Понякога в историята хората във властта загубват своето адекватно поведение и алчността надделява над здравия разум и нужния морал. Днес, гледайки случващото се по улиците на България през последните седмици, виждаме колко актуални остават тези уроци.
Когато доверието се пропука, когато властта спре да слуша, а обикновените хора се почувстват предадени, напрежението избухва - така, както винаги е било.
В миналото подобни примери са много, но най-яркият е може би Великата френска революция - събитие, което преобръща световната история. Искрата на промяната не възниква от нищото: френският монарх живее в разкош, но проблемът е много по-сложен.
Докато кралят и дворът му харчат без мярка, цялата система на Стария режим тежи върху гърба на Третото съсловие - обикновени селяни, търговци и зараждащата се буржоазия. Те поемат основната тежест на държавните разходи, плащат почти всички данъци, трудят се до изнемогване, докато първите две съсловия - духовенството и благородниците се ползват с широки привилегии и почти не допринасят с нищо.
В този свят на неравенства и натрупано огорчение недоволството расте, докато един ден не прелива. И когато хората, години наред игнорирани и унижавани, най-сетне казват "стига", искрата пламва, а впоследствие избухва истински пожар на недоволство и на насилие.
Пламъците на огорчението изгарят всичко до основи - не само една несправедлива система, но и всяка представа за умереност. От разочарованието и гнева се раждат радикални движения, насилие и се стига до една от най-мрачните фази на Революцията- "Големият терор".
"Големият терор", или "Червеният терор" или "Терорът на монтанярите" представлява кулминационен период на държавно санкционирано насилие по време на Френската революция (1789-1799), по време на който се състоят множество публичните екзекуции, както и масови убийства на хиляди контрареволюционни "заподозрени" между септември 1793 г. и юли 1794 г.
Докато въстанието във Вандея се разпространява и вражески армии обкръжават Франция от всички страни, революционното правителство решава да обяви "терора" на дневен ред и да предприеме сурови мерки срещу онези, които смята за заподозрени като врагове на революцията - благородници, свещеници и спекуланти.
Преди 1794 г. репресиите във Франция се наричат просто Терор, защото макар да са масови и жестоки, все още съществуват някакви съдебни процедури, докато Големият терор започва след Закона от 22 прериал на година II (юни 1794 г.), който премахва почти всички права на обвиняемите и превръща екзекуциите в бърз, систематичен и безконтролен механизъм на масово унищожение.
В Париж последва вълна от екзекуции. Терорът има и икономическо измерение, а именно контрол върху цените, изискван от парижките нисши класи, както и религиозно измерение чрез програмата за дехристиянизация, преследвана от последователите на френския политик Жак-Рене Ебер.
През есента на 1793 г., когато революцията се разпада и Войната на Първата коалиция (1792-1797) излиза извън контрол, висшия законодателен и изпълнителен орган Националният конвент смята за необходимо да направи терора на свой дневен ред, за да открие контрареволюционни шпиони и заговорници.
Това води до приемането на "Закона за заподозрените", който позволява арестите на между 300 000 и половин милион граждани в цялата страна. От тях 16 594 души са официално екзекутирани след процес, около 10 000 умират в затвора, а още хиляди са избити в различни кланета из Франция. Смята се, че общият брой жертви през десетте месеца на "Големия терор" достига между 30 000 и 50 000 души.
Френската революция, която започва през 1789 г., представлява реакцията на френския народ срещу потисничеството и дискриминацията от страна на висшите и управляващите класи. В продължение на векове французите са управлявани от абсолютната власт на монарха, за когото се вярва, че е надарен с божествена власт.
Идеята, че кралят е "въплътен Бог" за своите поданици и заслужава почит на Земята така, както Бог е почитан на Небето поставя монархът и църквата над обикновения човек, който се смята за много по-нисш.
Бедните са тежко обложени с данъци, за да може монархът да води разкошен живот. Преди революцията нисшите класи - селяни и буржоазия (известни като Третото съсловие) почти нямат представителство в управлението и живеят под останалите чрез закони на феодалната система, според които те държат земя като васали на благородници в замяна на военна служба.
Макар много от тези закони вече да са премахнати към началото на Френската революцията, социалната пропаст между класите продължава да съществува в т.нар. "феодално общество". Тази несправедливост поражда напрежение, довеждащо до щурмуването на Бастилията - мигът, който поставя началото на народния бунт.
