Великите авантюристи: Данаил Николаев – бащата на Българската армия

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

„Войници! Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от вас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви се заклевам в името на българския княз Александър I, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър I, да живее Съединена България!“

С тези думи източнорумелийската милиция посреща вестта за Съединението на автономната област с Княжество България. Мъжът, който ги изрича остава завинаги в паметта на българите, имали честта да крачат редом с него в една епоха на идеали, мечти и национални катастрофи, като човек достоен, непоколебим и до сетния си дъх верен на своята родина.

Историята заслужено му е отредила прякора „Баща на българската армия“ – войската, който той изгражда и на която посвещава целия си живот и сили. Името му е нарицателно за доблест и достойнство и е редно да се познава от всеки българин – настоящ и бъдещ – Данаил Николаев.

Данаил Николаев е роден на 18 декември 1852 г. в Болград – едно от основните културни средища на българите в Руската империя. Семейството му произхожда от Търново, но предците му напускат родния край в контекста на Руско-турската война от 1828-29 г., когато войските на император Николай I отвеждат със себе си значителен брой български преселници от Мизия. Семейството Николаеви е многодетно – Данаил е най-малкото от шест деца.

Израствайки, младежът има възможност да посещава местното българско училище, а след това и да е сред първите випуски на новосъздадената през 1859 г. Болградска българска гимназия – първата гимназия в историята на българското просветно дело. След като успешно завършва своето начално и средно образование през 1871 г., Данаил постъпва на служба в 54-ти Мински полк на руската армия.

След две години служба, Николаев, на база отличните си резултати, кандидатства и е приет в Одеското юнкерско училище, където извървява първите си стъпки във военната кариера. Освен стандартните предмети като литература и математика, кадетите учат специфични за военното изкуство дисциплини, а също така и задължителните за тогавашните офицери етикет, фехтовка, езда, танци и краснопис. През 1875 г. завършва с отличие и се завръща в полка си, квартируван в Кишинев, вече с чин прапоршчик – т.е. младши лейтенант по съвременните стандарти.

През пролетта на 1876 г., докато в Румъния се подготвя чета, която да замине да се сражава за свободата на България, Данаил Николаев и още неколцина негови съмишленици, също млади офицери на руска служба се срещат с Христо Ботев, който пристига в Кишинев в края на април 1876 г. за да търси доброволци. В архива на Военноисторическия музей се съхранява свидетелство за следния разговор между младежите и войводата:

,,Нашата цел при постъпване на руска военна служба беше да изучим специално военното изкуство … чакаме с нетърпение да принесем полза според силите си на Отечеството”. На тяхното желание за включване в неговата чета Ботев пророчески отговаря: ,,С тези 80 души, с които отивам в България, аз не мисля да я освобождавам. Отиването ни в България има за цел да повдигне съвестта на Европа… Вие, господа, … сте нужни на България. В непродължително време освобождението на България ще дойде. Кой тогава ще ръководи нейните съдбини?” С тези пророчески слова Ботев отказва да изпрати младежите на сигурна смърт и по този начин изиграва ключова роля за развитието на следосвобожденска България и нейната армия.

Макар да не участва в Ботевата чета, Данаил Николаев не може да стои със скръстени ръце, докато в Кишинев идват нови и нови известия за османските зверства в българските земи. През юли 1876 г. младият офицер взема отпуск от активна служба и заминава за Сърбия, където се записва доброволец в руско-българския доброволчески корпус на генерал Михаил Черняев.

В хода на злощастната Сръбско-османска война, доброволците се доказват като най-боеспособното звено, а Николаев неизменно е в разгара на тежките сражения при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. След края на активните военни действия в началото на есента на 1876 г., корпусът е разформирован, а Русия на този етап отрича да стои официално зад войсковото съединение. За проявен героизъм е награден със сръбски сребърен медал „За храброст“ и с ордените „Независимост и освобождение“ и „Белият орел“ I ст. Николаев е посрещнат радушно в полка си, а бойният му опит го прави идеален кандидат за следващата задача, която руското командване смята да му повери.

