През лятото на 1965 г. студентката по изобразително изкуство Мери Уeрбелоу решава да се раздели с приятеля си Джим Морисън и разбива сърцето му.
Двойката се е запознала на плаж във Флорида три години по-рано, а когато Морисън заминава на другия край на Америка да учи кино в Калифорнийския университет, Мери решава да го последва.
Но друга случайна среща през 1965-а в крайна сметка става причина младите влюбени да се разделят. През същата година вдъхновеният поет и автор на песни Морисън се среща с пианиста Рей Манзарек и двамата основават групата The Doors.
Мери се увлича по шоубизнеса и започва да мечтае да стане звезда, а Морисън не я подкрепя в това начинание и ѝ препоръчва да се концентрира върху рисуването си. На свой ред, тя контрира, че може би Джим трябва да се съсредоточи върху своето образование, вместо да си губи времето с новата си банда.
Този кариерен съвет не се харесва на непокорния Морисън и скоро 3-годишният романс на двойката приключва.
Няколко дни след това, на репетиция на The Doors - в състав Морисън на вокали, Манзарек на кийборд, Роби Кригър на китара и Джон Денсмор на барабани - фронтменът започва да работи по песен за сбогуване с голямата си любов.
Първоначалният му текст е изпълнен с нежност и сърдечност, освен с неизбежната тъга.
"Това е краят, красива приятелко. Това е краят, моя единствена приятелко, краят. На нашите големи планове, краят", пее Джим.
И в началото цялата идея общо взето се изчерпва с това. The End е простичка песен, продължаваща две минути и половина, разказваща за болката от една раздяла.
Но когато The Doors започват да правят концерти в местните клубове, се сблъскват с постоянното изискване да свирят по 4-5 сета на вечер, всеки от които продължава по 45 минути.
Тъй като нямат достатъчно материал за такава дължина, музикантите започват да удължават по всякакви начини съществуващите песни и Морисън сътворява импровизирана поезия по време на инструменталните части.
Така се оформя уникалният стил на емблематичните The Doors, същински колоси в психеделичния рок.
По тази формула се разраства и The End - от кратка любовна песен до близо 12-минутен епос, в който Морисън стига от отчаяние и себеотрицание до пълна истерия, а групата пулсира и се вълнува заедно с него.
Една вечер в клуб Whisky A Go Go в Ел Ей, вокалистът се впуска в една от типичните си поетични импровизации и започва да разказва история - "Убиецът се събуди преди зазоряване..."
Преди това никой от групата не е чувал този поток на съзнанието на Морисън, който бързо се развива в травмираща посока. Както разказва Джим, убиецът влиза при майка си и баща си и казва "Татко? Да, сине? Искам да те убия. Мамо? Искам да те..."
Рей Манзарек си спомня, че в онази вечер Морисън така разгневява собственика на Whisky A Go Go, че The Doors веднага са уволнени.
"Собственикът ни псуваше като пиян моряк. Крещеше "Уволнени сте! Никога повече не се връщайте! Не можеш да говориш така за майка си!"
Манзарек помни също, че Морисън е погълнал голяма доза наркотици в деня, в който е осъществен студийният запис на The End в холивудските студиа Sunset Sound през август 1966 г.
"Истината е, че всеки път, когато чуя тази песен, тя има някакво различно значение за мен", казва самият Джим пред сп. Rolling Stone през 1969-а.
"Не знам какво съм искал да кажа. Започна като простичка песен за сбогуване, може би с момиче, но виждам, че би могла да бъде и някакъв тип сбогуване с детството. Смятам, че е достатъчно сложна и универсална в своята образност и би могла да значи всичко, каквото поискате".
За съжаление, Морисън става един от членовете на печалния "клуб 27" в рокендрола и умира едва на 27-годишна възраст при неизяснени обстоятелства.
Но с основния му принос в неговия твърде кратък живот, The Doors се превръща в една от най-уникалните групи, съществували някога.
Конкретно песента The End е придобила направо митичен статут. През 1979 г. Франсис Форд Копола избира именно нея за началото на своя филмов епос "Апокалипсис сега" за войната във Виетнам, като така ѝ придава още по-легендарна репутация.
Дори днес, когато музиката се е променила толкова много, не е трудно да се усети, че The End притежава нещо специално.
Нейната неподправена първичност не се поддава на никакви обяснения и анализи - и носи сложната и неуловима душевност на един вечно неспокоен ум.
