Великите военни изцепки: Битката при Витковия хълм
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 1420-та. Мястото е Чехия, която по онова време се нарича Бохемия. Както подсказва името, бохемците са популярни като хора веселяци, които обичат хубавото месо, полято с качествена бира. Земите им са богати, градовете им са сред най-красивите и заможните в Европа, а провинциалните земи са изпъстрени с плодородни ниви, мини за скъпоценни изкопаеми и ценни руди, както и с работлив и проспериращ народ. Тази идилична картинка завършва брутално в 1348 г., когато Черната Смърт помита Европа. В последствие цялата култура на континента е преобърната с главата надолу. Навсякъде се появяват реформистки течения, които оспорват съществуващите религиозни канони и търсят по-пряка връзка между Бог и човек, която да не минава през Църквата – една институция, която към края на XIV век е станала синоним за корупция, алчност и непочтенност. Реформаторските течения, които предхождат с повече от век появата на Протестантството (и са пряка причина за неговото съществуване – б.а.), бързо обхващат цяла Западна Европа. В Испания, Франция, Англия и Италия се появяват духовници и теолози, които предлагат свой прочит на Евангелията и канона. Земите на Чехия, със своите стари университети, заможно и образовано население и специален статут (единствено Бохемия има ранг на кралство в състава на Свещената римска империя – б.а.) също се сдобива със свое реформаторско течение – Хуситството.
Ян Хус е чешки духовник и учен, който между 1402 и 1412 г. води активна кампания за прочистване на католицизма от прекомерния материализъм, който обхваща църквата. Острата и сполучлива критика не подминава и благородниците, чиито богатства Хус поставя под съмнение, защитавайки правото на по-адекватно и равно преразпределение на благата между всички хора. Макар да добива широка популярност сред масите, Хус си спечелва ненавистта на висшето духовенство и аристокрацията, и в крайна сметка е обявен за еретик. Личното му приятелство с императора на Свещената римска империя – Сигизмунд Люксембургски (този същият, който се бие с османците при Никопол през 1396 г. – б.а.) не го спасява. Изгорен е на клада в Констанц, с което се отприщва грамадното недоволство на чехите. Бурията се събира на хоризонта и през 1419 г., когато стария крал Вацлав II умира, Бохемия е хвърлена в унищожителна гражданска война.
Сигизмунд Люксембургски
Тронът по право трябва да премине в ръцете на Сигизмунд. Чехите обаче го обвиняват, че предава Ян Хус по време на съдбоносния събор в Констанц и съответно отказват да го признаят за свой крал. Събитията се развиват главоломно. На 30 юли, 1419 г., в замъка в Прага, седмина представители на германската аристокрация, верни на Сигизмунд, са изхвърлени през прозорците на крепостта. Събитието става известно като Първа пражка дефенестрация (т.е. „изхвърляне през прозореца“ – б.а.) и слага начало на поредица от конфликти, въвлекли половин Европа, останали в историята като Хуситските войни (1419-1437 г.)
За да се бори с хуситите, обявени от църквата за еретици, император Сигизмунд организира кръстоносен поход, в който привиква под знамената си всички висши аристократи от Бохемия, Унгария, Моравия и германските земи. Събира се силна армия, чието ударно звено е съставено от около 8 000 рицари – най-елитните бойци в тогавашна Европа, еквивалент на днешните спец части. Те навлизат в пределите на Бохемия през април, 1420 г., носейки със себе си официална була, подпечатана от папа Мартин V.
Междувременно, хуситите също не си губят времето. Те се организират в голяма, общонационална структура, която издига няколко опитни военни командири, сред които ключова роля има ветеранът Ян Жижка. Жижка е забележителен човек – участвал е в полско-тевтонските войни и легендарната битка при Грюнвалд. Сражавал се е из Чехия в служба на крал Вацлав и е служил като управител на ключови крепости. Едноокият войн с фамозни мустаци и смазваща харизма бързо се превръща в спойката, която скрепява формиращата се хуситска армия. Докато кръстоносците напредват към Прага, хуситите, направлявани от Жижка успяват да разбият обоза им и да завземат редица ключови крепости във фланг на напредващите врагове. Западна и централна Чехия са фактически в техни ръце, а на 22 май хуситите успяват да влязат първи в Прага и организират отбраната на столицата срещу вражеските сили. Освен основната крепост, те разполагат няколко укрепени позиции на ключови места около столицата. Една от тях е хълмът Витков. Там е изградено дървено отбранително съоръжение с насип, в което са позиционирани 60 бойци (според легендата, укреплението се пази от 26 мъже и три жени – б.а.) По-важното в случая е, че начело стои не кой дае, а Ян Жижка.