Още през късната есен на 1877 г. Русия започва активно да се готви за война с Османската империя. Следвайки добре установената още през 1811 г. практика за създаване на български доброволчески корпуси, руското главно командване чертае планове за формиране на подобен, значителен по численост отряд, който да надхвърли по мащаби всичко, което е организирано до момента. Задачата е ясна – Русия вече се е договорила с Австро-Унгария за освобождение на част от българските земи. За тази цел, руснаците са наясно че е добре да разполагат в своя лагер със значителна българска сила, която да легитимира претенциите им и да послужи като основа на бъдещата българска войска.

В края на април 1877 г. завършва процеса по сформиране на българското Опълчение. Използвайки значителния брой български офицери на руска служба, императорската администрация ги командирова като командири на доброволческия корпус. На Данаил Николаев се пада честта да е ротен на 4-та рота от 5 -та дружина на Опълчението.

Дисциплината, реда и морала на повереното му подразделение са така високи, че ротата е наричана „златна“ от руските офицери. След като войските, командвани от генерал Михаил Драгомиров (прекият командир на Николаев в Кишинев), извършват успешен десант при Свищов в средата на юни 1877 г., Опълчението също е прехвърлено на родна земя. Именно тогава, на 21 юни, Данаил Николаев за първи път стъпва в българските земи. По идея на друг бесарабски българин – Олимпи Панов, всички опълченци падат на колене и целуват родната земя. От тук на сетне започва борбата за освобождение на родината.

Данаил Николаев е част от българските отряди, които влизат в старата престолина Търново в състава на Гурковия Преден отряд. Следва светкавично настъпление през Балкана и овладяване на Стара Загора в началото на юли. Бравурното настроение и еуфорията от свободата скоро са заменени от ужаса на османското контранастъпление.

Армията на Сюлейман паша изтласква на север предният отряд, а докато опълченците и руските войски се прегрупират за отбрана на Шипченския проход, стълбовете дим от подпаления Подбалкан карат българите да изпитват мрачна решимост и да не отстъпват нито крачка назад повече. Николаев се сражава винаги в челните редици както в  кървавите боеве при Стара Загора, където е бойното кръщене на Опълчението, така и във френетичните дни от отбраната на Шипка. Винаги храбър и несломим, Николаев е пример за войниците от своята рота, които с обич и преданост го наричат Дончо.

През декември и началото на януари, Николаев е сред дружините на Опълчението, които са включени в армията на Гурко, която преминава Арабаконашкия проход и освобождава София. В Последствие, ротата на Николаев участва в решителните боеве при Шипка-Шейново в края на януари. Данаил лично води щурма на османските позиции и макар да е ранен в крака, пръв стъпва на вражеския редут и приема капитулацията на оцелелите му бранители. 

Геройството му е такова, че предсрочно е повишен в чин подпоручик и със заповед на командира на Действащата армия е удостоен с руските военни ордени „Свети Станислав“ III ст. с мечове и бант, „Света Ана“ III ст. с мечове и бант и сребърен медал. След войната Данаил е удостоен от император Александър II с орден „Св. Георги Победоносец“ IV ст. и остава единственият български офицер, получил това висше отличие от тази война. След кратко лечение се завръща в частта си, която е преструктурирана в 23-та пехотна Казанлъшка дружина.

След подписване на Берлинския договор през лятото на 1878 г., южните български земи биват отделени в автономна област Източна Румелия. Съгласно клаузите на споразумението, българските войски, които се намират в пределите на Румелия, се обособяват в самостоятелна военна част, намираща се под командването на местния генерал-губернатор – т. нар. Източнорумелийска милиция.

