Писатели и художници, които искаха произведенията им да бъдат унищожени

Независимо дали заради липса на увереност или защото всички творци са луди някаква степен, или по някоя от милионите други причини, редица художници и писатели през историята унищожават собствените си произведения или искат те да бъдат унищожени след смъртта им – оставяйки обществеността да се чуди какви съкровища може да са изгубени по този начин.

И ако не се сещате за никакъв подобен пример, ето няколко.

Франц Кафка

През живота си Кафка публикува само няколко по-кратки произведения, които печелят скромно внимание от критиката. Измъчван от съмнения в себе си, той изгаря голяма част от другите си писания и – съзнавайки, че и без това крехкото му здраве се разклаща – моли своя добър приятел и литературен изпълнител (лице, на което е поверено управлението на непубликуваните произведения на починал автор) Макс Брод да унищожи всички незавършени ръкописи след смъртта му, без да ги чете.

Кафка умира от туберкулоза на 40-годишна възраст през 1924 г., но Брод самосиндикално решава, че творбите му заслужават да бъдат споделени и се противопоставя на неговите желания. Само и единствено заради това днес имаме най-важните произведения на Кафка, включително „Процесът“ през 1925 г., „Замъкът“ през 1926 г. и „Америка“ през 1927 г.

Брод бяга от контролираната от нацистите Прага през 1939 г. и се установява в Израел, където по-късно дава около 2/3 от творбите на Бодлианската библиотека в Оксфорд. Останалите са предадени на секретарката му Естер Хофе, а след това на нейните дъщери и са обект на продължителен съдебен спор от Националната библиотека на Израел. През 2015 г. съдът в Тел Авив най-накрая предостави на библиотеката правото върху творбите, отключвайки още една съкровищница за любителите на Кафка.

Владимир Набоков

Преди смъртта си през 1977 г. Владимир Набоков оставя фрагментите от роман, озаглавен „Оригиналът на Лаура“, на съпругата си Вера, с указания, че трябва да бъдат унищожени след смъртта му. Вера обаче не се чувства способна да изпълни неговите желания, може би парализирана от страха да не унищожи много ценно за света изкуство. След смъртта на Вера творбата е предадена на единствения му син Дмитрий, който също не е способен да я унищожи или публикува и затова дълги години просто пази фрагментарния роман.

Накрая, през 2008 г. вече остарелият Дмитрий решава, че е време да го публикува и сглобява романа от многото чернови и наброски, върху които Набоков е скицирал историята. За съжаление, дългото чакане завършва с антикулминация, според критиците, които като цяло твърдят, че може би наистина е трябвало да бъде унищожена, както авторът бе пожелал.

Николай Гогол

Успехът на комичния роман „Мъртви души“ (1842) спомага за утвърждаването на Гогол като баща на руския реализъм.

Той обаче е силно религиозен човек и чувства, че съдбата му е да напише още две продължения на най-прочутата си творба, в които също да постигне и целта си да изкаже как да се живее по-праведен живот. За съжаление в този момент креативността му започва да намалява и той работи много години върху втора и трета част, само за да намери накрая работата си незадоволителна.

Гогол започва да мисли, че липсата на напредък е знак, че Бог не одобрява усилията му и губи усещане за цел в живота. Така, докато трърси духовно напътствие, попада под властта на фанатичен свещеник, отец Матвей Константиновски, който през 1852 г. го убеждава, че работата му действително не е достатъчно добра, и го насърчава да изгори ръкописа на „Мъртви души, част 2“. Десет дни по-късно Гогол почива на 42 години.

Клод Моне

През 1908 г., точно преди да изложи голям брой нови картини с водни градини в Париж, майсторът импресионист Клод Моне ги унищожи всичките. Създаването на картините отнема 3 години и изложбата вече е рекламирана и курирана, но когато Моне преглежда работата си, той чувства, че нещо липсва. Така художникът грабва нож и четка за рисуване и се нахвърля върху платната, унищожавайки най-малко 15 големи картини.

И това не е единственият път, когато предприема толкова драстични действия. С наближаването на смъртта му той – перфекционист по природа – привлича помощта на доведената си дъщеря Бланш и заедно унищожават до 60 платна, които съхранява в ателието си и които не иска да бъдат част от неговото наследство.

Франсис Бейкън

Работата на Франсис Бейкън, един от най-влиятелните художници на 20-ти век, е предизвикателна, често си играе с религиозни образи и прекрачва границите на приемливостта. През 1944 г. обаче Бейкън унищожава много от ранните си сюрреалистични произведения, вярвайки, че те не изразяват неговия мироглед. Това поставя началото на темата за унищожението, в която той не се страхува да унищожи всяка работа, която смята, че не отговаря на очакванията му. (В по-късните си години ще изрази известно съжаление за загубата на някои от творбите си, които в ретроспекция смята, че имат качества.) За щастие обаче Бейкън е много плодовит художник и въпреки че съсипва безброй картини, доста повече оцеляват. Когато почива през 1992 г., се твърди, че в ателието му са открити над 100 разрушени произведения.