Една от основните цели на революционерите е да изготвят конституция, която да ограничи кралската власт. За тази цел е създадено Националното събрание (Assemblée Nationale), което съществува между 17 юни и 9 юли 1789 г.
Прави се опит да бъде създадена общоприета конституция, предоставяща повече права на низшите класи и по-равно участие в създаването на законите.
Благородниците наблюдават процесите с тревога и разбират, че ако останат в страната, животът и имуществото им няма да бъдат пощадени. Последвалата "Голямият страх" (la Grande Peur) ускорява масовото иммигриране на френския елит.
С напредването на революцията, която става все по-разединена, и с навлизането на Франция във война с повечето европейски сили, истерията и страхът започват да властват. Тези настроения се засилват от бързото обезценяване на банкнотите асигнатите и от постоянния недостиг на хляб.
До лятото на 1793 г. обикновените французи са не по-малко обеднели, гладни или безработни, отколкото в началото на революцията. Журналисти и политици с разпалваща реторика непрекъснато ги поддържат в напрежение, убеждавайки ги, че тяхната бедност е резултат от контрареволюционни агенти или чужди заговорници.
Такава реторика непрекъснато се подсилва от действията на враговете на революцията. Тези страхове водят до кървави прояви на масова истерия, като септемврийските кланета от 1792 г., когато парижки тълпи избиват жестоко над хиляда "контрареволюционери" и свещеници.
До лятото на 1793 г. контрареволюционери сякаш дебнат отвсякъде - жестоки граждански въстания като това във Вандея и федералистките бунтове, както и убийството на радикалния журналист и политик Жан-Пол Марат на 13 юли, засилват усещането, че Републиката е нападната отвътре и че най-опасните врагове на Франция са самите французи.
И все пак, ако терорът е подхранван от страховете на народа, то той е подпален от идеологиите на неговите лидери. В центъра на терора стои Комитетът за обществено спасение, който постепенно се превръща в полудиктаторски орган, доминиран от Максимилиан Робеспиер - якобинец, който е в радикалното ляво политическо движение.
Той е наричан "Неподкупния" заради непоколебимостта на убежденията си. Робеспиер и неговите последователи вярват, че крайната цел на революцията е създаването на република, управлявана добродетелно от общата воля. Но те виждат сериозна опасност: ако "лошите" бъдат оставени да действат, общата воля ще бъде опорочена и републиката ще рухне. За да предотвратят това, последователите на Робеспиер са решени да изкоренят всички потенциални контрареволюционери и предатели.
На 2 юни 1793 г. се започва с прочистването на умерените жирондисти от Националния конвент. Това оставя политическата власт в ръцете на радикалната фракция на монтанярите, която доминира якобинските клубове с над половин милион членове из цяла Франция.
През лятото монтанярите придвижват своята революционна програма, като премахват колониалното робство и изготвят изключително демократична конституция, гарантираща всеобщо мъжко избирателно право.
Въпреки тези идеологически победи, Републиката е застрашена: след падането на жирондистите избухват федералистки бунтове, коалиционните армии притискат на границите, а асигнатите продължават да се обезценяват.
Икономическият хаос предизвиква обща стачка сред парижките санкюлоти, които маршируват към Конвента на 5 септември, настоявайки за по-високи заплати, достъпен хляб и създаването на революционна армия за защита на техните свободи.
Макар Робеспиер да възприема натиска на санкюлотите като потенциален преврат от страна на екстремните му опоненти, неговият колега от Комитета за обществено спасение Бертран Барер успява да обърне ситуацията в полза на Комитета.
Той уверява тълпата, че недостигът на храна е дело на чуждестранни шпиони и заговорници и че Комитетът неуморно работи да ги разкрие. Ако Конвентът обяви терора за дневен ред и ако революционната армия бъде поставена под прякото му ръководство, Барер обещава бързо възмездие над враговете на народа, които по негови думи са кралицата Мария-Антоанета и политика Жак-Пиер Брисо. Това успокоява множеството, което бързо се разотива.
В рамките на няколко месеца серия от закони укрепва властта на Комитета: Законът за заподозрените разширява критериите за арест почти до неограниченост; Законът за максимума въвежда контрол върху цените; декретът на Сен-Жюст от 10 октомври обявява, че правителството трябва да остане "революционно до мира"; а Законът от 14 Фример централилизира властта още повече.
Новата якобинска конституция е толкова радикална, че не е приложена, а за да влезе в сила са необходими нови избори. Вместо това е поставена тържествено в кедрово ковчеже, за да бъде извадена, когато всички врагове на революцията бъдат елиминирани - момент, който никога не настъпва.
