Сигурно е сключил сделка с Дявола, не може да е толкова добър

В пика на славата си Николо Паганини, може би най-великият цигулар живял някога, е и маслото, и филията на Европа за времето си. Смятан от повечето музиканти за гений, от мнозина за музикален божество, а от други за марионетка на Дявола, виртуозността на Паганини, външният му вид и поведение карат някои хора да смятат, че способностите му са придобити след сделка с Рогатия.

Паганини, 1819

Цигуларя на Дявола е роден на 27 октомври 1782 в Генуа, Италия. Твърди се, че майката на Паганини е искала той да стане известен музикант и това произвежда слуха, че именно тя сключва сделка с Дявола като разменя душата на сина си за шанса да бъде най-добрия в историята на музиката.

Каквато и да е истината, малкият Николо започва с мандолината още когато е на 5, а цигулката хваща на 7 – и двете под зоркото ръководство на баща му. За първи път изпълнява пред публика, когато е на 11, в Генуа, а на 13 години е изпратен да учи при известния цигулар и учител Алесандро Рола. Когато пристига при Рола обаче преподавателят вижда нивото му и заявява, че не може да го научи на нищо повече, затова го упътва към своя собствен учител Фердинандо Паер. Но отново, заради способностите си, след кратко време Фердинандо го изпраща пък при своя учител Гаспаро Гирети.

Две години по-късно, когато е 15-годишен, Паганини започва соло турнета, но година по-късно претърпява нервен срив и се отдава на алкохол (освен че е в предполагаемо съдружие с Дявола, Николо е известен и като комарджия, пияч и безсрамен женкар). Все пак успява да се възстанови и след като за малко е придворен цигулар за принцеса Елиса Бачоки (сестрата на Наполеон) той отново тръгва на турне из Европа.

Несравним като изпълнител, Паганини е един от първите цигулари, които изпълняват музика на живо без ноти, а разчитат изцяло на памет. Това го освобождава да се движи из сцената.

Неговият гений не е само в живото изпълнение, но той дава и развива техники на свирене, които се ползват и до днес. В това число отскачане на лъка от струните и също така дърпане на струните с лявата ръка (която държи инструмента, а не лъка). Той понякога настройва цигулката си „грешно“, за да направи изпълнението на някои произведения по-лесно, както и експериментира с така наречените флажолети.

Като фигура Паганини също е впечатляващ. Висок (за времето си) и изключително слаб, с вдлъбнати бузи, много дълги пръсти, бледа кожа, искрящи очи и „тънки устни в ехидна усмивка“. За представленията си често се облича в черно – това, заедно с невероятните му способности и факта, че цигулката от дълго време вече се смята за „инструмента на Дявола“, кара хората на концертите му да виждат какво ли не. Един човек твърди, че вижда как Дявола да помага на Паганини да свири. Други пък виждат негови двойници или да седят до него, или да са в публиката, или да летят над главата му по време на изпълненията като някои от привиденията имат рога, копита, опашки и червени дрехи. Най-добрата история в този дух е, че Дяволът веднъж ударил с гръмотевица върха на лъка на Николо.

Паганини винаги е бил болнав като страдал от най-различни неща през живота си, включително и (разбира се) сифилис през 1822, който тогава се лекувал с живак, което пък от своя страна също създава проблеми. През 1834 хваща туберкулоза, но се оправя. Към края на 1834 обаче, вече на 54 години, музикантът е грохнал и се оттегля от сцената като единствено преподава.

Така и умира в Ница, Франция, на 27 май 1840. Детайлите около смъртта му само подклаждат слуха за пагубната му сделка, защото малко преди края си Паганини отпраща свещеника, който идва да му направи последно причастие. Днес смятаме, че отказът му се базира на това, че не вярва, че ще умре (умира седмица по-късно без последно причастие). Заради това и дълго разнасяния слух, местната църква отказва да го погребе, въпреки че Паганини е член на Ордена на Златната шпора като честта му е оказана лично от папа Лъв XII през 1827.

В книгата си „Sur l’eau“ Ги дьо Мопасан разказва за сина на Николо, Ахило, и премеждията му, когато се опитва да транспортира тялото на баща си до родния му Генуа, където да бъде погребан. Местните власти отказват да допуснат тялото в града по ред религиозни и здравни причини. Ахило продължава да търси място за тялото на баща си и в процеса Марсилия и Кан също отказват. Накрая се налага да отплава за един от Леринските острови, където заравя баща си, докато се намери подходящо място. Там ковчегът остава 5 години, докато през 1845 Ахило не се връща, за да го вземе и занесе отново в Генуа. Това обаче не е краят, защото трупът ще бъде изравят още много пъти, докато накрая Николо Паганини не намира покой в пръстта на Парма.