Много хора по света свързват 1 май предимно със Съветския съюз или с традиции, възникнали в социалистическите държави. Това обаче е разпространено, но неточно разбиране за произхода на празника.
Истината е, че началото на този празник не е свързано с Източна Европа, а със Съединените щати и борбата на работниците за по-добри условия на труд. Именно събитията в Чикаго през 1886 г., наречени бунтът на Хеймаркет или аферата Хеймаркет, променят хода на историята и поставят началото на 1 май като символ на работническите права.
Бунтът на Хеймаркет е протест, който се състои на 4 май 1886 г. в Чикаго. Събитието е придружени отнасилие между полиция и протестиращите работници
Впоследствие се превръща в символ на международната борба за правата на работниците. Тя е свързана с Първи май (1 май), след като този ден е обявен за Международен ден на труда през 1889 г.
През XIX век средният работник работи около 12 часа на ден във фабрики и мелници, а някои достигат до 100 часа седмично. Заплатите често са толкова ниски, че работниците едва могат да си позволят основно препитание.
Хора от по-ниски социални слоеве и наскоро пристигнали имигранти обикновено започват тежка физическа работа още като деца или тийнейджъри. Условията на труд често са нездравословни и опасни.
В средата на XIX век осемчасовият работен ден, предложен за първи път от британския социален реформатор Робърт Оуен през 1817 г., се превръща в основно искане на работническите съюзи и движения, които бързо се формират и разпространяват в индустриализираните държави.
През 1856 г., например, каменоделци на строителен обект в Университета в Мелбърн, Австралия, напускат работа в знак на протест срещу неуспешни преговори между техния съюз и строителните компании.
На своите знамена те изобразяват символ от три преплетени осмици, които представляват мотото на движението за осемчасов работен ден: "Осем часа труд, осем часа почивка, осем часа сън". В крайна сметка австралийските работници постигат успех и квалифицираните работници получават осемчасов работен ден.
В САЩ първият национален призив за съкращаване на работния ден е направен през август 1866 г. на среща на Националния работнически съюз в Балтимор, Мериленд. Макар че резолюцията не е приета тогава, осемчасовият работен ден остава основно искане на различни местни и национални работнически организации.
През 1880-те години искането за осемчасов работен ден отново се засилва сред организираните работници. По това време Чикаго е център на работническото движение в САЩ.
Големият пожар от 1871 г. и последвалото възстановяване привличат много чуждестранни работници. След икономическата криза от 1873 г. много работници се присъединяват към анархистки и социалистически групи.
Националната железопътна стачка от 1877 г., която започва в Мартинсбърг, Западна Вирджиния и бързо достига и по-големи индустриални центрове като Чикаго. Това събитие, според историците, допринася значително за разпространението на социалистически и анархистки идеи сред работническата класа.
Освен това особено влияние имат идеите на американския тапицер и радикален работнически активист Август Спайс и редактора на анархисткия седмичник "Тревога" Албърт Парсънс.
Благодарение на тях се оформя движение, което отхвърля капитализма и защитава идеята работниците сами да притежават и управляват производството. В същото време все повече хора се присъединяват към анархистки групи и синдикати като "Рицарите на труда" (Knights of Labor), а през 1883 г. е създадена Международна асоциация на трудещите, която се бори към по-високи заплати и осемчасов работен ден.
През 1886 г. работническите съюзи в Чикаго смятат, че най-накрая са постигнали целта си, когато правителството на Илинойс въвежда закон за осемчасов работен ден. Въпреки това вратичка в закона позволява на работодателите да изискват по-дълго работно време.
На 1 май работническото движение в града организира стачка, която спира икономическата дейност за една седмица.
Албърт Парсънс и неговата съпруга са начело на протеста, като по улиците на Чикаго преминават около 80 000 души. Събитието завършва без насилие.
На третия ден от протестите, 3 май, един човек е убит и няколко са ранени, когато полицията се намесва, за да защити работници, които не участват в стачката. Сблъсъкът се случва по време на синдикална акция в McCormick Harvesting Machine Company, която е част от националната кампания за въвеждане на осемчасов работен ден.
На 4 май 1886 г. едва около 3000 работници се събират на площад "Хеймаркет", за да изслушат различни активисти.
Кметът Картър Харисън също присъства, за да се увери, че протестът няма да премине в насилствен сблъсък. След известно време той решава да си тръгне. Преди да напусне площада, Харисън казва на инспектора от полицията в Чикаго Джон Бонфийлд, че органите на реда вече не е необходими, тъй като протестът е мирен.
