Тежестта на короната: Калоян – Безкомпромисният дипломат
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Разположен по поречието на река Янтра, на кръстопътя между Източна и Западна България, се издига Велико Търново. Етимологията на името му се корени в неговата недостъпност от вражески набези или е вдъхновено от броя на хълмовете, на които е разположен. Той е селище още отпреди 4000 години, но визията си на град добива по време на управлението на хан Крум. Важността на Велико Търново нараства през годините и той се превръща във важен духовен и културен център още по време на Първата българска държава. През 1185 г. именно в него, в църквата „Св. Димитър“, братята Асен и Петър обявяват края на византийската власт и провъзгласяват града за столица на Второто българско царство. През следващите столетия Търновград става една от най-недостъпните български крепости и център на политическия, икономическия и духовния живот на българската държава.
Столетия по-късно Велико Търново разкрива някои от своите тайни на археолозите. През 1972 г. по време на разкопки в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ е открит гроб на знатен мъж. Останките се датират от времето на Второто българско царство, облеклото е пищно, а самият скелет впечатлява със своя ръст от близо два метра. Направената впоследствие реконструкция разкрива чертите на един привлекателен мъж, а научните среди изпадат в дебати относно неговата самоличност. Макар споровете да продължават и до днес, преди тринадесет години държавата се намесва и не само оповестява неговото име, но и го препогребва с почести в същата църква.
Снимка: By Димитър Ризов – Атлас на Димитър Ризов, 1917, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=89471505
Той сам нарича себе си „Ромеоубиец“. Византийците с неприкрита неприязън го заклеймяват като „скилойоан“ (кучето Иван). Истинското му име е Йоан, но в историята и в официалната кореспонденция и документация той е известен като Калоян или Хубавия/ Добрия Йоан. Той е най-малкият от тримата братя Асеневци, които връщат свободата на България през ХII в. Също като тях, той се отличава със своя огромен за времето си ръст. Името му, както и някои извори, намекват и за чисто физическата му красота. Източниците не са единодушни за характера му. На някои места той е описан като крайно жесток и кръвожаден, налагащ сурови наказания.
При изследванията на предполагаемите му останки е открита стара травма на тила, която е много вероятно да е причинявала остра болка и да е отговорна за спорадични моменти на умопомрачение. Дори някои от тези сведения да са недостоверни, едно е сигурно, цар Калоян е бил не само блестящ дипломат, но и изключителен пълководец. Управлението му, макар да трае едва десет години, се характеризира с една твърда и гъвкава политика, укрепване на териториалните граници, множество победи над северни и южни съседи, както и с международното признание на българската държавническа титла и на самостоятелната Българска църква.
Няма точна информация за рождената дата на цар Калоян, но се смята че той се е появил на този свят през 1168 или 1169 г. За първи път името му се споменава покрай събитията около обсадата на Ловеч през 1187 г. По силата на сключения впоследствие мирен договор с Византия, цар Петър изпраща малкият си брат като заложник в Константинопол. Там бъдещият български владетел прекарва две, не особено щастливи, години от своя живот, но в крайна сметка успява да избяга. Когато се завръща, брат му го назначава за „помощник в държавните дела“.
За съжаление също както цар Асен и Петър става жертва на заговор и е убит. След преврата Калоян се възкачва на престола. Пред себе си той има две основни задачи – да получи признание за своята титла и да установи властта си над всички земи, населени с българи. Още от самото начало Калоян се опитва да създаде силна коалиция срещу своите съседи – византийците. За целта той привлича на своя страна самостоятелните владетели Иванко, управителят на Пловдивската област и Добромир Хриз, който управлява Македония. Този първи ход на българския цар е изненадващ, тъй като Иванко се смята за един от отговорниците за смъртта на брата на Калоян – Асен. Впоследствие Иванко отпада от коалицията и на негово място се присъединяват протостратор Мануил Камица и родопския владетел Йоан Спиридонаки.
