На 10 август 1793 година в Париж отваря врати Централният музей на изкуствата или Muséum central des arts, както е името му в декрета.
Мястото е Голямата галерия на Лувъра, доскорошния кралски дворец; изложени са 537 картини и още 124 предмета — скулптури, мраморни маси, часовници и порцелан — повечето от колекцията на човек, който вече не е между живите.
Луи XVI е екзекутиран през януари същата година, а датата на откриването не е случайна: на 10 август 1792-ра парижани щурмуват Тюйлери и слагат край на монархията. Година по-късно републиката показва на всички какво е притежавал кралят.
От крепост до склад за картини
Около 1190 година крал Филип II Огюст вдига в западния край на Париж крепост за отбрана на града; през 1364-та тя става кралска резиденция, а през 1546 година Франсоа I разпорежда превръщането ѝ в ренесансов дворец.
Същият Франсоа полага и началото на художествената сбирка на короната — той кани в двора си Леонардо да Винчи и се сдобива с картини, сред които е и "Мона Лиза".
Век по-късно Луи XIV изкупува значителна част от разпродаденото имущество на екзекутирания английски крал Чарлз I: платната на един обезглавен монарх минават у династия, чийто наследник го очаква същата съдба.
През 1682 година Луи премества двора във Версай и в огромната сграда край Сена се настаняват академии и ателиета.
Мисълта колекцията да се покаже публично също не е рожба на революцията. Просветителите я обсъждат десетилетия по-рано, а сред първите, които предлагат обществен музей, е философът Дени Дидро.
Кралската власт прави половинчата крачка: през 1750 година част от картините са изложени в Люксембургския дворец.
Революцията заварва готова идея и ѝ дава законова форма. През май 1791 година Националното събрание обявява Лувъра за хранилище на паметниците на науките и изкуствата.
След падането на монархията дворцовите сбирки стават национална собственост; към тях се прибавят конфискуваните произведения от закритите манастири и от избягалите аристократи.
Три четвърти от първата експозиция идват от кралската колекция, останалото — от тъй наречените национални имущества.
Подготовката е възложена на специални комисии, а сред най-дейните застъпници на новия музей е художникът Жак-Луи Давид, според когото изкуството трябва да служи на гражданската добродетел и възпитанието.
Три дни за народа
Първата подредба е направена набързо и без система — картините висят без оглед на епоха и школа, а произведения продължават да пристигат до последните дни преди откриването.
Изкуствоведът Андрю Макклелан описва експозицията от 1793 година като политическа демонстрация, която тепърва ще трябва да се превръща в музей.
Достъпът е уреден по революционния календар, който дели месеца на десетдневки: шест дни галерията принадлежи на художниците и на чуждестранните гости, три дни — на широката публика, а един е за почистване.
Това разпределение издава за кого всъщност е предназначена институцията — музеят е преди всичко училище, в което младите художници копират старите майстори, а зрителят е на второ място.
И все пак безплатният вход за всички е новост. Дворцовите колекции в Европа и дотогава се показват на избрани посетители, но с препоръки, такси или благоволение; тук за пръв път държава обявява изкуството за собственост на нацията и ѝ позволява да го види.
Откриването обаче не протича гладко. По данни на самия музей галерията почти веднага затваря за довършителни работи и приема посетители редовно едва от ноември.
Държавата все пак поема сериозен ангажимент: за попълване и подреждане на колекцията са отделени по 100 000 ливри годишно.
Три години по-късно проблеми в конструкцията на сградата налагат ново затваряне, което продължава от 1796 до 1801 година.
Рушене и опазване едновременно
Музеят се ражда в разгара на Терора и това не е противоречие: рушенето и опазването са двете лица на един и същ процес.
Конвентът нарежда да се заличава "всичко, което носи печата на кралската власт и феодализма" — в базиликата "Сен Дени" на работници е платено да разбият гробниците на старите крале.
Срещу тези разрушения се изправя абат Анри Грегоар, епископ на Блоа и депутат в Конвента, който в доклад от януари 1794 година въвежда нова дума за унищожаването на паметници: вандализъм, по името на вандалите, разграбили Рим.
В още два текста от същата година той настоява унищожаването на художествените паметници да бъде преследвано, а произведенията — описани и опазени, защото принадлежат на всички граждани.
Понятието за културно наследство и институцията, призвана да го показва, се появяват едновременно — и в отговор на една и съща заплаха.
Музеят и Революционните войни
Още през 1794 година републиканските армии започват да изпращат в Париж произведения от завзетите територии, а по силата на договора от Толентино през 1797-а от Рим пристигат антични скулптури от ранга на "Лаокоон" и "Аполон Белведерски".
Просветителският идеал и военната плячка вървят ръка за ръка: институцията, която обявява изкуството за общо достояние, се пълни с чужди колекции. Наполеон дава на музея собственото си име и го превръща в изложба на своите победи; след Ватерло голяма част от заграбеното е върната на предишните собственици.
Моделът обаче вече е изграден: национална колекция, публичен достъп, държавна грижа. През следващия век по този образец отварят музеи из цяла Европа — от Прадо до Ермитажа — а спорът кой има право да показва чуждото наследство, започнал с Толентино, все още стои на дневен ред.
Каталогът от 1793 година със списъка на първите 537 картини се пази в Националната библиотека на Франция. Музеят, който започва с тях, показва днес около 35 000 произведения и остава най-посещаваният в света.
