В полунощ срещу 13 август 1961 година уличните лампи по линията между Източен и Западен Берлин угасват. Трамваите спират. По протежение на цялата секторна граница — четирийсет и три километра през самото сърце на града — на всеки два метра застава по един въоръжен часови.
Дулата не сочат към Запада: постовете стоят с гръб към телта и с лице към собствените си съграждани, за да не се измъкне никой в последния момент.
Зад тях бригади къртят паважа, трупат асфалт и павета на барикади, забиват бетонни колове и разгъват ролки бодлива тел — а зад всеки един от копаещите стои войник с автомат, защото режимът не вярва дори на хората, на които е поверил операцията.
Берлинчани спят. Когато се събудят в неделя сутрин, градът им ще бъде разделен на две.
"Никой няма намерение да издига стена"
Два месеца по-рано, на 15 юни 1961 година, Валтер Улбрихт — партийният лидер на Германската демократична република — дава международна пресконференция. Западногерманска журналистка го пита дали ГДР смята да затвори границата при Бранденбургската врата.
"Никой няма намерение да издига стена!" — отговаря Улбрихт. За стена никой не го е питал — Улбрихт я назовава пръв.
След Втората световна война Германия е разделена на четири окупационни зони; от западните три през 1949 година се ражда Федерална република Германия, от съветската — ГДР.
Границата между двете германски държави отдавна е укрепена с телени мрежи и минни полета, но вътре в Берлин разделителната линия се пресича с билет за градската железница.
Оттам на запад заминава цяло поколение: по данните, които британският историк Фредерик Тейлър привежда в книгата си "Берлинската стена", до 1961 година между два и половина и три и половина милиона източногерманци — до една шеста от населението — напускат страната.
Тръгват предимно младите: лекари, инженери, наскоро завършили специалисти, чието образование държавата е поела изцяло. Само през юли 1961 година на запад преминават около трийсет хиляди души.
Операция "Роза"
Планът носи кодовото име "Роза". Месеци наред в казармите се трупат бодлива тел, бетонни колове и работни ръкавици, а подсилването на полицейските части, започнало в началото на юни, приключва точно навреме.
Тайната се пази толкова строго, че отпечатването на правителствената декларация започва по обяд на 12 август — часове преди Министерският съвет изобщо да се е събрал, за да я "приеме".
Улбрихт подписва заповедта в качеството си на председател на Националния съвет по отбраната, след като дни по-рано е осигурил съгласието на Москва.
Оперативното ръководство е поверено на Ерих Хонекер, секретаря на Централния комитет по въпросите на сигурността — човекът, който двайсет и осем години по-късно, вече като държавен глава, ще доживее падането на стената.
Тейлър изброява силите, на които режимът разчита в онази нощ: осем хиляди и двеста редови полицаи, около пет хиляди и петстотин души от казармените и специалните части, четири хиляди и петстотин служители на Щази — тайната полиция на ГДР — и дванайсет хиляди бойци от заводските паравоенни отряди, така наречените бойни групи на работническата класа, създадени след потушеното въстание от 1953 година.
Във втори ешелон чакат три хиляди сто и петдесет войници от Народната армия с бронетехника. Никой не знае как ще реагира населението, затова операцията е насрочена за нощта срещу неделя, в разгара на летния сезон, а осветлението по граничната линия е изключено предварително.
Мащабната съпротива, за която генералите се готвят, така и не идва. На сутринта стотици западноберлинчани се струпват пред телта и крещят на войниците да я махнат; от източната страна градът е стъписан.
Американски дипломат, обиколил телта същия ден, за да превежда на журналиста Ед Мъроу, описва чакалнята на гарата на Фридрихщрасе: хиляди души с картонени кутии и куфари, с отчаяни лица — хора, разбрали с няколко часа закъснение, че вратата се е затворила.
Скоро именно тази гара ще остане един от малкото пропускателни пунктове между двете половини на града.
Скокът
Три дни по-късно преградата все още е само бодлива тел, висока по-малко от метър. На ъгъла на Рупинер щрасе и Бернауер щрасе стои на пост деветнайсетгодишният подофицер Конрад Шуман. "Стояхме и изглеждахме доста глупаво — спомня си той по-късно. — Никой не ни беше обяснил как се прави това: да поемеш контрол над граница."
Пред очите му хора се сбогуват през телта, а от западната страна тълпата ту го ругае, ту скандира "Komm rüber!" — "Ела насам!".
Сред множеството чака и Петер Лайбинг, фотограф от хамбургската агенция "Контипрес" — връстник на часовия, дотогава снимал предимно конни надбягвания.
Повече от час той държи обектива насочен към едно и също място и дебне младежа така, както е дебнал кон пред препятствие. Шуман пуши цигара след цигара и на няколко пъти пристъпва към телта и я натиска с крак — уж проверява доколко е опъната. Хората отсреща продължават да го викат.
В четири следобед на 15 август 1961 година Шуман хвърля цигарата, засилва се и прескача навитата тел, като в движение смъква автомата от рамото си. Десетина метра по-нататък го чака западноберлинска полицейска кола с отворена врата.
Един-единствен кадър — и уловеното изображение, младеж в униформа, увиснал във въздуха над бодлива тел, обикаля света под името "Скок към свободата". Същият миг остава и на кинолента: наблизо операторът Дитер Хофман снима скока с шестнайсетмилиметрова камера.
Секунди по-късно колата вече отнася беглеца навътре в Западен Берлин. Същия ден от източната страна зидари редят първите кухи бетонни блокчета върху телта; на моста Зандкруг градежът скоро стига метър и седемдесет.
Улицата на скачащите
Никъде абсурдът на разделянето не личи така ясно, както на Бернауер щрасе. По прищявка на старите административни карти фасадите от южната страна на улицата принадлежат на съветския сектор, а тротоарът под тях — на френския.
До 13 август жителите на тези сгради пресичат границата между двата свята, просто като излизат от входа си.
Сега входовете са залостени, по коридорите дежурят бойните групи, а всеки влизащ минава през проверка. Хората започват да бягат през прозорците.
Западноберлински пожарникари опъват под тях спасителни платнища и ловят скачащите във въздуха; разиграват се сцени, в които източни граничари дърпат човека за ръцете обратно навътре, а минувачи на тротоара го теглят за краката надолу.
Първата жертва на стената
На Бернауер щрасе 48 живее петдесет и осем годишната Ида Зикман — вдовица, работила като медицинска сестра. Досега границата е минавала под самия ѝ праг, без да променя нищо в живота ѝ. Сестра ѝ Марта е на няколко пресечки оттам, в западния квартал Вединг — ала след 13 август това разстояние става непреодолимо.
На 21 август идва редът и на нейния вход да бъде запечатан. Рано сутринта на следващия ден — ден преди петдесет и деветия си рожден ден — Зикман хвърля на тротоара завивки и вързоп с вещи и скача от третия етаж, без да дочака пожарникарите да разгънат платнището: бърза, за да не привлече вниманието на постовете. Умира по пътя към близката болница "Лазарус" — първата жертва на Берлинската стена.
Два дни по-късно, на 24 август, граничари застрелват Гюнтер Литфин, опитал да се прехвърли на запад.
Погребват Зикман на 29 август. През септември на Бернауер щрасе 48 се появява мемориал — първият паметник на жертвите на стената. Поставят го, докато самата тя се издига все по-нависоко.
