Как Супер Марио Кокрел успя да спаси 20 души от сигурна смърт
609.6 метра са разстояние, което може да изминете за няколко минути. Достатъчно е просто да засилите темпото и дори няма да усетите това разстояние. Разбираме какво точно представляват метрите, когато вместо в хоризонтално положение, решим да ги измерим вертикално. Това число се превръща в едно сезифско изпитание за Марио Кокрел, който на 23 март 1993 г. се бута с останалите си колеги в асансьора към миньорската шахта.
Посрещат го с дежурното „Закъсняваш!“ и всички се отправят към подземията. Отнема около 16 минути да се спуснат надолу в златната мина на Уелком, Южна Африка. Часът е 8 и 15 вечерта. Повечето миньори работят на смени, особено след като могат да вадят толкова ценен ресурс, а и за разлика от високите температури на повърхността, в подземието е много по-добре. Асансьорът дори има име -„Мери Ан“,но не може да се похвали с някакви луксозни изпълнения, изработен е от алуминий, няма осветление и всички използват фенерите на каските си.
За около 10 минути работи без никакви проблеми, но след това спира. Рези Еразмус е един от по-опитните миньори, сребърните му коси показват, че е прекарал доста време под земята и е успял да извади най-различни ценности, като в този момент командва всички да застанат мирно, защото най-вероятно след минута отново ще се движат. Марио не е чак толкова сигурен, от повърхността се чуват доста странни и тежки удари. Необходими са му няколко секунди, за да осъзнае какво се случва – тежките стоманени въжета падат едно след друго върху покрива, огромната лебедка, която ги спуска, все още работи. Катастрофата е започнала своето развитие. Нещо блокира асансьора в шахтата и най-вероятно всеки момент ще полетят надолу. Обикновено нареждането е всички да стоят мирни, защото 2.4-тонната конструкция може да полети във всеки един момент надолу, при това без особени усилия.
Височината на две Айфелови кули е сигурна гаранция, че ще се разбият на дъното на мината и никой няма да им помогне. Марио разбутва колегите си и със спокоен тон, колкото е възможно да има такъв, заявява, че трябва да напуснат асансьора. Кокрел е от онези хора, които знаят как да се грижат за себе си. С 11 братя и сестри, той е последният изтърсака в семейството. По време на тийнейджърските си години губи баща си, след това прекарва времето си в пустинята Калахари, където ловува заедно с бушмените. Научава се да използва тяхното оръжие – лъкове и най-различни отровни стрели. След като завършва училище, известно време е боксьор в аматьорската категория, след това е физкултурен преподавател в армията на ЮАР. Успява да създаде семейство със съпругата си Кони – белгийка и след като парите не стигат, решава да се запише за работник в мините.
На 31 години рискува всичко, за да изпълни мечтата си – да закупи няколко камиона, с които да направи малък бизнес и да обработва земя със синовете си. Етиен е на 3 години, а Марио младши е едва на 5 месеца. Миньорът, колкото и неопитен да бъде, има много добра представа какво се случва. Със сила отваря вратите и започва да опознава обстановката. Фенерът на каската показва какво наистина ги очаква по-надолу – още 800 метра пропаст. Между него и терасата, на която може да се скочи, има още приблизително няколко метра. От неговата дясна страна има малка нисша, от лявата има отворено пространство, което някога се е използвало за другия асансьор и завършва на точно това разстояние. За негов голям късмет, Мери Ан е успяла да спре хоризонтално. Миньорът хвърля няколко камъчета от пода на асансьора надолу – не чува никакъв звук обратно.
Полетът очевидно е достатъчно дълъг, но със сигурност ще се чуе, ако асансьорът наистина поеме курс, дърпан от гравитацията. По време на нощната смяна, повечето миньори са напуснали всички тунели и няма как да се притекат на помощ. Марио се набира на покрива и започва да гледа към повърхността с надежда, че все пак има някой горе, който да им помогне, нагоре по тръбите и различните елементи за укрепване на шахтата, могат да се смятат за една по-сложна катерушка, но не и невъзможна. Скоро в шахтата се разнася нов познат тътен. Над тях започва да се изсипват още камъни и прах, сякаш покривът се бомбардира. Един от най-големите страхове е потвърден, идва товарен асансьор – онзи, който обикновено носи тонове чакъл за смесване на цимент.
