Никола Петков – последната опозиция на комунистическия режим в България

| от |

Още от Chronicle

Лагери като Белене и Ловеч били копирани от СССР по идея на Мирчо Спасов
Как Китай и СССР бяха готови да влязат във война за един малък остров
Веднага след влизането на СССР в България и свалянето на действащия режим, България се озовава на много странен кръстопът. На първо място ще открием правителството на Кимон Георгиев в Швейцария, където продължава да твърди, че извършеният преврат е не само незаконен, но и началото на българската гибел. Междувременно партизаните – познати още като най-обикновени планински разбойници – слизат от балкана и бързат да вземат властта или по-скоро като лешояди да разграбят всичко.

Тяхната основна идея не е за равенство или братство, това е чистата злоба, в която се чете желанието за бързо трупане на богатство и власт. Не случайно и кадри като Митка Гръбчева се смятат за особен куриоз в това време. Същата продължава да се смята за активен партизански борец, публикува автобиография и дори романтизира своята личност, за да покаже колко смело се е борила с фашизма и капиталистите.

Едва след падането на СССР става ясно, че всичко е измислено и бедната Митка, освен див и необуздан характер, може да допълни своето досие с убийства и грабежи – славният и боен кодекс просто никога не е съществувал.

Когато побеснелите грабители слизат от планината, те бързат да изпълнят голямата закана на Сталин, да колективизират всичко и да се зарекат, че няма да има богати и бедни. Всичко това звучи прекрасно, но с пладнешкия обир на богатите се стига до другата крайност – всички стават бедни. На днешната дата през 1893 г. е роден Никола Петков и до края на живота си ще има сериозно влияние, както и последователи, носещи името „Петковисти“.

Никола има и брат Петко Димитров Петков, който отдавна показва, че политиката не е за всеки. След деветоюнския преврат Петко се превръща в противник за всички русофоби, като убийството е поръчано от генерал Иван Вълков, същият няколко месеца по-късно ще помогне и за покушението на Никола Генадиев. В толкова бурни и вълчи времена има достатъчно военни, които да се справят с подобни поръчения.

Присъдата на Петко Петков е ясна, той е приближен до Стамболов и точно това е достатъчно добра причина да бъде неутрализиран. Никола не се отказва от идеята да преследва политиката. Завършва Първа Софийска гимназия, а след това заминава в Сорбоната, където да учи право. През 1912 г. се завръща обратно в България, за да се включи в Балканската война. Служи в гвардейския полк, но плановете да продължи своето образование се забавят, на прага чука Първата Световна война. Едва след нея заминава обратно за Париж и през 1922 г. се дипломира с пълно отличие. След преврата на 9 юни 1923 г. подава оставката си от българската легия и се отдава на журналистика.

Като еродирана личност, прекарва още около 6 години в Париж и след бурните преврати и политически убийства, решава да се завърне в България и да започне да наказва опонентите си с перо. Прави го умело,  защото запознава всички със своите анализи за Стамболийски, показвайки класа, която е непонятна за останалите. Дълго време настоява за възстановяването на Търновската конституция и отказва да приеме Борис III като основен лидер на страната. С проявата на новите страсти на Германия към Балканския полуостров, Петков не спира да говори срещу фашизма и всичките му проявления, отказва да приеме факта, че България може да се присъедини на страната на фашистите.

За своите активни действия е изпратен в трудов лагер, а оттам бързо се опитва да се внедри в Отечествения фронт. Именно там успява да намери варианти, за да мисли за революция. Интерниран е в Свищов при сестра си и зет си, но политическата му активност продължава. Най-важното е, че иска да стане министър на външните работи, а и с оглед на неговата визитка, няма да е трудно. На 9 септември 1944 г. е назначен за министър без портфейл и така до 26 август следващата година. Проблемът е, че по това време е успял да изиграе един от най-смъртоносните си танци с дявола. Комунистическият лидер Васил Коларов ще го смята за един от най-добрите центристки политици, които могат да се изправят срещу всяка една опозиция и до някаква степен е прав.

Правителството на Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Антон Югов трябва да признае това на Петков и Коста Лулчев, но това никога не се случва. Прогонените политици не могат да заявят, че един престъпен режим и автор на толкова много убийства, може да бъде легитимен, както и посочените избори в това отношение. На 26 октомври 1946 г. вече е народен представител, но и това време е достатъчно, за да осъзнае, че стореното от него е най-голямата му грешка в живота. Никола Петков си е представял новия режим като възможност да има някакъв ред и по-добра политическа сцена, вместо това сега трябва да се бори със своите приятели за запазването на политиката, обявена от новия режим като контрареволюционна дейност.