Ян Жижка заедно със свещеник гледа над Прага от Витковия хълм
Когато пристигат под стените на Прага в началото на месец юни, силите на Сигизмунд Люксембургски правят бърза рекогносцировка на укрепленията. Те преценяват, че най-ефективният начин за справяне с крепостта е тя да бъде обкръжена и принудена чрез глад да капитулира. За целта, кръстоносците трябва да смажат хуситските позиции около града и най-вече онази при хълма Витков, която подсигурява един от ключовите пътища за снабдяване. Сигизмунд има зад гърба си грамадна армия. Хорнистите от онази епоха говорят за над 100 000 души, което, естествено, е силно преувеличено. Въпреки това, превъзходството на имперските сили е значително. За справяне с укреплението пр Витков, Сигизмунд и военният му съветник, италианският наемник Филипо Сколари (наричан и Пипо Спано – б.а.) заделят контингент от 7-8000 рицари и пехотинци, които да залеят вражеското укрепление и да го ликвидират. Съотношението на силите е от порядъка на 120-130 към 1. По всякаква логика на военното изкуство, битката трябва да е кратка, кървава и категорична. И тя наистина е, но не по начина, по който може да си представите.
Кръстоносното множество атакува Витковия хълм на 13 юни. Гора от стомана полита през пресечения терен, изпълнен с лозя и ниви към укреплението. Мъже в брони, яхнали най-качествените коне в Европа, следвани от войници с първокласно снаряжение. Армия, която може да сломи сърцето на всеки опонент. Превъзходството в жива сила е смазващо. Ян Жижка вероятно е смръщил единственото си око и е дал последни нареждания на мъжете и жените (ако вярваме на легендата) около себе си. Следва нещо забележително, кото, подобно на отбраната на Гюнс, може или да се нарече величествен отпор или катастрофално военно фиаско.
Талаз след талаз, стоманените вълни се разбиват в дървената крепост. Войници и рицари атакуват насипите, само за да бъдат спрени от огъня на хуситските аркебузи и да бъдат смълчани от покритите със шипове боздугани на хуситската пехота. Земята бързо се пропива с кръвта на кръстоносците, а хуситите, водени от Ян Жижка правят невъзможното. Когато кръстоносците се прегрупират за нова атака, изневиделица от близките лозя изскачат отряд хусити. Те са само 50, но обърканите рицари решават че това е само авангарда на цяла спасителна сила. Хвърлени в смут, те започват да бягат, прекосявайки панически река Вълтава, като част от тях се давят, а други са избити от гонещите ги хусити.
В рамките само на няколко часа 7-8000 са победени от 100-110 души. Поражението е позорно, а Сигизмунд и Сколари гледат с недоумление как целия им план за обсада рухва като къща от карти. През следващите две седмици, хуситите успяват да завладеят замъците Храдачи и Вишехрад, с което заплашват да отрежат линиите за снабдяване на кръстоносците. Цялата кампания завършва с пълен провал и Сигизмунд е принуден да се изтегли на изток за предстоящата зима.
Хуситските войни ще продължат още седемнадесет години. Ян Жижка ще си спечели безсмъртна слава. Той не просто не губи сражение в кариерата си, но и печели останалите си битки напълно сляп, след като през есента на 1420 г. губи и второто си око по време на една обсада. В крайна сметка, великият пълководец е победен не от своите врагове, а от локална чумна епидемия, която покосява армията му и отнема живота му през 1424 г. Последната му воля е, от част от кожата му да се направят барабани, с чийто ритъм да се водят войските в битка, за да може и след смъртта си, той да остане начело на своите мъже. В негова чест, хълмът Витков днес се нарича Жижков хълм, на който има издигнат величествен паметник.