В повечето случаи шахтата е достатъчно голяма, за да придвижва няколко асансьора, но след като Мери Ан не се намира в своя център, очевидно е, че другият асансьор ще се стовари, а при удар той и неговите колеги ще пострадат. Около 50-60 метра надолу, миньорът вижда Станция 37. Там присъства бутон за аварийно изключване на всички асансьори, както и телефон за помощ. Проблемът е, че пътят до там ще бъде изпитание. Самата шахта има редица тръби и релси за катерене, но слизането е доста трудно.
Вертикалните тръби в близост до него са твърде тънки и от поцинкована стомана, забити в суха кал, която трудно би могла да издържи теглото му. Във всеки друг момент може да се мисли трезво и по-безопасно, но в този няма такава опция. Ръцете му се захващат здраво, краката прегръщат тънките тръби и скоро хватката се отпуска. На секундата тялото започва да се спуска по тръбата надолу, грубата повърхност реже ръцете му като натрошено стъкло, това обаче не го безпокои, над него започва да се чува късането на метал, който подсказва, че някои метални шини поддават една след друга, след като не могат да издържат на теглото му.
Озовавайки се под Мери Ан върху една от по-дебелите греди на асансьорната шахта, аматьорът-акробат не е в безопасност, просто успява да удължи агонията си. Между него и твърдата земя на станцията има около два метра разстояние. Използва един от улуците, за да може на ръце да премине зеещата пропаст, В средата на пътя, тръбата от другата страна се измъква и в рамките на стотни, тялото му е хванато в мъртвата хватка на гравитацията, още толкова е необходимо на върха на пръстите да се хване за ръба на платформата от другата страна.
Адреналинът спестява болката в ръцете, но с него идва и паниката – виковете на колегите му само на няколко метра от него и сега започват да звучат все по-отчаяно. Грохотът на товарния асансьор доближава като влакова композиция, която едва сега набира скорост. Аварийният бутон в мините се намира в голяма червена кутия, прикрепен на видно място и е осветена, за да може всеки да го използва при нужда. Осветявайки единствено и само с фенера на каската си, Марио го вижда заровен под няколко пръста прах. Докато тича към него, двата асансьора се сблъскват и политат още отломки, искри и прах. Миньорът разбива защитното стъкло с юмрук и натиска бутона.
Звукът от аварийната спирачка дълго отеква в ушите му, но товарният асансьор е успял да спре на метри под Мери Ан, оплитайки се още по-добре в кабелите му. По-късно техниците ще признаят, че само още няколко метра по-надолу, най-вероятно катастрофата щеше да бъде факт. Следващата спирка е аварийния телефон и миньорът за първи път усеща болката в ръцете си, но набира оператора на повърхността „Дръжте спирачките, не местете абсолютно нищо!“. След като пушекът се вдига, Еразмус вижда с изненада как Марио се катери наобратно по релсите на асансьора към тях. Влизайки обратно в асансьора, спасителят вижда само очи пълни със страх и очевидно много треперещи крака.
„Всичко е наред! Асансьорите спряха, можете да слезете.“
Никой не помръдва. По време на военната си служба, Кокрел знаел, че примерът е единствената движеща сила, с която да мотивира и останалите.
„Подайте ми чантата, гледайте какво правя и повтаряйте моите стъпки.“
Историята можеше да завърши така, но съдбата има още много предизвикателства за бившия военен и бъдещ фермер. Докато се спуска надолу по релсите, Марио вижда нещо, което бързо го полива като леден душ. Една от релсите на асансьора се е извила, именно тя го е блокирала в стените на шахтата. Теглото на целия асансьор и хората в нощната смяна се крепи на няколко сантиметра тънък метал и няколко болта. Ако асансьорът не се изпразни, скоро вестниците ще разказват за поредната трагедия. В такива тежки моменти, хората правят само едно нещо – молят се на Бог за помощ, това прави и той. Набира се отново по релсите, качва се втори път и споделя лошите новини:
„Асансьорът ще падне всеки момент. Не питайте нищо, поемете въздух и се спуснете по релсите с мен.“
Отново никой не мърда. Марио хваща най-малкия миньор около 50-на килограма, двамата застават на ръба, като той се хваща с едната ръка, а с другата стиска якето на миньора и го избутва. Жертвата крещи от страх и се опитва да избяга, но тези номера не миват. Бившият войник забива лакят в ребрата му и бързо го връща в съзнание. Закачени на релсата, той го поглежда отново и със студен тон продължава да командва:
„Виждаш ли? Мога да те държа с една ръка, довери ми се.“
Малкият миньор го хваща през врата с две ръце, но отказва да се хване релсите. За секунда и двамата губят баланс, който може да завърши много фатално, но при залитането, страхливецът най-накрая се вкопчва в студения метал. Гледайки от високо, всички останали в асансьора очаквали металната конструкция да се счупи, но това не се случва. Веднъж на основната греда на станция 37, трябва да се измисли начин за прескачането на няколко метровата пропаст. Този път избират много по-здрава висяща тръба. Марио се засилва първи и я хваща, подавайки ръка на своя колега. Представете си ситуацията. Хванати сте за метална тръба, след като ръцете ви са в дълбоки рани, до вас стои човек, който е изчерпал своя здрав разум и няма никаква идея какво да направи. Какво следва? С малко повече засилка и придържане, дребният човечец полита към платформата. Веднъж щом е на безопасно разстояние, Марио се обръща назад и продължава да сваля един по един колегите си от асансьора, молейки се за поне още един, преди „Мери Ан“ официално да приключи своето съществуване.
