Миналия месец световните осведомителни агенции съобщиха, че италианската прокуратура започва разследване по случая, известен като "Сараевско сафари" - предполагаема практика на "лов на хора" по време на обсадата на Сараево в Босна и Херцеговина в периода 1992-1995 г.
Разследването цели да установи дали чужденци наистина са плащали на армията на Република Сръбска, за да убиват цивилни за удоволствие по време на войната.
Наименованието "Сараевско сафари" идва от документалния филм "Сафари Сараево" (2022) на словенския режисьор Миран Зупанич. В него се разглеждат свидетелства и разкази за т.нар. "лов на хора" по време на обсадата на Сараево, когато според свидетели чужденци плащат на армията на Република Сръбска, за да стрелят по цивилни.
Филмът поставя отново на дневен ред това ужасяващо събитие, като обединява интервюта, архивни материали и показания на очевидци, за да изследва дали зад слуховете стои организирана практика.
Британското издание The Telegraph пише, че богати чужденци плащат десетки хиляди, за да станат "туристи на войната" и да стрелят по цивилни по време на обсадата на Сараево.
Сред тези т.нар. "туристи" са граждани на САЩ, Русия, Италия и много други държави. Поради тази причина италианските власти започват разследване, за да докажат дали тези любители на оръжия наистина пътуват до разкъсания от война град през 90-те години на миналия век, плащат си и след това са въоръжени със снайперски пушки, за да убиват хора "за забавление".
По това време около 11 000 цивилни загиват от снайперски огън и артилерийски обстрел, идващи от позиции на босненските сърби по хълмовете около обсадения град.
Разследващите твърдят, че мотивите на тези "туристи на войната" варират от симпатии към сръбската кауза до чисто кръвожадни подбуди, или комбинация от двете. Сърбия отрича твърденията, допълва още британското издание.
Свидетели обаче разказват, че дори съществува ценоразпис за целенасочени убийства - по-висока сума се плаща за стрелба по деца или по въоръжени мъже в униформа.
Според италианския вестник La Repubblica, любителите-снайперисти заплащат днешния еквивалент на 80 000-100 000 евро, за да участват в този зловещ "спорт".
Смята се, че групите италианци се събират в граничния град Триест, откъдето са транспортирани до хълмовете около Сараево по време на обсадата през 1992-1996 г., пише още италианският вестник.
Обсадата се превръща в най-дългата в съвременната европейска история, надминавайки дори 872-дневната блокада на Ленинград (днешен Санкт Петербург) през Втората световна война.
Прокуратурата в Милано се опитва да идентифицира италианците, за които се предполага, че са участвали в убийствата, и може да им повдигне обвинения за "умишлено убийство, извършено с жестокост и низки подбуди", пише още La Repubblica.
История на обсадата на Сараево
Обсадата на Сараево представлява блокада на града, извършвана от силите на босненските сърби в периода от 5 април 1992 г. до 29 февруари 1996 г., по време на войната в Босна и Херцеговина, която започва след разпадането на Югославия.
Тя се превръща в най-дългата обсада в съвременната европейска история през 20-и век.
Преди боевете да избухнат в Босна и Херцеговина през април 1992 г., босненските сърби изграждат укрепени артилерийски позиции по хълмовете над Сараево, смятайки че ако сломят съпротивата там, могат да я победят навсякъде.
В началото на конфликта те заемат тези позиции, окупират част от градските предградия и налагат пълна блокада, лишавайки Сараево от храна, електричество и вода. Въпреки превъзходството си във въоръжението спрямо силите, които защитават града, сръбските сили нямат достатъчно численост, за да щурмуват директно, затова предприемат постоянен обстрел, за да го принудят да се предаде.
От своя страна защитниците, макар и повече на брой, не разполагат с оръжия, за да разкъсат обсадата. Обсадата се превръща в изпитание на издръжливост.
Сръбската артилерия нанася огромни поражения: средно над 300 снаряда падат върху Сараево всеки ден, а цели като училища, болници и жилищни домове не са пощадени.
