Едуард I първи извади затворниците и ги изпрати на фронта
След като частната военна компания „Вагнер“ започна да търси затворници за фронта, решихме да обърнем внимание и на някои други кадри, които използват точно най-ниската класа от едно общество. Оказва се, че тази практика изобщо не е нещо ново. Назад във времето Едуард I е започнал да търси най-тежко провинилите се за кампанията срещу Франция през 1294 г. Това не остава незабелязано от обществото, което по това време смята, че затворниците нямат право да се сражават. Късното средновековие ще разглежда действията на краля като отчаян вход. Назначаването на престъпници в кампанията с Гаскония ще изглежда като много отчаян ход, но доброволците изобщо не са малко. Обещанието за кралско помилване и получаване на дневна заплата ще накара всички да се замислят относно този кралски акт на добрина.
За кратко време ще се открият почитатели и противници на идеята. Уилям Льо Февр и Джон Симот са били рекрутирани точно по този начин, а са били в затвора за измама. Двамата успяват да преживеят сраженията, но когато Февр се връща обратно в цивилния живот, той не се е променил и продължава да се занимава с престъпления. Занимава се с кражби в Нюкасъл и след четири години е отново арестуван.
Никой не е изненадан от фактите, но тук идва и следващият въпрос: колко от помилваните затворници ще се върнат към старите си практики. Роджър от Пентеней също се завръща в Англия и му трябва само една година, за да извърши второ убийство, което логично ще го изпрати отново в затвора. Адам Ръсел от Брадуел, който е бил помилван за убийство, кражба и най-различни други по-дребни престъпления, също ще последва тази съдба. Адам Ле Върнър ще приеме условията на военната служба отвъд океана и след това ще избяга от затвора Варвик, когато не спазва заповедите. Неговата цел е била да бъде много по-далече от всички възможни престъпления и да се насочи в една съвсем друга територия, много далече от влиянието на короната.
Сред редиците на Едуард I ще бъдат включени и личности, които са извършили престъпления срещу жени и евреи, както и хора, които са се възползвали от слабостите на вдовиците в обществото. Има престъпници, обвинени в антисемитизъм, както и хора, които са преследвали евреите през 1290 г.
Първата експедиция на Джордж Льо Карпентер и Джофри Пайн ще изисква от тях да крият своето престъпление, тъй като е вероятно да нарушат дисциплината в редиците или да се стигне до саморазправа. Двамата са виновни за убийство на Алисия от Варвик, както и за убийството на вдовицата Сесил в същия регион. Ричърд и Джон Болийн, Уилям Барън и Джон Льо Уестърн са били известни с убийствата и кражбите в еврейското общество. Те са вярвали, че евреите практикуват и много по-зли дейности, следователно трябва да обществено наказание, което да накаже лихварите.
Тази практика добива популярност, след като евреите се превръщат в мишена през 1275 г. и реномето им пропада, особено след като някой пуска слуха, че евреите измъчват и се гаврят с деца в Линкълн и Нортхамптън. Въпреки криминалните мотиви, повече от ясно е, че никой не може да намери доказателства за подобни деяния, но трябва само една искра, за да се събудят проблемите на обществото и да накарат всички да се изправят в една съвсем различна посока. Въпреки различията в пола и религиозната ориентация на жертвите, кралят не вижда никакви проблеми да ги използва в битката срещу Франция.
Едуард I е особено странна личност, още в първите 20 години ще се постарае да представи легални реформи, които да покажат по-добрата посока за развитие на Англия. Някои от тях са трудни за разбиране, поне в началото, но работят. Само 2 години от поемането на короната, той заявява, че нито един прозорец, врата или всякак друга форма на частна собственост може да бъде чупена, отваряна или погазвана. Никой няма да има правото да преминава личното пространство на друг, а властта няма да мигне, докато не накаже провинилите си. През 1285 г. се поставя нощна стража, която трябва да обикаля портите на градовете и селата, да е сигурна, че всичко е под контрол и няма никакво място за престъпления.
Отрядите патрулират от залез до изгрев, докато слънцето не върне обратно светлината и не покаже какво наистина се случва от другата страна. Особен фактор са околните пътеки на селата, където могат да се подготвят засади и набези на търговците. Странно е, че след толкова внимание към неговите поданици, Едуард I въвежда точно такава клауза и се интересува от различията.