На върха на йерархията на Терора стои Комитетът за обществено спасение. Първоначално създаден през април 1793 г. да наблюдава работата на правителството, Комитетът трябва да бъде подчинен на Националния конвент, който теоретично може да променя състава му по всяко време.
Но Комитетът бързо засенчва Конвента по власт, а дванайсетте мъже, които го ръководят през септември 1793 г., запазват местата си до края на Терора.
Под Комитета за обществено спасение действат множество местни комитети за наблюдение, натоварени с задачата да разпознават и арестуват "заподозрени". Хора могат да бъдат обвинени заради роялистки или католически симпатии, заради трупане на стоки или дори заради това, че използват традиционното обръщение мосю вместо гражданин.
След обвинение заподозреният е отвеждан в затвора, а при по-тежки случаи е изправян пред Революционния трибунал, чиято процедура не предлага почти никаква надежда: процесите не могат да продължат повече от три дни, а възможните присъди са само две - оправдаване или екзекуция.
Колкото повече продължава това управление. толкова повече оправдателните присъди намаляват. Така броят на екзекуциите започва рязко да расте. Първите жертви са благородници, сред които Мария-Антоанета (екзекутирана на 16 октомври 1793 г.), последвана от принц Луи-Филип II Орлеански и Елизабет Бурбон-Френска.
Скоро идва ред и на военни командири, обвинени в малодушие или липса на революционна страст.
С напредването на революцията Робеспиер и Комитетът за обществено спасение превръщат Терора в средство не само срещу външните врагове, но и срещу политическите си опоненти. След закриването на неудобния за тях вестник Le Père Duchesne и екзекутирането на Жак-Рене Ебер и последователите му Комитетът насочва вниманието си към враговете отдясно: индулгенциите, водени от Жорж Дантон.
Обезпокоени от жестокостите на Терора, индулгенциите призовават за милост и мир, а Камий Демулен открито атакува режима на Робеспиер в своя широко разпространяван памфлет Le Vieux Cordelier.
Уплашен от влиянието им, Комитетът нарежда ареста на Дантон, Демулен и Фабр д'Еглантин на 29 март. Само един член на Комитета отказва да подпише смъртните им присъди. На 5 април 1794 г. индулгенциите са гилотинирани, като Дантон заявява на ешафода: "Покажете главата ми на народа - тя си заслужава."
Терорът достига своя връх със Закона от 22 прериал на година II от 10 юни 1794 г., който драстично ускорява съдебния процес. Предложен от Жорж Кутон, законът премахва фазата на разследване, отнема правото на подсъдимите на адвокат и елиминира кръстосания разпит на свидетели.
Така хора могат да бъдат съдени и екзекутирани само по донос. В резултат, между 10 юни и 27 юли около 1400 души, изправени пред Парижкия революционен трибунал, са екзекутирани. По това време положението на Франция вече се подобрява: гражданските войни са почти потушени, а победата при Фльорюс обръща хода на войната в полза на Републиката.
Но Робеспиер, намиращ се на върха на властта, настоява режимът да продължи. Той твърди, че разполага със списъци на предатели, включително членове на Конвента, но отказва да ги назове, подхранвайки страх и подозрение, дори когато нуждата от репресии отслабва.
Това се оказва последната капка: Конвентът се обръща срещу Робеспиер и го обявява за враг на народа. Той е арестуван на 27 юли, като челюстта му е раздробена - според едни от самопрострелване, според други от куршум на жандарм.
На следващия ден Робеспиер е гилотиниран заедно с 21 свои привърженици. В следващите месеци десетки други якобински лидери също са екзекутирани. Падането на Робеспиер слага край на Терора и бележи рязък упадък на якобинското влияние.
Историята на Терора ни напомня, че когато властта се откъсне от народа и се затвори в собствените си привилегии, обществото неизбежно започва да кипи отвътре. Великата френска революция показва колко лесно справедливите искания за промяна могат да се превърнат в разрушителна стихия, когато липсват диалог, мярка и доверие. Урокът, който отеква през столетията, е прост, но труден за прилагане: властта трябва да слуша, а обществото трябва да бъде чувано.
Днес, когато и по нашите улици се надигат гласове на недоволство, миналото ни предупреждава колко крехък е балансът между реда и хаоса, между справедливостта и отмъщението. Историята рядко се повтаря, но често напомня сама за себе си и от нас зависи дали ще научим нейните уроци навреме.