Междувременно Август Спайс изготвя листовка, осъждаща действията на полицията. Това е и призив към въоръжена съпротива, разпространен из целия град. Вечерта на 4 май е планиран обществен протест на площад "Хеймаркет".
Към 22:20 ч. остават едва около петстотин души, докато активистът Самюел Фийлдън приключва речта си. Тогава той забелязва настъпваща колона от полиция с извадени оръжия. Полицейският командир нарежда на тълпата да се разпръсне мирно. А Фийлдън се съгласява и подканва останалите да си ходят.
Точно в този момент някой хвърля бомба по полицията. Бомбата убива един полицай и ранява няколко други.
Полицията реагира, като започва да стреля по бягащата тълпа. Някои от работниците отвръщат на огъня, но не е известно колко от тях. В тъмнината много полицаи по погрешка стрелят един по друг. Общо седем полицаи загиват. Най-малко трима цивилни също са убити.
Кой хвърля бомбата така и не е установено. Но властите решават да арестуват известните анархисти и активисти, без доказателства.
Бунтът на Хеймаркет предизвиква вълна от истерия и ксенофобия из цялата страна. В следващите дни, докато полицията търси извършителя, няколко чуждестранни анархисти, радикали и работнически лидери са арестувани, а редакциите на радикалната преса са затворени.
Първоначално следователите смятат, че Чарлс Линг, анархист, известен със своите умения в боравенето с експлозиви, е изработил и хвърлил бомбата. Въпреки това не са открити убедителни доказателства, които да потвърдят тази теория.
С нарастването на напрежението в града, докато работниците организират стачки и демонстрации, кметът на Чикаго забранява събирането на хора на обществени места и провеждането на митинги. На фона на общата паника и страх, пресата представя бунтът на Хеймаркет като заговор, организиран от радикални имигранти.
На 27 май разследващото съдебно жури в Чикаго повдига обвинения срещу няколко души за аферата Хеймаркет. Осем от тях, известни като "Чикагската осморка", в крайна сметка са изправени пред съд: Август Спайс, Адолф Фишер, Албърт Парсънс, Джордж Енгел, Луис Линг, Самюел Фийлдън, Оскар Нийбе и Михаел Шваб.
Процесът по делото "Хеймаркет", ръководен от съдия Джоузеф Е. Гари, започва през юни 1886 г. Държавният прокурор Джулиъс Гринел първоначално се опитва да докаже, че Август Спайс е бил главният организатор на насилието и човекът, хвърлил динамитната бомба на 4 май.
Съдебните заседатели, които работят по делото срещу анархисите, признават всички обвиняеми за виновни на 20 август. Седем от тях получават смъртна присъда. Оскар Нийбе е осъден на 15 години затвор.
През ноември губернаторът на Илинойс Огълсби заменя присъдите на Шваб и Фийлдън с доживотен затвор.
На 10 ноември Луис Линг се самоубива. На следващия ден четирима от "Чикагската осморка" са обесени. През 1893 г. губернаторът Джон Питър Алтгелд помилва Фийлдън, Шваб и Нийбе, заявявайки, че процесът срещу тях е бил пристрастен.
В САЩ аферата Хеймаркет води до отстъпление на работническото движение и борбата за осемчасов работен ден, като работодателите отнемат част от правата, които работниците преди това са получили.
По-специално американската организация "Рицарите на труда" е обвинявана от мнозина за инцидента и губи водещата си роля и се разпада през 1886 г.
Докато в САЩ събитието има негативен ефект върху работническото движение, по света трудовите лидери почитат "Чикагската осморка" като мъченици.
През 1889 г., когато социалистически и работнически партии се събират в Париж. Делегатите решават да организират "голяма международна демонстрация" в подкрепа на осемчасовия работен ден.
Глобалната стачка е насрочена за 1 май 1890 г. в чест на жертвите на бунта на Хеймаркет.
През следващите години в САЩ се случват и други насилствени сблъсъци между работници и полиция.
Събитието вдъхновява делегатите на Шестия конгрес на Втория интернационал в Париж през 1904 г. Те решават да превърнат Първи май, или днешния празник Ден на труда, в ежегодно събитие. Малко след това американският президент Гроувър Кливланд официално обявява Деня на труда като национален празник.
