Димитър Талев и правото да се завърнеш у дома чрез страниците на книгите
На 1 септември 1898 г. в град Прилеп се ражда Димитър Талев. Това име най-вероятно е запомнено още от ученическите години, както и с присъствието на прословутата тетралогия „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Едва ли някой е подозирал какво послание е скрил писателя в тези страници, но можем да бъдем сигурно, че когато за първи път посягаме към тях, трябва да се подготвим за едно сладкодумно пътуване във времето, където да се разгърне една съвършена история на българите в македонска област. Ако трябва да се ласкаем от таланта на този писател, тогава трябва да благодарим на македонските издания, които според внука на Талев, са успели да прередактират изданията му и да ги разпространяват в цял свят като свои собствени.
Истината обаче не може да се редактира, колкото и да искаме. А и ако трябва да бъдем честни, толкова удобните промени са само още едно доказателство, че Талев не е просто писател, а талант, който се ражда веднъж на век. Заради голямата му любов към родния град, заради детството си и красивите спомени в съзнанието, Димитър успява да превърне страниците на своите романи в снимка на един исторически момент, когато все още за свободата се шепне, а вместо облекчение, тази дума по-скоро носи страх. Дори биографията на този писател се разделя на две части. Малкият Димитър се ражда в семейство на железар и ковач, където се прокарват и корените на възрожденски патриотизъм.
Брат му Георги Талев е революционер във ВМОРО. За съжаление първите трусове в семейството започват, когато е още на 9-годишна възраст със загубата на баща му. Проблемите в семейството се движат един след друг, а и историческия период, следван от Балканската и Междусъюзническата война продължава с кръвопролитията на Първата Световна война. В този период Талев учи в Прилеп, Солун, Скопие и Стара Загора, а през 1920 г. завършва гимназията в Битоля. В началото е привлечен от медицината и философията и отделя време за един семестър в Загреб и след това във Виена през 1920-1921 г.
Тази наука не успява да го плени и през 1925 г. завършва славянска фиология в Софийския университет. Негови лектрои са професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов и Боян Пенев. Веднага след дипломирането идват и първите предложения за работа като научен работник, но зовът на перото вече не търпи отлагане. Първата му книга с разкази за деца – „Сълзите на мама“ има успех. Междувременно житейският опит успява да помогне за още по-сериозното приближаване към религията. Само 2 години по-късно е коректор във в-к „Македония“ – словото на дясното македонско движение. В следващите няколко ще стане редактор и в последствие – главен редактор. През 1931 г. е и делегат на Прилепското братство на IX Редовен конгрес на Съюза на македонските емигрантски организации.
Политическите трусове в Македония и големите вълнения започват да се усещат все повече. През 1933 г. е убит директорът на вестника. Талев заема поста, но осъзнава, че с това се излага на огромен риск. Следващата година се разпускат всички възможно партии и редакцията прекратява своята дейност. В този период писателят ще работи като сътрудник към в-к „Зора“ и ще води литературния отдел между 1938 г. и 1944 г. Една от големите лични трагедии за писателя е, че така и не успява да види родния си град обратно в пределите на България. За кратко време се надява, че присъствието на Немската армия ще позволи тази граница да бъде запазена, но тези страсти приключват през 1944 г.
Междувременно перото му е истински бич за СССР, Англия и САЩ. Някъде там се припомнят и думите на Мануш Стефанов, който някога е карал Талев да напише книги за Македония. Това е и единственото място за писателя, в което Македония и България могат да се съберат на едно място. Първите страници на „Железният светилник“ вече са написани, когато идва 9 септември 1944 г. С промяната на режима се променя и цялата политика за решаването на Македонския въпрос.
Пиринският край започва активна македонизация. Обвинен в шовинизъм, Талев е изгонен от Съюза на българските писатели. Само месец по-късно е арестуван и задържан в Софийския централе затвор, като ще стои там до март, следващата година. Животът става труден и почти невъзможен. Той ще преминава от арест в арест, от трудов лагер в трудов лагер. Няколко пъти е бил близо до гибелта си, която най-вероятно е очаквал като истинско облекчение, но за оцеляването се е грижила съпругата му и сълагерниците. За този период Талев не говори толкова много, но когато споделя преживяваното ще го опише като библейско предизвикателство:
„Не зная страдал ли съм. Справях се с едно и с друго. Ти сам знаеш какво е концлагер. Целият си напрегнат – да изживееш тази минута и после следващата, и после следващата. В този смисъл страдание няма. Не можеш да застанеш, да съзерцаваш, да кажеш: Аз страдам. Тялото ти, мишците ти са напрегнати. Ако изживееш това усилие, значи си спасен. За кратко, но спасен. Това е Голгота. Голгота е едно усилие да се направи следващата крачка. Историческият Иисус, не Спасителят, не Синът Божи, а човекът, в който е въплатен, прави следващата страшна крачка.“
След освобождението, за което приятелите и най-вече Георги Караславов, носят отговорност, семейството на Талев е изселено от София в Луковит. Изолиран е, осмиван е и дори подиграван, той успява да доработи „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“. В края на 50-те години на миналия век, позицията относно Македонския въпрос се променя, но едва когато злината е сторена. Димитър Талев е реабилитиран и може да работи на свободна писателска практика.
Сред всички титли, които получава, една може би е особена ценна – „Почетен гражданин на община Луковит“. Добрата новина е, че някои от позабравените и не издавани романи като „На завой“ вече може да бъде прочетен. Романът е забранен през 1944 г., но днес вече е достъпен. За съжаление Димитър Талев може да види родния си град в пределите на България единствено и само в своите книги. Мечтата му никога не се осъществява.
Заглавна снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=106716
