Краят на Първата световна война променя радикално политическата карта на Близкия изток. Разпадането на Османската империя оставя огромни територии без ясно определено политическо бъдеще. Възниква въпросът кой и как ще управлява тези земи. Вместо незабавна независимост за местните народи, победилите европейски сили създават система на международни мандати под надзора на Обществото на народите.
Тази система е представена като временна форма на управление, предназначена да подготви населението за бъдеща държавност. На практика обаче тя се превръща в нова форма на европейско политическо влияние. Най-големите бенефициенти от този ред са Великобритания и Франция, които поемат контрола над по-голямата част от бившите османски арабски територии.
Тайните договорки и началото на мандатната система
Корените на мандатната система в Близкия изток обаче трябва да се търсят още по-рано - в тайното англо-френско споразумение Сайкс-Пико от 1916 г., сключено по време на Първата световна война. Докато публично Великобритания и Франция обещават на арабите независимост, ако се вдигнат срещу Османската империя, зад кулисите двете сили вече разпределят бъдещите владения на разпадащата се империя. Картата на региона е разделена на зони на влияние - френска на север и британска на юг.
Особено показателно е, че единият от авторите на тази карта - британският дипломат Марк Сайкс - почти не познава реално Близкия изток. Границите са прокарани с линийка върху картата в Лондон, без да се отчита сложната етническа, религиозна и племенна мозайка на региона. Самият Сайкс по-късно признава, че линиите са били "чертаени направо върху картата", което създава държави и граници, често нямащи нищо общо с реалните общности на място.
Така, когато след войната мандатите на Обществото на народите официално дават на Великобритания и Франция "временна администрация" над територии като Сирия, Ирак и Палестина, в действителност те просто легитимират решения, взети тайно още през 1916 година. Именно тази комбинация от дипломатически договорки и произволно начертани граници се превръща в един от дълбоките исторически източници на нестабилността в Близкия изток и до днес..
След войната тези договорености са узаконени на Конференцията в Сан Ремо. Там победителите официално разпределят мандатите, а Обществото на народите ги утвърждава като международноправна рамка.
Британските мандати: Ирак, Палестина и Трансйордания
Великобритания получава контрол над три стратегически територии - Ирак, Палестина и Йордания, тогава известна като Трансйордания.
В Ирак британците създават монархия начело с крал Фейсал от династията Хашемити, съюзник на Великобритания по време на войната. Макар страната формално да получава независимост през 1932 г., британското влияние остава силно чрез военни бази и икономически интереси, особено в петролната индустрия.
Трансйордания също е поставена под управлението на хашемитски владетел - емир Абдула. Британците я използват като буферна държава между Палестина, Сирия и Арабския полуостров. По-късно тя се превръща в съвременното Хашемитско кралство Йордания.
Най-сложният и дълготраен проблем се оказва британският мандат над Палестина. През 1917 г. британското правителство издава Декларацията Балфур, която подкрепя създаването на "национален дом за еврейския народ" в Палестина. Това решение поставя основата на бъдещия конфликт между еврейската и арабската общност в региона.
Френските мандати: Сирия и Ливан
Франция получава мандат над Сирия и Ливан. Париж се опитва да укрепи влиянието си чрез административно разделяне на региона. Ливан е създаден като отделна държава с доминираща роля на християнските маронити, които Франция традиционно подкрепя.
В Сирия ситуацията е значително по-напрегната. През 1920 г. арабските националисти провъзгласяват независимост под управлението на крал Фейсал, но френската армия бързо ликвидира този опит. След това Франция разделя региона на няколко административни единици, което задълбочава етническите и религиозните различия.
Турция и преразглеждането на следвоенния ред
Докато арабските земи попадат под мандатно управление, в Анадола се формира нова турска държава. Под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк турците водят националноосвободителна война срещу опитите за разчленяване на османските територии.
Тази борба завършва с подписването на Лозанския договор, който признава международно новата Турция и определя границите ѝ. Въпреки това една област остава извън турската държава - районът Александрет, включен във френския мандат над Сирия.
Република Хатай
Районът около градовете Антакия и Искендерун (Александрета) има смесено население - турци, араби, арменци и други общности. Турция обаче го разглежда като исторически и културно свързан с нея.
През 1938 г., след дипломатически натиск от страна на Анкара и международно посредничество, районът получава автономен статут и се създава Република Хатай. Тази държава съществува едва около година. През 1939 г. местният парламент гласува присъединяване към Турция и регионът става турска провинция.
Сирия никога напълно не приема това решение и десетилетия наред разглежда Хатай като загубена територия.
Формирането на палестинската нация
Една от най-дълбоките исторически последици от мандатната система е появата на съвременната палестинска национална идентичност. По време на османското управление територията на Палестина не представлява отделна държава или провинция. Населението се определя главно по религиозна принадлежност или като част от по-широкия арабски свят.
Британският мандат създава нова политическа рамка. С нарастването на еврейската имиграция и развитието на ционистките институции местното арабско население постепенно започва да изгражда собствена политическа идентичност като палестинци.
През 30-те години на XX век тази идентичност се превръща в организирано политическо движение, което достига кулминация с Арабското въстание в Палестина 1936-1939 срещу британското управление и еврейската имиграция.
Дългосрочното наследство
Френските и британските мандати оказват огромно влияние върху политическата карта на съвременния Близък изток. Много от границите, създадени тогава, съществуват и днес. Същевременно те често са определени без оглед на етническите, религиозните и племенните реалности на региона.
Наследството на този период продължава да влияе върху редица конфликти - от сирийската нестабилност до израелско-палестинския спор.
Системата на мандатите трябва да подготви народите за независимост, но вместо това често създава нови политически напрежения и национални движения. Именно в тази сложна следвоенна архитектура се оформя политическият Близък изток, който познаваме днес