На първо място ще открием, че има проблеми с издигането на феодалните лидери, които да създадат по-добро и затворено общество. Поради това различие ще се забележи, че когато няма феодали, няма и въоръжени сили, които да се викат от самия крал. Един феодал винаги трябва да поддържа малка армия, но по онова време се забелязва по-висок брой на работници и фермери и много по-малко доброволци за армията.
Всички са ангажирани със събирането на храната, отколкото с амбицията да се превърнат във войници, чийто живот остава под риск по всяко едно време. Осъзнавайки този факт и желанието да се изправи срещу Франция – особен противник по онова време, Едуард I трябва да намери войници бързо и повечето трябва да са способни да преминат краткия курс и да се впуснат веднага във война. С пристигането на 300 затворника, равният брой на неговата лична охрана, осъзнал, че тези хора, въпреки всички грешки, могат да намерят полезно приложение в работата си.
Англо-френската война се води предимно с обсади и много по-малко сражения и ниската военна подготовка е адекватна на качествата на избраните от каторгите. Да не говорим, че първата реформа успява да прогони някои от по-висшите лидери на английското общество и точно те не могат да упражняват своята критики или да се обърнат срещу краля. Не на последно място ще добавим и още един особен факт – никой не се е притеснявал за завръщането на престъпниците, от тях се очаква да умрат много по-далече от дома си, както и да се разболеят от върлуващия тиф.
С други думи, това са хората, които кралят е бил готов да пожертва във всеки един ден. Другият позитив е, че няма да се налага да се хранят, докато са в затворите, макар и те никога да не са били някакво особено финансово перо – правата на затворника идват с векове по-късно.
Едуард I ще е човекът, който ще се заеме с агресивната промяна на лицето на английската армия. През първите години на 100-годишната война – същата трае от 13337 до 1357 г. ще открием, че вратите са отворени за около 3500 затворника. През 1344 г. около 8% от цялата пехота на краля ще се възползва от полицата да се бори за свободата си, а в края на годината над 2000 души са получили помилване, след като са участвали във военните кампании. Любопитното е, че след като престъпниците не открият място в обществото, тяхната слава никога не изветрява, повечето са готови да се върнат в армията, където поне получават правото да се сражават и да имат някакво равенство.
През 1351 г. парламентът ще се опита няколко пъти да ограничи броя на помилвания, особено след като жителите се притесняват относно новото общество и гражданите, които се завръщат. Някои от войниците вече са успели да проявят своята техника и тактика, но освен това ще открием, че мнозина се опитват да влязат в релси. До края на XIV век вече са издадени около 40 хиляди помилвания.
Никой не се е сетил, че затворниците могат да бъдат едно основно военно ядро, което английската кампания да използва. Повечето помилвани се заселват автоматично и без право на избор в територията на по-силни феодали, където да бъдат под контрол или да продължат своето военно обучение. Именно там не се обръща много внимание на миналото, особено след като вече се говори за ветерани във военните действия. Изискването в много отношения е обвързано с факта, че същите хора могат да служат спокойно и в други сражения, но винаги трябва да бъдат близко до контрол.
Никой не се старае да ги обучава в съвършеното военно дело, добавяйки стратегия или други видове тактики, напротив, важното е, че господата просто могат да попълнят армията и често го правят. Войната в Европа дава и още една добра позиция на англичаните, те могат да се отърват от огромния брой престъпници. Едуард I е имал желание да изчисти обществената сцена от виновните, следователно взима правилното решение.
Единствените пострадали в тази кампания ще са английските граждани, които живеят във френските села и провинции. Те много бързо отнасят агресията на затворниците и се смятат за първите предатели на краля. Не са срещнали особена милост и се оказва, че докато са бягали от същите престъпници, сега те идват с флагове и правят престъпленията си легално, най-често в името на свободата и в битката срещу по-голямо зло. Те не успяват да се срещнат с английската офицерска аристокрация. Някои дори се срещат със същите хора, които са били изпратени в затвора от самите тях. Съдбата е доста странна в това отношение, както и да го погледнем.
