Велика събота за много хора не е напълно ясна с какво точно е свързана в християнството. След Разпети петък, когато тялото на Христос е положено в гроба, и преди настъпването на Великден, се случва т.нар. Съшествие в ада.
Според християнското разбиране Иисус Христос след смъртта Си слиза в подземния свят, който в библейския текст се нарича "ад" от гръцката дума ᾍδης (Хадес), означаваща царството на мъртвите. В гръцката митология Хадес е името на бога и на самото царство на мъртвите.
Според Новия Завет Иисус Христос умира на кръст като невинен човек. Християните вярват, че Иисус е въплътеният Бог, изпратен като Месия, за да спаси човечеството от властта на злото, т.е. греха.
През краткия Си живот на земята, продължил около тридесет и няколко години, Той извършва много чудеса, изгонва легиони демони и изцелява мнозина, които имат вяра, но най-вече прекарва времето Си, като общува с грешници и се сприятелява с отхвърлените.
Той изобличава греха в институциите и религиозните структури, но всички Негови действия винаги са основани и продиктувани от истинската любов.
Едва след смъртта Му, според Библията, Иисус слиза при мъртвите, за да разруши властта на смъртта.
В християнското разбиране преди Неговото идването всички хора, независимо от своята вяра и време, след смъртта си слизат в царството на мъртвите, наричано ад (хадес), тъй като пътят към пълното общение с Бога все още не е открит.
Това не означава, че всички са осъдени поради незнание или че задължително са били идолопоклонници, а че човечеството като цяло пребивава в състояние на очакване.
Според църковната традиция Христос слиза именно там, за да възвести спасението и да изведе онези, които с вяра и праведност са очаквали Неговото идване.
В този образ често се включват и Адам и Ева като представители на цялото човечество, които Христос извежда от смъртта към живота. С това Той побеждава греха и окончателно съкрушава тъмните духовни сили.
Още в първите векове на християнството темата за слизането на Христос в ада намира отражение в трудовете на редица църковни отци.
Мелитон Сардийски говори за това в своята "Проповед за Пасха", а още по-ясно се спира на него в "Проповед за Велика събота". По-късно и Иполит Римски в съчинението "За Христос и Антихриста", както и Ориген в "Срещу Целз", разглеждат това събитие от богословска гледна точка.
Темата продължава да присъства и в по-късната традиция, като например в писанията на Амвросий Медиолански, което показва колко важно място заема тя в разбирането за Христовото дело на спасение.
Евангелието от Матей разказва, че веднага след смъртта на Христос земята се разтърсва, настъпва тъмнина, завесата на Втория храм се раздира на две и много хора възкръсват от мъртвите, а след Възкресението (Матей 27:53) се появяват в Йерусалим и са видени от мнозина.
Пасхалната проповед на богослова Йоан Златоуст също засяга слизането в ада и традиционно се чете по време на Пасхалното бдение. Това е най-тържественото богослужение в православното честване на Великден.
В Източноправославната църква слизането в ада се отбелязва всяка година на Велика събота по време на вечерната Божествена литургия на свети Василий Велики, както е установено в византийския обред. В началото на службата завесите в храма и одеждите на духовенството са в тъмни великопостни цветове (обикновено лилаво или черно).
След това, точно преди евангелското четиво, богослужебните цветове се сменят в бяло, дяконът извършва кадене, а свещеникът разпръсква лаврови листа из храма, символизиращи разбитите порти на ада. Това се прави в чест на слизането на Христос в ада и в очакване на Неговото Възкресение.
По-точен превод на оригиналния текст показва, че Иисус не отива в ада в съвременното разбиране на думата като място на вечно наказание, а в царството на мъртвите. Според това разбиране Той отива там, където душите пребивават в очакване на изкуплението.
Тази идея се подкрепя и от редица новозаветни текстове, които говорят за Неговото слизане в дълбините на смъртта.
В Послание на св. ап. Павел до Ефесяни (4:9) се казва: "А "възкачи се" що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята?"
Според друга гледна точка на богослови Иисус трябва да слезе в дълбините на смъртта и мрака, за да донесе там със Себе Си светлина.
Както апостол Павел пише в Първо послание до коринтяни 15:56-57: "Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът. Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа.
Следователно, в някакъв момент между смъртта и Възкресението Си Иисус побеждава смъртта.
От този момент нататък тя вече не е окончателна присъда, а врата към нещо по-голямо, а именно към безсмъртен живот.
Според християнското разбиране човешката душа е създадена за вечен живот и за общуване с Бога.
Затова човек по естеството си трудно приема мисълта за собствената си смърт, сякаш тя не е неговото истинско предназначение.
В библейския език грехът, от староеврейската дума хатта", означава "пропускане на целта", т.е. отклонение от онова, за което човек е създаден.
Именно чрез този разрив с Бога в света навлиза смъртта - не просто като физически край, а като загуба на пълнотата на живота и общуване с Него.
За да освободи човека от това състояние, Иисус Христос идва при нас и доброволно приема смъртта. Чрез тази саможертва Той не просто умира, а побеждава смъртта отвътре, като я преобразява.
И след като Той възкръсва, това не е просто връщане към живота, а победа над самата смърт. Така ни се открива един от най-дълбоките уроци, а именно че любовта, която остава вярна дори пред лицето на страданието, има сила да надмогне смъртта.
Това дава надежда на човека, че чрез Него пътят към вечния живот отново е отворен.
Когато се казва, че спасението идва "чрез Него", това не означава просто вяра като идея, а път, който човек избира да следва.
Това е път на любов, смирение и милосърдие, но не като абстрактни понятия, а като конкретен начин на живот, който често е труден и изисква вътрешна борба.
Любовта в този смисъл не е само мекота и утеха, а понякога и истина, която изисква сила и твърдост. Смирението не е слабост, а съзнателен избор да поставиш другия пред себе си, а милосърдието - да проявиш състрадание дори когато е трудно.
Затова да следваш Христос означава не просто да вярваш в Него, а да се опитваш да живееш като Него - в постоянен стремеж към добро, дори когато това не е лесният път. Именно в този избор човек постепенно се приближава до онзи живот, който Христос ни открива чрез Своята жертва и Възкресение.
