Почти всеки военен диктатор се произвежда в генерал или маршал. Либийският лидер спира на един чин още през 1969-а — и цялата му власт стъпва точно на това
На 20 октомври 2011 година бойци от Мисрата откриват в отводнителна тръба край Сирт мъж, когото светът от четирийсет и две години назовава по един и същ начин. Не президент, не маршал, не генерал. Полковник.
Званието е негово собствено решение и не се променя нито веднъж. То е и най-краткото обяснение на политическата конструкция, която Муамар Кадафи изгражда около себе си — както и на това защо през февруари 2011-а ролята му в нея не може да приключи с оставка.
Как става полковник
На 1 септември 1969 година група млади либийски офицери сваля от власт крал Идрис I, докато той е на лечение извън страната. Организацията се нарича "Движение на свободните офицери" и е скроена по образец на египетската група на Гамал Абдел Насър; неин водач е двайсет и седем годишен свързочник.
Кадафи застава начело на Съвета на революционното командване, поема армията — и е повишен в чин полковник.
Оттук нататък званието му не се променя. В некролога си за него Би Би Си посочва и мотива: изборът следва представата му, че Либия се управлява от народа, а не от човек на върха.
Държавата на масите
На 2 март 1977 година в Себха Всеобщият народен конгрес приема Декларацията за установяване на властта на народа.
Страната получава ново име и нова форма на управление: джамахирия. Думата е неологизъм, сглобен от арабските джумхурия (република) и джамахир (маси) — приблизително "държава на масите".
Джамахирията няма правителство в обичайния смисъл. Управляват базови народни конгреси и народни комитети, а върховен орган е Всеобщият народен конгрес. Кадафи заема поста генерален секретар на този конгрес.
Задържа го точно две години.
На 2 март 1979-а се отказва от всички публични функции и получава титлата "Братът водач и ръководител на революцията". Титла — не служба. От този ден до октомври 2011-а Муамар Кадафи не заема нито един пост в либийската държава.
Какво печели човек, който няма пост
Без длъжност отпадат и всички механизми, свързани с нея. Няма длъжност — значи няма мандат, който да изтече, нито формална процедура, по която титулярът да бъде освободен; няма подпис, който той да е длъжен да положи; няма отговорност, свързана със служебно качество.
Упражнява реалната власт по други канали: армията и силовия апарат, революционните комитети (структурите, отговарящи за надзора над обществото и преследването на несъгласните), контрола върху петролните приходи и семейството.
През 1990 година Всеобщият народен конгрес приема Декларация за революционна легитимност, според която Кадафи има абсолютна легитимност и правна власт над либийския народ и институции заради ролята си в преврата от 1969-а.
Тоест дори основанието за властта му не идва от служба, а от биографичен факт.
Двайсет години изолация
Същият принцип важи и извън Либия — няма кой да носи отговорност за действията на страната. Агенти преследват опоненти в изгнание; режимът е свързан с взрива в берлинската дискотека "Ла Бел" през април 1986 година, след който американска авиация удря казармения комплекс "Баб ал-Азизия" в Триполи.
Следват атентатът над Локърби през 1988-а, санкциите на ООН, а по-късно и осемгодишният процес срещу петте български медицински сестри и палестинския им колега, приключил през 2007 година.
Санкциите на ООН падат на 12 септември 2003-а. Американските икономически санкции остават до септември 2004-а и са отменени, след като на 19 декември 2003 година Либия обявява, че се отказва от програмите си за оръжия за масово унищожение.
Шатрата не е чудачество
Кадафи пътува с бедуинска шатра и приема чужди държавни глави в нея. Опъва я в градината на Отел дьо Марини в Париж, в кремълска градина в Москва, в Рим и в Ню Йорк; според съобщения в пресата, цитирани от "Ал Арабия", подготовката ѝ струва до триста хиляди долара на посещение — с дървени мебели, скъпи килими и полилеи.
Това не е реквизит за пред камерите. Посланието е идентично с онова на званието: човекът в шатрата не е държавен служител.
