Някъде в средата на 60-те години на XX век на една улица във Вашингтон спира микробус. От него изскача сива котка и поема към съветското дипломатическо представителство, което се намира от другата страна на улицата. В микробуса седят хора със слушалки, а котката е снабдена с микрофон в ушния канал, радиопредавател под кожата и антена, вплетена в козината на гърба чак до опашката.
Операция "Акустично коте" е напълно реална и щателно документирана — разсекретените архиви на ЦРУ я потвърждават с бюрократична сериозност, която прави историята да звучи още по-нелепо. Защото това е не просто разказ за едно домашно животно, а свидетелство за епоха, в която най-мощната разузнавателна служба на света вярва, че всичко може да бъде подчинено. Всичко освен котките, както се оказва.
Логиката на разузнаването не е лишена от разум — на хартия. В разгара на Студената война подслушвателни устройства се поставят къде ли не: посолства, паркове, градински пейки, на които съветски дипломати си шепнат неща, интересни за Вашингтон. И все пак, да сложиш "бръмбари" на всички обществени площи е невъзможно, а техниката не е достатъчно напреднала все още, за да може да улови гласовете сред уличната шумотевица. Покрай пейките обаче се разхожда нещо, което никой никога не поглежда с подозрение: котки.
Никой не се стряска от котка, никой не претърсва котка, котка може да се приближи на сантиметри от най-поверителния разговор и в най-лошия случай може да привлече внимание, за да бъде погалена. Остава само едно: котката да се превърне в носител на апаратура.
През 60-те, когато ЦРУ вярва, че науката може всичко, това звучи като инженерна задача, а не като лоша шега. Епохата е такава: същото десетилетие ражда опитите за контрол над съзнанието, планове за отравяне на брадата на Кастро и още десетки проекти, при които границата между разузнаване и научна фантастика е въпрос на бюджет.
Следва хирургическа интервенция, описана по-късно от ветеран от управлението с думи, които не се нуждаят от коментар: "Разрязаха котката и я превърнаха в чудовищна апаратура". Микрофонът, миниатюрният предавател и тънката жица-антена са имплантирани в тялото на нещастното животно.
Батерията е най-сериозният компромис: голяма не може да бъде поставена, значи предаването ще е кратко — всяка минута подслушване е спечелена с внимателни изчисления на грамове и милиметри. Животното се възстановява, движи се естествено, изглежда като всяка котка на света. Технически проектът е успех и екипът има основание за гордост. Недостатъците на операцията, както се оказва, далеч не са в механиката.
Всеки, който някога е имал котка, може да отгатне основния проблем: тя не работи за никого. Обучението твърдо противоречи на базовата котешка природа — агентът тръгва в правилната посока, ако самият той е решил да върви натам, разсейва се от птици, а огладнее ли, изоставя задачата и поема към най-близкия източник на храна. Докладите отбелязват тези спънки с канцеларска безпомощност, а екипът се бори с тях с допълнителни процедури и дресировка.
Резултатът е предвидим за всички извън централата на ЦРУ: можеш да имплантираш предавател в котка, но не можеш да имплантираш послушание. Иронията е, че точно качеството, заради което котката е избрана — независимостта, която я прави незабележима и извън подозрение, — е качеството, което я прави негодна за служба. Идеалното прикритие е абсолютната ѝ неуправляемост: две страни на една и съща котешка черта, на която бюрокрацията дава погрешна оценка.
Финалът на историята съществува в две версии. Първата — популярната — е разказана от бивш служител на управлението: при първия истински полеви тест котката е пусната от микробуса срещу съветския обект, прави няколко крачки по улицата и е ударена от такси. Милионите на данъкоплатците и животът на едно коте са заличени от гумите на жълта кола за броени мигове.
Втората версия, застъпена от бивш шеф на техническата служба на ЦРУ, е по-скучна и вероятно вярна: никакво такси не е имало, проектът просто е закрит, защото котката така и не е успешно дресирана, апаратурата е извадена, а агентът "живял дълго и щастливо".
Как точно се развива ситуацията на онази улица във Вашингтон, остава спорно. Краят на проекта обаче е официално документиран. Книжата са разсекретени през 2001 г., включително и заключителната бележка от 1967 г. — с много корекции, но достатъчно четлива, за да се открои кардиналното заключение на органите: обучените котки "не са годни за практическо приложение за нашите високоспециализирани нужди".
Не на последно място авторите на доклада поздравяват екипа, чиито усилия за разрешаване на проблема "правят чест на неговата енергия и въображение". Преведено от езика на бюрокрацията: похарчихме милиони, за да открием нещо, което всяко дете с котка у дома знае — но го открихме с ентусиазъм.
"Акустичното коте" за съжаление не е самотен експеримент, а част от цяла менажерия. ЦРУ извършва заснемане с миниатюрни фотоапарати, вързани за гълъби, строи механично водно конче с двигател — предшественик на днешните дронове, което се проваля при първия страничен вятър, — а обучени гарвани кацат на первази, за да поставят подслушвателни устройства под прозорците на интересни хора.
Някои от тези идеи по-късно наистина променят разузнаването, само че без участието на животни: технологиите се оптимизират дотолкова, че вече не им трябва жив носител. Историята все пак има благоприятна развръзка — абсурдните проекти на 60-те са данъкът, който една епоха плаща, за да се роди следващата. А котките си остават това, което винаги са били: агенти единствено на собствените си интереси.
