В Сан Хосе, Калифорния, има къща, в която стълбите водят до тавана, зад някои врати има тухлени стени, а коридорите се извиват в кръг и връщат човека там, откъдето е тръгнал.
Състои се от около сто и шейсет стаи, две хиляди врати, четирийсет и седем камини и е обвита в мълва, която обяснява всички странности на постройката с една дума: проклятие.
Твърди се, че строителството не спира трийсет и осем години, защото жената, поръчала изграждането ѝ, се крие в нея от духовете на мъртвите.
Историята на имението "Уинчестър" обаче има две версии и те почти нямат допирни точки: едната звучи като готически роман, а другата, по-малко разказваната, е за това как Америка превръща една скърбяща вдовица в атракция.
Наследницата на пушката, която покори Запада
Сара Парди — блестящо образована жена от Ню Хейвън, която свири на няколко инструмента и владее четири езика — се омъжва през 1862 година за Уилям Уинчестър, наследник на оръжейна империя.
Оръжията на компанията ще получат прозвището "пушката, която покори Запада": те са в ръцете на каубои, ловци и войници, а по-късно се превръщат в неизменна част от образа на Дивия запад в уестърните.
В рамките на по-малко от двайсет години Сара погребва най-близките си хора: единствената ѝ дъщеря умира само месец и половина след раждането си, а през 1881 година туберкулозата отнася и Уилям.
На четирийсет и две Сара остава сама с наследство, което умът трудно побира — милиони долари, дял от компанията и огромен доход от дивиденти, който според по-късни разкази достига около хиляда долара на ден.
По времето, когато обичайната надница е долар-два, тя е една от най-богатите жени на континента. И една от най-самотните.
Проклятието
Според легендата съкрушената вдовица посетила медиум в Бостън, който ѝ разкрил страшна истина: родът Уинчестър е прокълнат от духовете на всички, покосени от прочутата пушка — индианци, войници, престъпници и невинни, хиляди гневни мъртъвци.
Спасението е: да замине на запад и да строи дом за духовете. Вечно. Спре ли чукът — спира и сърцето ѝ.
През 1884 година Сара наистина купува фермерска къща с осем стаи край Сан Хосе и наема майстори. И повече не ги освобождава — до смъртта си през 1922 година, трийсет и осем години по-късно.
Според същата легенда работата не спира и след залез: чуковете не замлъкват нито за миг, затова дърводелците се редуват ден и нощ, а Сара им плаща двойно над обичайното.
Строежът поглъща милиони долари — състояние, с което по онова време може да се вдигне цял квартал. Без помощта на архитект стопанката добавя крила, кули и етажи в непрекъсната импровизация: стаите се множат, стълбища опират в тавана, зад някои врати има само стени.
Числото тринайсет се появява навсякъде — прозорци с тринайсет стъкла, стълби с тринайсет стъпала, полилеи с тринайсет свещи — а в най-недостъпната част на сградата има малка стая, в която според мълвата стопанката се затваря нощем, за да получи строителните указания направо от отвъдното.
Земетресението и вратата към нищото
Преди голямото калифорнийско земетресение през 1906 година къщата има седем етажа. След него остават четири. Трусът събаря кулите и трите горни етажа, а Сара прекарва часове затворена в спалнята си, преди работниците да стигнат до нея.
Според легендата тя тълкува случилото се като послание от духовете. Порутената предна част е запечатана завинаги, а строителството продължава към задната част на къщата.
От този етап е и най-прочутата странност на сградата — "вратата към нищото" на втория етаж, отваряща се към празно пространство над градината.
През 1922 година Сара умира в съня си и строежът спира в същия ден: в стените и до днес стърчат пирони, заковани до половина — подробност, върху която екскурзоводите обичат да се спират. Ако проклятието е истина, духовете са проявили неочаквано търпение: изчакали са я да си отиде в леглото на осемдесет и две.
Другата Сара
Документите, останали след Сара Уинчестър, не потвърждават нито един от слуховете. Изследователката Мери Джо Игнофо, след преглед на семейните и банковите книжа, не открива никакво свидетелство за бостънския медиум: първите версии на легендата се появяват във вестниците още докато Сара е жива, подхранвани от единственото истинско "престъпление" на вдовицата — че живее затворено, крие обезобразеното си от артрита лице зад воал и не дава интервюта.
Нито един репортер не влиза в имението, а името Уинчестър продава вестници — редакциите описват къщата по разкази на градинари, доставчици и уволнени работници.
Строежът съвсем не е бил непрекъснат: работата спира многократно; най-дългата пауза идва след 1906 година и трае няколко години.
Ниските плитки стъпала, които се показват като доказателство за лудостта на собственичката, имат далеч по-просто обяснение: с тежък артрит обикновено стълбище би било непреодолимо.
А междувременно "лудата" Сара финансира лечебница за болни от туберкулоза — болестта, която ѝ отнема Уилям.
Работниците ѝ, единствените хора, виждали я редовно, я описват не като обсебена, а като взискателна, но щедра работодателка с необичайно хоби. Къщата е била нейното платно, безкраен архитектурен експеримент на самоука строителка, която е можела да си позволи да гради, да събаря и да гради наново без ничие одобрение.
Разказът за проклятието се оформя окончателно едва след смъртта ѝ: къщата е откупена и отворена за платени посещения, а проклятието и духовете продават повече билети от история за самотна творческа личност.
Хари Худини посещава сградата през 1924 година и на другия ден вестниците вече я наричат "Мистериозната къща Уинчестър".
Днес къщата е част от туристически бизнес за милиони долари с екскурзоводи, нощни обиколки на свещи и билети за "стаите на духовете"; била е декор на холивудски филм и на десетки предавания за паранормални явления.
Може би призраците наистина обитават коридорите ѝ. Но единственият ѝ обитател, за когото имаме неопровержими данни, е една умна, болна и неизмеримо самотна жена, която е имала пари да строи каквото поиска и общество, което не може да ѝ прости, че има свободата да го направи.
