Покоряването на Южния полюс е една от най-впечатляващите глави в историята на географските открития. Тя носи в себе си не само драмата на две експедиции, тръгнали към една и съща цел, но и наследството на цяло столетие усилия на мореплаватели, учени и авантюристи, които постепенно превръщат Антарктида от хипотеза в реален континент.
За да разберем мястото на Амундсен и Скот в тази история, е нужно първо да погледнем назад към времето, когато идеята за "южна земя" все още е била мистерия, а картите са завършвали с празни бели полета.
От Terra Australis до континент с име
В продължение на векове Европа вярва, че на юг трябва да съществува огромен, неизвестен континент, балансиращ масите суша на север. Това е Terra Australis Incognita - земя, която никой не е виждал, но всички смятат, че съществува. Едва през XVIII и XIX век започва истинското й проучване.
ДжеймсКук достига южните ширини през 1770-те, прекосявайки Антарктическия кръг, но не успява да види сушата, макар да доказва съществуването на големи ледови полета.
През 1820 г. руската експедиция на Беллинсхаузен и Лазарев става първата, която със сигурност наблюдава Антарктида. Почти едновременно британски и американски кораби виждат части от бреговата линия.
През 40-те години на XIX век Джеймс Кларк Рос навлиза в морето, които днес носи неговото име, открива шелфовия ледник Рос и вулканите Еребус и Терор. Тези открития превръщат континента от мит в географски факт.
До началото на XX век Антарктида е последната голяма неизвестна на планетата, което представлява нещо като естествена граница на човешкото познание. Именно този контекст ражда идеята за "надпревара към полюсите" - едновременно научна, национална и лична.
Руал Амундсен - човекът, който се учи от Арктика
Руал Амундсен е роден през 1872 г. в моряшко семейство в Норвегия. Още като юноша чете историите на полярните изследователи и решава, че неговият живот ще бъде свързан с леда. На 15 години си залепя карта на Северния полюс над леглото и решава, че някой ден ще бъде първият човек, достигнал го.
Но пътят му не е само мечтателство. Той участва в белгийската антарктическа експедиция (1897-1899), първата, която зимува принудително в Антарктика. Там Амундсен научава какво означава оцеляване: тъмнина, глад, болести и необходимостта от абсолютна дисциплина.
По-късно следва успехът му при преминаването на Северозападния проход (1903-1906) - стратегическо постижение, което го прави известен и доказва неговата организаторска и навигационна прецизност.
Амундсен попива знания от ескимоските народи: как се използват кучета, как се строят снежни укрития, какви дрехи са най-подходящи. Това го прави един от най-подготвените полярници в света.
Робърт Фолкън Скот - офицер, който става изследовател
Робърт Скот е роден през 1868 г. в семейство със силни връзки с флота. Влиза в британските военноморски сили още на 13 години. Кариерата му е възходяща, дисциплинирана и без особени отклонения, докато случайността не го въвежда в полярния свят.
Британският географски институт търси ръководител за експедиция до Антарктида и Скот се явява подходящ кандидат. Експедицията "Дискавъри" (1901-1904) му дава първия вкус от континента: дълги походи, научни експерименти, сблъсък с неподвижните ледове.
Той показва издръжливост, но и склонност към решения, основани на традиции, а не на адаптация към местните условия. В научно отношение експедицията е успешна, макар и трудна. За Скот тя става основа на амбицията му да се завърне.
Тръгването към полюса: тайни, стратегии и различни визии
Скот обявява експедицията "Тера Нова" през 1910 г. Тя има за цел да проведе научно изследване и да достигане на Южния полюс. Пресата в Лондон я превръща в национален проект. Докато Скот работи открито, Амундсен планира в тишина.
Неговият кораб "Фрам" отплава с официална дестинация Северния ледовит океан. Но след като научава, че Скот вече пътува към Антарктида, Амундсен решава да промени целта.
Той информира екипажа едва в Мадейра с простите думи: "Отиваме на Южния полюс." Причината е ясна - в надпревара с британците победителят ще бъде само един.
Подготовката: кучешки впрягове срещу моторни шейни
Разликата между двете експедиции проличава още преди тръгването. Амундсен се доверява на кучешки впрягове, леки шейни, ски и дрехи от животински кожи. Опитът му в Арктика го убеждава, че това е единственият надежден метод.
Той поставя депа от провизии на точно изчислени интервали, маркира пътя с флагове, а базата "Фрамхейм" избира на по-благоприятно място от британския лагер.
Скот комбинира модерни технологии и традиции: взима моторни шейни, манчжурски понита и също кучета, макар да не вярва истински в тях. Моторните машини отказват още в началото. Понитата се изтощават и умират.
В крайна сметка хората му са принудени сами да теглят шейните - метод, който при температури под -30°С се превръща в почти непосилно бреме.
Когато Амундсен достига Южния полюс на 14 декември 1911 г., това е резултат от добре изчислен план, а не от порив на вдъхновение.
Скот пристига месец по-късно (34 дни) и открива норвежкото знаме. Реакцията му не е гневна, а дълбоко огорчена. Дневникът му отразява разочарованието на човек, който знае, че усилията му са били огромни, но недостатъчни.
Пътят назад се превръща в трагедия. Изтощението, външните условия и поредица от нелепи стечения на обстоятелствата водят едно след друго до фатални загуби. Когато последно взима писалката в ръка, Скот пише кратки, но силни думи: "За Бога, погрижете се за хората ми".
Това послание, оставено в палатката, е не просто молба, а оценка на собствената му отговорност към екипа и осъзнаване на неизбежния край. Телата на тримата последни членове на експедицията са открити едва през пролетта.
Полярна станция увековечава имената им
От 1956 г. на Южния полюс функционира американската изследователска станция Amundsen-Scott South Pole Station, която носи имената и на двамата изследователи. Тя е постоянна база на Националната научна фондация на САЩ и работи целогодишно.
Това съвместно име не е формален жест, а признание към различният принос: Амундсен заради успешното първо достигане на полюса, Скот заради научната му програма и заради значението, което неговата експедиция придобива в историята на изследванията.
Станцията символично обединява двете линии на развитие в полярната наука - прагматичната и логистичната, от една страна, и научно-изследователската от друга.
Историята на Амундсен и Скот показва, че човешкото усилие може да бъде еднакво значимо както в успеха, така и в трудността. Единият достига целта благодарение на ефективност, адаптация и строга методичност.
Другият оставя наследство, което надживява провала, защото разказва за научна отдаденост, постоянство и професионализъм в екстремни условия. Южният полюс днес е не само географска точка, но и място, на което имената на двамата са вписани заедно - не като съперници, а като две лица на едно и също усилие за разбиране на най-негостоприемната част от планетата.