Калоян превзема последователно крепостите Констанция (при дн. Симеоновград) и Варна – последния византийски бастион в Северна България. Черноморският град бил силно охраняван от западни наемници, които се славели със своята сила и умения. Според изворите българите построяват специална обсадна машина, широка колкото вътрешния ров и висока – като крепостните стени. Войската на Калоян я използва едновременно като мост, чрез който да премине над рова и като стълба, за да се добере до стената.
Обсадата продължава три дни и завършва на 24 март 1201 г. с победа на българите. Съдбата на заловените врагове била тежка според сведенията на византийския историк Никита Хониат. Византийският гарнизон бил бутнат в рова и войниците били заровени живи. През следващите месеци започва все по-осезаем натиск от север, от страна на маджарите, което подтиква Калоян да търси мир с Византия. Така в началото на 1202 г. започват преговорите между двете държави, в които едно от основните искания е признаване на царското достойнство на българския владетел.
Снимка: By Secretary of Innocent III – zabukvite.org, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10602473
Този въпрос е изключително важен в дипломатическата политика на Калоян. През 1199 г. папа Инокентий III пише до Калоян и поставя началото на преговори за признаване на владетелската титла от страна на Рим. Смята се, че търсенето на контакти с папата датират още от времето на братята на Калоян. Част от кореспонденцията с папа Инокентий III е запазена и тя съдържа информация както за хода на самия диалог и конкретните искания на българския владетел, така и факти от българската политическа история. И за двамата мъже преговорите били изгодни – папата щял да увеличи властта си на Изток, а Калоян се опитвал да получи „корона и достойнство“.
През 1202 г. папата обявява началото на Четвъртия кръстоносен поход под предводителството на маркиз Бонифаций Монфератски и на Балдуин, граф Фландърски. Рицарите се отправят по вода към Изтока и през 1203 г. стигат до Константинопол. Там те се включват в борбата за византийския трон, превземат града и поставят на престола – Алексий IV Ангел (1203-1204). По същото време диалогът между папата и Калоян навлиза в решителната си фаза. Българският владетел дори предлага помощта си на кръстоносците. Калоян се възползва от ситуацията във Византия и извършва успешен поход в Македония като завладява Скопие, Призрен, Охрид и Сервиа.
В крайна сметка Калоян решава, че с оглед на международната ситуация Рим има по-голяма тежест на политическата сцена и се съгласява на уния с папата. По това време Византия вече е загубила блясъка от миналото. През 1204 г. Инокентий III изпраща кардинал Лъв, който да извърши коронацията на българския цар. По пътя той е спрян от маджарите. Предходната година Калоян им нанася тежко поражение в битката при р. Морава и ги изтласква от областите около Белград и Браничево. Инокентий III бързо напомня на унгарците, че те биха загубили много ако не освободят папския пратеник.
Така кардинал Лъв е освободен и продължава към българските земи. На 15 октомври 1204 г. в Търново той коронясва Калоян за „крал на българи и власи“, а на архиепископ Василий дава ранга „примас“. Българският владетел не получава титлата цар, защото според западните канони тя е равна на императорската. Въпреки това след коронацията Калоян използва в официалната кореспонденция титлата „цар“. Съществуват няколко тези защо българският владетел е упоменат като властващ над власите. Според някои историци това звание има чисто географски характер, а според други то носи в себе си и етническо значение. Унията с Рим също така утвърждава автокефалността на Българската църква. Тя получава правото сама да приготвя своето миро. Предполага се, че унията с папата е прекратена чак през 1232 г., когато същото правят и сърбите.
Докато Калоян утвърждава своето международно признание, в Константинопол настъпват промени. Императорът не заплаща обещаното на рицарите, а и Венеция се намесва със своите търговски интереси. Резултатът е свалянето на византийския владетел и възкачването на Балдуин I на престола, с което се поставя началото на Латинската империя. Византийската аристокрация в Тракия успява да запази до някаква степен властта си и се обръща към българския владетел за помощ. Те му обещават, че ще му признаят царската титла и ще го приемат за свой владетел. В така създалата се борба за византийското наследство Калоян решава да се намеси.