Сталин не иска герои и не иска мислещи хора, точно по тази причина започва спирането на вестници, американския представител в България – Мейнард Барнс е отзован от София и започва префасонирането на последните елементи от някогашната свободна демокрация. Докато Петков е на власт, става свидетел на ратифицирането на мирния договор от 5 февруари с България. По този начин САЩ официално затваря вратата за всякаква помощ и просто заявява, че идва времето, в което комунизмът ще бъде единствената власт в страната.

Поради бурните изказвания на Петков и факта, че той още не осъзнава срещу какво се изправя, същият ден остава без дипломатически имунитет. Премахнати са още 23 депутати от опозицията. През цялото време Петков е трябвало да играе ролята на един послушен опозиционер, който по-късно ще изчезне с всички останали. Точно по тази причина осъзнава и още една жестока истина – това, за което брат му и баща му са се борили, официално е изгубено и още по-големият позор е, че той самият е помагал.

Партията на Никола Петков се оказва втората най-голяма след проведените избори. След това има само 239 кандидата на Отечествен фронт.

Последната дума имат военните запасни офицери в страната. Именно те могат да организират военен преврат и да успеят да се справят с надвисналата опасност, но новият режим знае как да действа. Преди изобщо да се започнат някакви действия, всички лидери, включително и Петков, са заловени и изпратени в съда. Георги Димитров има задачата да запази цялата държава за себе си, както и да докаже на Сталин, че има възможност да се справи с всички бунтове, особено след като се страхува много за своето бъдеще и развитие.

Петков е в затвора от 6 юни до 15 юли 1947 г. Твърди се, че не е бил изтезаван, за да признава своите дела, но това е лъжа. Петков, както и много други са били премазани и обявени за най-свирепи врагове на народа – присъда, която обикновено не само няма доказателства, но и идва с много страх и омраза. Робърт Сървис често посочва, че именно България се оказва най-голям противник на СССР в опит за вкарване на новата идеология. Не е тайна, че някогашната секретарка на Петков – Мара Рачева е била прегазена. Подложена на нечовешки мъчения, тя е наказана само за помощта си към Г.М. Димитров и нищо повече от това.

Петков споделя пред Волфганг Бретхолц, че е разочарован от комунистите и смята, че не само не са готови да се справят с настоящата ситуация в страната, но и очевидно не разбират как се управлява една държава. Благодарение на своя собствен политически опит е готов да изгради някогашното БЗНС и вече има поддръжници из цялата страна. В обикновения селянин вижда един от най-големите си съюзници и смята, че именно той е готов да приеме демокрацията и да бъде гарант за една честна и добра политика. През цялото време протестирал срещу зловещите убийства, които винаги се случвали случайно.

Изпраща писма до Димитров, който трябва да спре с всички кървави саморазправи, но от него получава друго писмо, в което изрично е посочено, че ловът на „вещици“ ще продължи още една седмица, а след това ще дойде времето за народни съдилища и публичен линч – любимо занимание на новата власт. Съдът определено е институция, която дипломираният български юрист познава и се надява, че поне тогава ще има някаква справедливост, но вместо това се оказва точно обратното. Това е законова бесилка, на която ще висят депутати, министри, военни, полицаи и хора, разполагащи със знания и умения да се противопоставят. Това са тежките грехове, но няма да бъдат последни.

Многократно Г.М. Димитров му предлага да напусне страната, организира няколко пъти възможност да го спаси, но Петков отказва. Той е допуснал това зло да влезе в страната му и той трябва да се разправи с него. Греховете се заплащат, както някога е казал поета, но понякога цената е един живот. Димитров често влиза в пререкания с Петков, включително и в един момент, когато Петков му казва, че е успял да стане български гражданин точно преди два дена, за да може сега да твърди кой е чужд агент и кой не е.

Бретхолц разказва за задържането на Петков и споделя, че когато Военния съюз е бил задържан, някои от разпитваните посочват именно Петков за основен организатор. След свалянето на имунитета на 5 юни, Петков отново е извикан от Бретхолц за среща, но вместо това, Никола просто ще заяви, че след този акт няма никакъв шанс дори да прекара още една вечер в леглото си, ако обаче е жив до утре, с удоволствие би дал интервю. Проблемът е, че просто няма да има тази възможност, защото ще бъде изпратен в затвора. Последната му реч е на 5 юни, когато самият Димитров му казва да продължава да лае, защото повече няма да има тази чест.

