Кратка история на екстремизма – от Рим до Ал-Кайда
Най-напред – кога започва екстремизмът?
Преди да можем да започнем да отговаряме на този въпрос, трябва да уточним какво е екстремизъм. Някои твърдят, че екстремистите са просто хора, чиито убеждения са далеч извън масовия поток на обществото. Въпреки че тази дефиниция гарантира, че екстремисти могат да бъдат открити през цялата история, тя не е най-точната, защото основните вярвания се променят много през вековете.
Лесен и донякъде противоречив пример е практиката на расово робство в Америка. Някои учени твърдят, че робството не е сравнимо със съвременния екстремизъм на белите, тъй като то е било приетата норма в американското общество толкова много години. И все пак английската дума „extremist“ е популяризирана за първи път по време на дебатите за робството, най-вече когато Даниел Уебстър говори за най-пламенните защитници и недоброжелатели на робството. По-важното е, че то е оправдавано чрез идеологическа вяра в превъзходството на белите, включително както с религиозни, така и с „научни“ обосновки за расизма, някои от които все още имат привърженици сред днешните много модерни бели националисти.
Ако идеологията, която оправдава робството, по този начин е свързана със съвременните расистки вярвания, за които повечето хора се съгласяват, че са екстремистки, то не е ли и робство форма на екстремизъм? Не трябва ли да учим и двете като част от една категория?
Но какви са като цяло определящите характеристики на екстремизма?
Безусловният опозиционен характер е ключов за това определение; повечето нормални конфликти (дори насилствени) могат да бъдат разрешени по някакъв начин, който побира и двете страни, като битка, която завършва с ръкостискане, или война, която завършва с договор. За разлика от тях, екстремистите смятат, че „другият“ винаги трябва да се потиска, контролира или унищожава, тъй като неговата присъща природа и съществуване е неблагоприятна за успеха на собствената група на екстремистите. За екстремистите не може да има друг край на опозицията, освен пълното унищожаване на другата група. Съгласно тази дефиниция, ако екстремисткото движение изостави ангажимента си за враждебни действия срещу другото, то престава да бъде екстремистко (въпреки че все още може да бъде агресивно).
Историята на екстремизма
Използвайки тази рамка, примери за екстремистко поведение могат да бъдат намерени почти толкова назад във времето, колкото се простират и писмените ни сведения. Един от най-ранните и известни примери идва от древен Рим. От 264 г. пр. н. е. в продължение на повече от век, Рим участва в поредица от войни със съседен Картаген. В края на този период предимството най-накрая е на страната на Рим.
Но някои вярват, че победата не е достатъчна като твърдят, че самото съществуване на Картаген е направо оскърбление на римската идентичност.
Римският сенатор Катон Старши (на изображението) е един от тях като за него се твърди, че завършва всяка своя реч – независимо от темата – със думите „Картаген трябва да бъде унищожен“, които днес се помнят като латинската фраза „Carthago delenda est“. Гледната точка на Катон надделява и Рим изравнява окончателно Картаген със земята през 146 г. пр. н. е. след продължителна обсада, убивайки около 150 000 жители и продавайки оцелелите в робство, в това, което ученият от Йейл Бен Кирнан нарича „първият геноцид“.
Други скоро също ще тръгнат по този екстремистки път. Един от най-скандалните примери в древния свят е еврейска група, известна като Сикарии, която яростно се противопоставя на римското владичество и убива събратята си евреи, които вижда като сътрудници на Рим. Смята се, че те се самоубиват при обсада в планинския редут Масада през 73 г. сл. н. е.
През 657 г. новата религия на исляма преживява първото свое избухване на екстремизъм. Тогава секта, известна като хариджитите, които са ревностни вярващи, остават в историята с бруталното си насилие срещу мюсюлманите, за които вярват, че са се отклонили от истинския път.
Християнството също не е имунизирано срещу тази динамика, понякога стартирайки кръстоносни походи и инквизиции с ясната цел да изкорени насилствено „неверниците“. Един от тях, Албигойският кръстоносен поход от 13 век, унищожава девиантна християнска секта във Франция, известна като катарите. Легендата (вероятно апокрифна) твърди, че командирът на римокатолическите сили е произнесъл латинска фраза, която днес се помни, донякъде с променен превод, като „Убийте ги всички и нека Бог ги разделя“. Независимо дали думите са наистина казани или не, при клането в Безие през 1209 г. умират 20 000 катара, а до края на кръстоносния поход цялата секта е изклана.
Екстремизмът идва в Новия свят с испанските конкистадори, които колонизират Америка в началото на 16 век. Докато някои испанци изразяват ужас към поробването и унищожаването на коренното население на Америка, тогавашните интелектуалци създават расови и идеологически аргументи, за да оправдаят и дори да насърчат тези ужаси, като казват, че естественото превъзходство на испанците им дава абсолютно право да поробят местните жители на континента, „У които едва ли ще намерите някакви черти на човечност“. Тези оправдания са разбрани от мислителите от 19 век като едно звено от веригата, която довежда до американското приемане на робството, основано на раса.
В края на 19 век и през 20 започват да се появяват по-познати, съвременни примери, с възхода на Ку-клукс-клан в Юга по време на Реконструкцията и неговото възкресение в нова форма през 10-те и 20-те години на 20 век. Групата продължава да съществува и днес, макар и само със сянка от предишната си сила: около 3000 привърженици през 2016 г. в сравнение с може би 4 милиона през 1925 г.
Следователно в началото на 20 век се появяват и нови и по-агресивни форми на антисемитски екстремизъм. Въпреки че антисемитизмът има дълга история, той достига геноцидни висоти в нацистка Германия, друго движение, което разбираме като екстремистко, въпреки че за известно време то заема основния поток на германското общество. По време на властта нацистите убиват 6 милиона евреи, както и милиони други хора, включително хора с увреждания, ЛГБТ хора и съветски, сръбски, ромски и полски цивилни. Въпреки че нацистите са победени, тяхната памет живее и днес под формата на (минимум) десетки неонацистки групи по целия свят.