Почти всяка сграда в града е повредена. Снайперистите допълнително увеличават опасността и никое място не е безопасно. Сараево достига до опасността от смъртност, причинена от масов глад, преди ООН, която контролира международното летище, да организира хуманитарна помощ в рамките на най-големия въздушен мост в световната история - над 12 000 полета от повече от 20 държави.
През средата на 1993 г. е завършен тунел, който свързва града с летището и позволява доставка на провизии. Въпреки това недохранването се превръща в тежък проблем, а през зимата много възрастни хора умират в неотопляеми жилища.
Обстрелът предизвиква възмущение в световното обществено мнение, особено след двата опустошителни удара върху оживения пазар "Маркале". Някога сърцето на града, пазарът се превръща в мястото на най-тежкото клане по време на обсадата.
Тогава "Маркале" е обстралян два пъти. При първата атака загиват 68 жители на Сараево и 142 са ранени, а при втората загиват 43 души и 84 са ранени.
През май 1996 г. НАТО извършва въздушни удари срещу войските на босненските сърби, което в крайна сметка ги принуждава да приемат Дейтънско мирно споразумение, с които обсадата е прекратена.
Общо тя отнема живота на приблизително 13 952 души, сред които поне 500 деца. През ноември 2017 г. Международният наказателен трибунал за бивша Югославия в Хага осъжда командира на босненските сръбски сили Ратко Младич на доживотен затвор за военни престъпления.
Живот по време на обсада
С течение на времето запасите в Сараево намаляват. Няма храна, няма електричество, няма отопление и няма вода. Черният пазар процъфтява, а жителите горят мебели, за да се стоплят, и търсят диворастящи растения и корени от глухарче, за да се нахранят.
Хората рискуват живота си, чакайки с часове на опашки, за да събират вода от чешми, които се намират в пълното полезрение на снайперистите, дебнещи човешката нужда и отчаяние.
Изправени пред немислими трудности, хората в Сараево запазват своята устойчивост, измисляйки изобретателни начини да оцелеят въпреки ужасяващите условия, на които са подложени.
Но най-важното е, че хората на Сараево продължават да живеят. Това се превръща в най-ефективното им оръжие срещу неумолимите опити да бъдат сломени и може би в най-голямото им отмъщение.
Кафенетата продължават да отварят, а приятелите да се събират в домовете си, дори и разрушени. Жените продължават да оформят косите си и да се гримират. По улиците децата играят сред руините и разрушените автомобили, а гласовете им се смесват със звука от изстрели.
Може би най-забележителното е, че в една война, белязана от етническо прочистване, жителите на Сараево продължават да проявяват толерантност. Босненските мюсюлмани продължават да споделят живота си с хърватите и сърбите, които остават в града.
Сараево издържа натиска на обсадата в продължение на три години и половина, белязани ежедневно от обстрел и жертви. Подписването на Дейтънско мирно споразумение прекратява войната през декември 1995 г., а на 29 февруари 1996 г. босненското правителство официално обявява края на обсадата. До този момент загиват 13 952 души, сред които 5434 цивилни.
Тридесет години след края на войната, обсадата на Сараево остава една от най-мрачните и най-болезнени рани в европейската история. Разкритията и новите разследвания за т.нар. "Сараевско сафари" напомнят, че зад статистиките стоят човешки животи, а зад политическите решения - страдание, което никога не бива да бъде омаловажавано.
Дали чужденци действително са участвали в платен "лов на хора", предстои да бъде окончателно установено, но самият факт, че такива твърдения изобщо съществуват, разкрива колко дълбоко може човек да пропадне в своята заблуда, его, арогатност и злоба в годините на войната.
И все пак историята на Сараево не е само разказ за разрушение. Това е и история за издръжливост, за упорството да се живее въпреки всичко, за солидарността между хора от различни етноси, които отказват да се поддадат на омразата.
В този смисъл градът не просто оцелява - той се превръща в символ на човешката способност да запази достойнството си дори в най-безнадеждните обстоятелства.
Днешните разследвания, филми и свидетелства имат една обща цел: да не позволят истината да бъде забравена. Защото паметта е единствената гаранция, че подобни престъпления няма да се повторят нито в Сараево, нито никъде другаде.