Тук идва и най-големият куриоз, който можем да открием за „Народен съд“. Подсъдимият е отличник на Сорбоната, който много добре познава правото и знае как да се защитава. Срещу него стои необуздания гняв на новата власт, който в много отношения никога не се е докосвал до юрист. Петков е обвинен, че е търсил външна намеса, за да може да свали „законната власт“ изправен е редом с четири офицера от българската армия, които се признават за виновни, той самият обаче не се смята. Когато го осъждат на смърт чрез обесване, той отговаря:

„Не, не в името на българския народ, а по поръчение на Вашите господари в Кремъл!“

Целият свят съобщава, че това е най-абсурдното дело, което може да бъде представено. Нещо още по-важно е, че тримата съдии и прокурори са комунисти. Няма нито едно адекватно обвинение, което нормален адвокат да не може да отхвърли или дори да докаже. Причината да знаем тази история е, че по-рано Димитров е заявил, че съдът ще бъде публичен, а на него присъства чужда преса. Именно те ще посочат, че всички свидетели рецитират своите думи така, сякаш се е наложило някога да ги наизустяват. Издание Times пише следните редове за Петков след издаването на неговата присъда:

„Сър, на 11 юни 1947 г. Външният секретарят разгледа делото на г-н Петков и го определи като „тестово дело“. Петков е осъден на смърт, но искам да подчертая следните факти, за които мога да се закълна. Първо, той е политик с демократични виждания и чисто досие, като няма никакво друго такова. Прекарва много години в затвора и лагери, като открито е заявявал антифашистката си дейност. На изборите през 1946 г. неговата партия печели близо 1.3 милиона гласа. На самото дело видяхме затворници, прекарали много време зад решетките и сега бяха извадени, за да заявят, че именно Петков е бил виновен. Всички го обвързваха с полковник Златев, който получавал командите си лично от Петков, но нито един в-к, както и съда, не посочиха, че реално Златев беше умрял от мъчения в затвора през юли 1946 г. Според данните, Златев е подписал самопризнания в деня, когато умира, следователно за тяхната достоверност не може да се твърди абсолютно нищо.“

Реймънд Блекбърн – 20 август

Сред подобни материали се посочва сериозен опит на Германия, САЩ и Великобритания да се спаси Никола Петков. Многократно се моли за забавяне или отлагане на смъртната присъда, но отговора на Съветското посолство от София е, че това е вътрешен проблем на България и нито една друга държава не може да се намесва. Никола също не се отказва от живота си и използва всички юридически врати, за да запази своето присъствие на публичната сцена. Няколко пъти прави опит за обжалване, но дори и то е премахнато.

Никола Петков е обесен в 1 часа сутринта на 23 септември 1947 г. в Централния софийски затвор. По стара съветска традиция, тялото му не се връща на роднини и не се обозначава, а отива в необозначен общ гроб в централните софийски гробища. През цялото време САЩ и Великобритания напомнят, че подобна присъда ще бъде не просто фалш, но и ще доведе до отказ за признаването на правителството на Георги Димитров. Това не трогва никого и накрая Димитров самоцелно решава единственият лидер на опозицията да бъде неутрализиран. Последните думи по време на делото и преди издаването на неговата присъда, идва със следните:

„Аз бях член на БЗНС от 1923 г. Принципите на партията са мир, закон и демокрация. Единствените методи на политическа борба, които моята партия и аз подкрепяме, са свободно право на глас, свобода на пресата и свободно организирани политически срещи. Никога БЗНС не е взимало никакви участия в конспирация. Точно обратното, тя самата е била жертва на много и най-различни конспирации.

След като напуснах правителството на Отечествения фронт, срещу мен се води една фалшива, несправедлива и агресивна кампания, която не изключва дори личния ми живот. Преживях всичко с огромно търпение, защото такава е съдбата на българския политик, който се опитва да спаси демокрацията до днес.

Обявявам, че не се страхувам от съдбата, която ме очаква, нито ще се трогна от виковете „Предател“. Моят баща и брат бяха убити на улицата на София и бяха обявени за предатели, за да могат след това да бъдат разпознати като национални герои за България след това. Аз никога не съм бил в служба външни или вътрешни организации. И искам да ме съдите на база доказателствата, които се донесли в съда, позовавайки се на своята съвест като съдии. Аз искам присъдата ми да бъде „невинен“.“

 
 
Коментарите са изключени за Никола Петков – последната опозиция на комунистическия режим в България

Повече информация Виж всички