Така Данаил Николаев като командир на 23-казанлъшка дружина, се оказва един от първите офицери на новата румелийска войска. Важен момент от живота му е пристигането в Пловдив на новия управител – Александър Богориди – правнук на Софроний Врачански и един от най-значимите политици в Османската империя. Николаев заявява в прав текст, че няма да приеме властта на човек, който носи фес като управител на българска земя. Съобразителният Богориди, уведомен за думите на прочутия вече офицер, бърза да слезе от влака с калпак на главата, с което печели симпатиите и доверието на българите.

Същевременно, Николаев се заема с още една важна задача. Когато през лятото на 1878 г. става ясно, че султанът има право да вкара редовна османска армия на гарнизон в Румелия, местното население започва създаване на т. нар. „гимнастически дружества“, зад които се крие реална военна подготовка. Самият Николаев е един от най-важните инструктори, обучавайки над 5000 доброволци. Когато приготовленията на българите стават ясни в Истанбул, а Русия застава твърдо против връщане на османски войски в областта, Високата порта е принудена да отмени решението си.

През 1880 г. Данаил Николаев е повишен в командир на I-ва, а след това и на II-ра Пловдивска дружина на източнорумелийската милиция с чин капитан. Същата година неговият приятел капитан Коста Паница го кани да му кумува. По време на приготовленията за сватбата, Паница запознава Николаев с най-малката сестра на своята годеница – Радка Михайлович. Данаил и Радка се женят няколко месеца по-късно, а като знак на признание за именития офицер, княз Александър Батенберг изпраща Константин Стоилов да връчи на Николаев орден „За Храбростъ“ III ст. Няколко месеца по-късно се ражда и единственият син на семейство Николаеви – Николай Данаилов Николаев, орисан както баща си да се заеме с войнското поприще.

През следващите четири години, достигайки до чин майор, Данаил Николаев заема редица ключови позиции в състава на няколко висши военни съдилища, включително и на Военния съд в София. Редом с достойнствата му на командир, съдебната му практика доизгражда реномето му на принципен и високо морален офицер.

През тези години се изгражда и личната дружба между Данаил Николаев и княз Батенберг. Техните отношения имат ключово място в плановете на София за реализиране на съединение между Княжеството и Румелия. Именно на Николаев се възлага надеждата да поеме под свой контрол румелийските войски и с тях да подкрепи обединението на двете Българии.

В нощта на 5 срещу 6 септември, Данаил Николаев, който се намира на военни маневри в района на Пловдив със значителна част от подчинените му войници, лично ги повежда към конака в румелийската столица, където арестува, напълно символично, втория генрал-губернатор на областта – Гавраил Кръстевич.

На следващия ден Николаев е избран за член на Временното правителство и е обявен за главнокомандващ на всички войски в Румелия до идването на Александър Батенберг. След срещата си с княза, Николаев е повишен в чин подполковник и му е поверено командването на всички румелийски войски – т. нар. Източен корпус с около 51 000 суши, които се концентрират на румелийско-османската граница с цел прихващане на атака от страна на Високата порта.

Атаката обаче не идва от изток, а от запад. На 2-ри ноември Сърбия обявява война на България и войските й настъпват в посока столицата София. Николаев моментално повежда силите си към София. Само в рамките на три дни цялата българска войска успява да се съсредоточи около столицата и да срещне нашествениците с решителна съпротива. Устремът на българите е неудържим. Николаев отново е в разгара на битките, поемайки върховното командване на т. нар. Западен корпус – войските, предвидени за контранастъпление.

Името му се покрива с още слава при Сливница, Драгоман, Нешков връх и Пирот. Сърбите са бити и обърнати в паническо бягство, а българските войски настъпват към Ниш. Намесата на Австро-Унгария спасява Сърбия от пълно унижение. Подписан е мир, възстановено е статуквото, а българите с оръжие в ръка защитават своето Съединение. Изправена пред български победи, както и натиск от Великобритания и Русия, Османската империя приема Съединението.