Снимка: By Bichoes78 – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=90074874
През 1205 г. Анри Фландърски действа в Мала Азия срещу никейците, а Балдуин I събира войска, в която участват над 140 рицари и се отправя към Тракия. На 29 март кръстоносната армия, която наброява около 4-5 000 души достига до Одрин. По същото време в околностите на града пристигат и войските на Калоян, които наброяват около 7-8 000 души, от която не малка част са кумани, верни съюзници на Асеневци. Латинските рицари обсаждат византийската аристокрация, която е в Одрин, а Калоян разполага силите си на около 30 км. от града. На 14 април 1205 г. българската и латинската армия се изправят една срещу друга.
В разразилата се битка Калоян за пореден път доказва своя талант на пълководец. Българският владетел изпраща група кумани, които да нападнат рицарския лагер и да примамят врага към една блатиста местност. Рицарите се поддават на провокацията. Те са разделени на четири отряда, като Балдуин е в третия. Когато първият отряд напада българската войска, куманската конница ги откъсва от останалите. Латинският император не може да остави своите хора и се впуска в нападение. Българските части привидно отстъпват и разкъсват обръча. Това се оказва хитра измама, защото, когато рицарите навлизат в блатата, куманите ги затварят повторно и ги обкръжават. Част от латините успяват да си пробият път и бягат в отстъпление, докато другите са подложени на сеч. Балдуин I е пленен, окован и затворен в крепостта Царевец.
По-нататъшната съдба на фламандския граф е обвита в неизвестност. Една от най-недостоверните версии е, че той оцелява и дори се завръща в родните си земи – т.нар. Лъжебалдуин. Една от най-широко разпространените хипотези прилича на историята на Саломе. Според нея българската царица – Анна (известна и като Целгуба), която е куманска принцеса, е запленена от Балдуин. Тя разкрива своите чувства, но рицарят я отхвърля. Огорчен и унизена, Анна разказва на Калоян, че Балдуин се е опитал да я съблазни и българският цар го убива в пристъп на ревност и изхвърля трупа му в р. Янтра.
Снимка: By Kandi – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6556606
Доколко тези факти са достоверни е спорен въпрос, но предвид международната ситуация, най-вероятно Калоян наистина е убил Балдуин. Папа Инокентий III се опитва да убеди Калоян да не действа радикално по отношение на фламандския граф: „Затова ние внушаваме на твоя сияйност и искрено те съветваме, понеже казват, че ти държиш в плен константинополския император Балдуин, ти така да се погрижиш за себе си, че чрез освобождаването му да сключиш истински и здрав мир с латинците, за да спрат напълно да нападат теб и твоята земя.“ Калоян действително се погрижва за Балдуин и всява раздор между Анри Фландърски и Бонифаций Монфератски в борба за трона на Латинската империя.
Докато трае раздора в средите на рицарите, Калоян се възползва от ситуацията и напредва към Константинопол, завладявайки крепости в непосредствена близост до града. В края на месец септември 1207 г. българският владетел достига до стените на Солун и го обсажда. Планът бил да се атакува всяка кула от отделен военен отряд. След последния голям военен съвет, Калоян се оттегля в шатрата си. Малко след полунощ в българския лагер настъпва суматоха. Калоян е ранен смъртоносно в корема от копие. Според най-широко разпространената версия, лично куманския военачалник Манастър, баща на царицата, го пронизва. Дори се смята, че заговорът е още по-мащабен и в него участва и съпругата на Калоян, както и племенника му Борил. След близо денонощие в мъки, Калоян издъхва. Негов наследник става именно Борил, който се жени за Анна.
Снимка: By Svik, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2215663
Макар и кратко, управлението на цар Калоян се характеризира с впечатляващи дипломатически и военни успехи. Титлата на българския владетел е международна призната, а Българската църква получава така желаната афтокефалност. Макар и временно, територията на българската държава се разширява на юг към Тракия и на запад – към Македония. Така „Добрият Йоан“ остава в историята като един от най-умелите пълководци в средновековната българска история.
Заглавна снимка: By Vassia Atanassova – Spiritia, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15064321
