Излиза, че има повече от един начин да маркираме карти – така е обяснено в обем от 27 страници в книгата „Graphic Methods for Presenting Facts“ (Графични методи за представяне на факти). Авторът Уилард Бринтън посвещава цяла глава на книгата си (1919) на карфиците, с които се отбелязва места, представляващи интерес, на картите.
Поради липса на термин експертът картограф Джон Кригер нарича този много тесен и специализиран аспект от картографирането „картопинография“.
И действително – тези карфички са били обект на интензивно дизайнерско внимание. Бринтън разказва как в началото на 20 век за отбелязване се използвали обикновени гвоздейчета за мокет. Те обаче имали редица недостатъци – разкъсвали значително картата, не могат да се забиват много в картата, ако след това ще се махат, металът им ръждясва, което създава свои проблеми. Затова той предлага набор от карфици с различни дизайни, които по-добре и удобно да служат за отбелязване.
Снимка: https://makingmaps.net
Лесно е да се правят подигравки с манията на Бринтън (каквито и са се правили, защото това наистина е било мания за него). Но карфиците му са имали истинска тежест. В една от следващите си книги той разказва за важността на тези привидно не особено важни неща като показва снимка на Джон Едгар Хувър, директор на ФБР, който седи пред карта от значение за националната сигурност на САЩ, на която са отбелязани местонахожденията на агенти на Бюрото. Той също така показва и различни карфици, които други хора са направили.
…
В началото на 20 век карфиците са рекламирани като полезни за пожарната, полицията, здравеопазването и в училище, основно заради боравенето с карти по тези места. Това съживявало тези широки листове нарисувана хартия и й давало допълнителна информация. Днес в дигиталния свят такова нещо, разбира се, също може да се постигне, но границите между картата и белега върху нея могат много лесно да се размият. И сега както и тогава, е важно да се прави разлика между внедрената в картата информация и тази, внесена отвън.