Следващият на ход е асистентът Джен Байс. На тръгване му е наредено да не гледа надолу. При спускането до самата греда, има половин метър разстояние и човек може само да протегне крака, за да стъпи на гредата. Има един проблем, Байс има много къси крачета и няма как да стигне. В армията Марио често правил един номер, който научил от книга на Хари Худини. С рамена на единия стол и крака изпънати на другия, бившият фокусник можел да стегне така тялото си, че някой спокойно да стъпи на корема му. Точно този номер носил повече бири на бившия войник.
Сега трябвало да направи същото, но по-малко по-различен начин. Стъпвайки на гредата, той пуска тялото си напред, за да хване края на друга метална тръба. Докато се завърта по същия начин, както самият Худини показва на снимки, Кокрел кара колегата си да пълзи по него. Треперещият Жан минава по тялото бавно и след като достига до гредата, вече усеща студа от адреналина. След като двама души оцеляват, хората в асансьора започват да печелят все повече доверие. Аарон Кьотсе слиза на рамената му.
Табо Пхатсоане, дълъг и атлетичен мъж успява да прескочи пропастта сам, при това само с напътствия. От другата страна на платформата има достатъчно ръце, които издърпват човек след човек, летящ към спасението. Не е ясно колко време отнема тази операция, но до този момент героят е успял да свали около 13 души и да се качи около 16 пъти нагоре-надолу, докато ръцете му се пързалят от собствената кръв. След още два курса, за първи път започват да треперят от болка, сякаш стиска здраво в юмруците си червени въглени. Прави малко почивка, за да поеме дъх, когато от асансьора се чува отчаяното „Не спирай!“. Последните четири курса се запечатват завинаги в съзнанието му, а последният, който слиза е Рази Еразмус.
Подплашен като зайче, най-опитният миньор използва рамената на Марио като столче. Едва когато поглежда надолу, осъзнава каква глупост е направил. Използвал е своето почти сто килограмово тяло като бонус за изтощеното от нощните изкачвания. Страхът се чете само в едни очи, но след като именно акробатът показва, че знае какво прави, двамата слизат доста бързо. Отново увисват на тръбата и след една сериозна засилка, всички са спасени, всички са на твърдата земя. Часът е точно 10 вечерта. Няколко минути по-късно с друг асансьор слиза група миньори и инженери, извикани от дневната смяна, за да помогнат.
Един от тях успява да качи Марио, подавайки му ръка. При по-здравото стискане, Кокрел осъзнава още една лоша новина, за първи път – счупил е някоя кост, след като е пробил защитата на аварийния бутон. Около полунощ е се връща обратно у дома, ляга така, че никой да не разбере какво се е случило. На сутринта прегръща децата си и се опитва да скрие ръцете си, които са здраво бинтовани. Съпругата му Кони го пита какво се е случило, а той отговаря, че е имал лек инцидент в мината.
Никога не ѝ казва, а и явно не е имал намерение да каже, че е спасил 20 човешки живота от сигурна смърт. Докато тихият и скромен човек не говорил много за случилото се, неговите колеги продължавали да разказват историята на славния герой. Около 6 месеца по-късно Южно Африканската комисия по минно дело го награждава с орден най-висока степен за неговата смелост. Това едва ли е променило ситуацията, но хората не забравят. Има информация, че Кокрел успява да събере парите и да прекрати своята работа, до днес отказва да говори или да се разкрива пред медии, за него, както той самият споделя, мината е била просто работа и той изпълнявал възможно най-добрите функции.