Пътуващата шатра е копие. Оригиналната стои до руините на "Баб ал-Азизия" — комплексът, ударен от американците през 1986-а. Развалините остават неремонтирани нарочно.
Февруари 2011: капанът се затваря
Протестите започват в Бенгази около 15 февруари. На 22-ри Кадафи говори по държавната телевизия. "Ал Джазира" описва мястото: подиум в приземието на разбита сграда, която изглежда като триполийската му резиденция, ударена при американските удари през осемдесетте и оставена така като паметник на непокорството.
Светът иска оставка. По репортажа на Би Би Си Кадафи заявява, че не заема официален пост, от който да се оттегли, и ще си остане начело на революцията; в същата реч нарича протестиращите плъхове и хлебарки.
Десет дни по-късно, на церемония по повод трийсет и четирите години "народна власт", формулира отказа си още по-точно: не е президент, за да подаде оставка, и няма дори парламент, който да разпусне.
Изходът, който не съществува
Няколко седмици по-рано двама арабски владетели напускат постовете си. В Тунис Зин ал-Абидин Бен Али бяга на 14 януари 2011-а. В Египет Хосни Мубарак подава оставка на 11 февруари и предава властта на военен съвет. И двамата имат какво да освободят — има кой да приеме властта от тях.
Кадафи няма. Няма пост, който да отстъпи; няма процедура, по която да се договори преход; няма позиция, разменима срещу имунитет или изгнание. Единственият начин да напуснеш място, което не съществува, минава през физическо отстраняване.
Съдът, който няма какво да назове
На 27 юни 2011 година Международният наказателен съд издава заповеди за арест на Кадафи, сина му Сейф ал-Ислам и шефа на военното разузнаване Абдула Сенуси. Съдия Санджи Монагенг чете решението на Първи предсъдебен състав: Кадафи е признатият и безспорен лидер на Либия с абсолютен, върховен и неоспорван контрол над държавата.
Съдът е принуден да опише властта му с прилагателни, защото няма титла, която да посочи.
Шест седмици по-късно конвоят му е ударен от въздуха край Сирт. Кадафи се укрива в отводнителна тръба и е заловен жив. Умира същия ден, в плен; обстоятелствата остават спорни, никой не е осъден, а "Хюман Райтс Уоч" определя случая като военно престъпление.
Мустафа Абдул Джалил — министърът на правосъдието, подал оставка още на 21 февруари в знак на протест — оглавява Националния преходен съвет. Новата власт започва работа с нещо, което режимът на Кадафи е направил излишно за повече от три десетилетия: официално политическо ръководство с ясно определена институционална роля.
Какво остава
Титлата "Братът водач и ръководител на революцията" изчезва заедно с носителя си. Преходната конституционна декларация от август 2011 година учредява постове с описани правомощия, срок и процедура за освобождаване.
Заповедта за арест срещу Кадафи остава неизпълнена. Тази срещу Абдула Сенуси е прекратена, след като Международният наказателен съд приема, че Либия може да го съди сама; той получава смъртна присъда в Триполи през 2015 година.
Заповедта срещу Сейф ал-Ислам Кадафи също остава неизпълнена. Осъден е задочно на смърт в Триполи през 2015-а, по-късно е освободен от милицията, която го държи в Зинтан, и през 2021 година обявява кандидатурата си за президент.
На 3 февруари 2026-а четирима маскирани мъже влизат в дома му в Зинтан и го застрелват; либийската прокуратура образува разследване, извършителите остават неустановени.
Като баща си, Сейф ал-Ислам никога не заема държавна длъжност. Затова и заповедта от 2011 година го описва не по титла, а по функция — човек без официален пост, който на практика действа като министър-председател.
Разрушаването на "Баб ал-Азизия" започва през есента на 2011-а, а през следващата година голяма част от комплекса е разчистена. Руините, които Кадафи оставя четвърт век като паметник на американския удар, постепенно изчезват.
