига признава политическото върховенство на императора над Италия, но е освободена от редица налози и повинности, които принципно се полагат на подчинение на монарха земи. Сериозно се засилва и престижа на папата като духовен и политически водач на италианската опозиция в Свещената империя. Тъй като това е и единствения голям договор между императора и италианците за следващите няколко века, мирът от Констанца се превръща в един от първите символи на бавно оформящата се концепция за италианската общност, която в последствие ще роди националната им идея. Всички тези политически и дипломатически успехи обаче не биха били възможни без победата, извоювана сред полята на Леняно.