Първата неправда, причинена от Берлинския договор е поправена, а Данаил Николаев е един от основните действащи лица в този български епос. За заслугите си е удостоен с чин полковник и нова поредица военни отличия сред които орден „За Храбростъ“ II ст. Когато в София посрещат победоносната армия и гражданите поднасят венци с цветя за княза, Александър се обръща и посочва към Данаил Николаев, за да бъдат връчени цветята на него.

Данаил Николаев, заемайки поста военен министър през 1886 г. остава сред офицерите, верни на княз Александър Батенберг по време на злощастните събития от лятото на 1886 г. Русофилските войски са разгромени и мнозина от водачите им бягат в изгнание. Николаев заповядва всички разбунтували се подразделения да бъдат разформировани, а знамената им, покрили се с позора на държавната измяна – да бъдат изгорени.

На база на богатия си съдебен опит е поставен начело на военното съдилище, учредено да се справи с последиците от преврата. Без никакъв компромис към изменниците, Николаев подписва смъртните присъди на техните водачи.

След пристигането на новия княз – Фердинанд Сакскобургготски в София, Николаев е назначен за негов личен военен съветник, а през 1891 г. е повишен в чин генерал-майор. През 1900 г. е повишен в генерал-лейтенант, а през 1909 г. получава най-високото военно звание в армията на Третото българско царство – генерал от пехотата, ставайки първия генерал, носител на този ранг, съвсем заслужено с оглед огромния му принос. В периода 1907-1911 г. генерал Николаев заема поста военен министър в кабинета на Александър Малинов.

На тази си позиция той е пряк :виновник“ за всеобхватната военна реформа, която изменя изцяло лицето на българската армия в навечерието на Балканските и Първата световна война. Именно Николаев прокарва новите системи за набор и структуриране на войските, както и вещо управлява значителните средства, които страната отделя за превъоръжаване. Уволнява се от активна служба през 1911 г., след като дава над 45 години от живота си в полза на българското военно дело и за свободата и възхода на България.

Армията, която оставя след себе си остава в историята като „прусаците на Балканите“ и заслужено се покрива със слава по бойните полета на Мизия, Тракия и Македония. За последно е мобилизиран през Балканските войни и служи като комендант на Ямболския укрепен пункт.

След края на Балканските войни, Данаил Николаев, вече навършил достолепните за онова време 60 години, се оттегля от активна военна и политическа дейност и остава председател и член на редица почетни офицерски дружества и организации на бесарабските българи. През 1925 г. по време на атентата в Св. Неделя умира единственият му син – подполковник Николай Данаилов Николаев.

Седемнадесет години по-късно, през март 1942 г., Данаил и Радка Николаеви заделят 150 000 лева от средствата си за създаване на фонд в памет на техния син, с идеята лихвите от фонда да се изплащат като стипендии за първенците на випуските от Военната академия. Паричната награда, която трябва да остане поредното паметно наследство на Николаев и след смъртта му, продължава да се изплаща до 1945 г., след което парите, оставени от генерала, са национализирани от същите онези, които са отговорни и за смъртта на сина му.

На 6 май 1936 г. генерал Данаил Николаев е удостоен с най-високото държавно отличие – орден „Св. Св. Първоапостоли Кирил и Методий” и е единственият военен деец, носител на този орден. Последната голяма почест, оказана на Николаев приживе идва през 1937 г., когато Борис III го определя за кръстник на престолонаследника Симеон II. Патриархът на българската армия умира на 29 август 1942 г. в Банкя, където е погребан.

Днес паметта на генерал от пехотата Данаил Николаев се пази от имената на столичния булевард, кръстен на него, както и на едноименна улица в Пловдив. От 1934 до 1966 г. град Раковски (тогава село), носи името Генерал Николаево. Тези признания са твърде скромен реверанс от днешното ни общество за един от хората, които наистина могат да бъдат наречени Строители на Съвременна България. Със своята доблест, честност, героизъм и несекваща любов към отечеството, генерал от пехотата Данаил Николаев остава един от най-великите военни дейци в цялата многовековна история на България.