През вековете отношенията между Китай и Япония често се характеризират със съперничество и напрежение.
Двете държави са едни от най-старите цивилизации в Източна Азия и дълго време се борят за политическо и икономическо влияние в региона.
Макар периодично да поддържат дипломатически и културни връзки, между тях неведнъж избухват конфликти. В края на 19-и и началото на 20-и век това съперничество се засилва, когато Япония започва бърза модернизация и се превръща във военна сила, стремяща се да разшири влиянието си в Азия.
Едно от най-значимите проявления на това съперничество е японската окупация на Манджурия през 1931 г.
Японската инвазия в Манджурия започва още в края на 19-и век и се засилва с развитието на събитията в началото на 20-и век, особено след Китайско-японската война (1894-1895) и Руско-японската война (1904-1905).
Япония постепенно установява значително икономическо и военно присъствие в Манджурия и се стреми да запази влиянието си в региона на фона на нарастващия китайски национализъм през края на 20-те години на миналия век.
На 18 септември 1931 г. японската армия инсценира взрив на железопътна линия в Манджурия, която се намира под неин контрол, и използва този инцидент като повод за пълномащабно нахлуване.
До началото на 1932 г. Япония установява пълен контрол над региона. Въпреки това международната реакция не е особено голяма. Нито Обществото на народите, нито Съединените щати предприемат ефективни мерки срещу японската агресия.
Съединените щати обявяват т.нар. доктрина "Стимсън" (Stimson Doctrine), според която отказват да признаят териториални промени, наложени чрез военна сила.
Затова Япония създава марионетна държава, наречена Манджоу-го начело с последния император на династията Цин, Пу И. По този начин японците се опитват да придадат легитимност на своята окупация.
Нахлуването в Манджурия предизвиква силен национален подем в Китай и води до временно сътрудничество между китайските комунисти и националисти срещу японската армия.
Това противопоставяне по-късно прераства във втора китайско-японска война (1937 - 1945). Окупацията на Манджурия оказва значително влияние и върху отношенията между Китай и Съединените щати, като напрежението постепенно нараства в навечерието на Втората световна война.
Предистория на събитията
След възстановяването на императорската власт през 1868 г. при управлението на император Мейджи Япония започва радикална модернизация и индустриализация.
Страната се стреми да придобие колонии, богати на природни ресурси, подобно на европейските велики сили с цел да поддържа бързото темпо на развитие.
Корейският полуостров, разположен само на около 50 километра от южните острови на Япония, разполага с богати залежи на въглища и желязо. Тези ресурси са от решаващо значение за индустриализацията.
От друга страна обаче Китай претендира за влияние над тази територия. Първата Китайско-японска война през 1894 г. се превръща в първото ясно проявление на нарастващите империалистически амбиции на Япония.
След победата си Япония принуждава Китай да признае независимостта на Корея и да отстъпи Тайван и Манджурия.
Между временно няколко западни сили, най-вече Руската империя, Германия и Франция, се намесват и принуждават Япония да върне Манджурия на Китай.
Скоро след това обаче самата Русия укрепва позициите си в региона, като изгражда Китайско-източната железница.
Това е важно за империята, тъй като тази линия свързва руските територии с пристанището Порт Артур на Жълто море, което се намира под руски контрол.
В отговор Япония предприема изненадващо нападение срещу руския Тихоокеански флот в Порт Артур през 1904 г., с което започва Руско-японската война.
Конфликтът приключва през 1905 г. с победа на Япония и подписването на Портсмутския мирен договор.
Благодарение на него Япония получава контрол върху Корейския полуостров, Южноманджурската железница и южната част на остров Сахалин. За да затвърди влиянието си върху стратегически важната железница, Япония разполага военни части в Манджурия.
По време на Първата световна война Япония се присъединява към Великобритания, Франция, Русия и Италия.
А след поражението на Германия западните сили предоставят на Япония контрола върху Циндао на китайския полуостров Шандун. Освен това страната на изгряващото слънце получава под мандата на новосъздаденото Общество на народите и няколко бивши германски острова в Микронезия.
Така Япония изглежда окончателно призната от Запада като водеща сила в Азия. Амбициите за експанзия и влияние в региона за известно време изглеждат позатихнали, поне до началото на 30-те години на 20-и век.
Икономическата криза през 30-те години, известна като Голямата депресия, носи сериозни икономически трудности по цял свят.
Япония също се сблъсква с проблеми, свързани с изхранването на нарастващото население и недостига на суровини за индустриалното производство. Това води до радикализация на военни и крайнодесни организации.
Според тях единственият изход от социално-икономическите проблеми е агресивна експанзия и разширяване на японското влияние чрез военна сила. До 1930 г. тези групи вече организират няколко опита за покушение срещу правителствени представители, което създава сериозно политическо напрежение.
През март 1931 г. група високопоставени генерали планират преврат, като се надява чрез натиск и заплахи да принуди правителството да въведе военно положение.
Планът обаче е изоставен поради разногласия между самите организатори.
Мукденският инцидент
На 18 септември 1931 г. се случва т.нар. Мукденски инцидент, поставя началото на откритата японска военна агресия в Източна Азия.
Квантунската армия обвинява китайски войници, че са се опитали да взривят влак по Южноманджурската железница. В действителност обаче щетите по линията са минимални и влакът достига спокойно до крайната си спирка.
Въпреки това японските войски използват инцидента като оправдание за бързото завземане на град Мукден (днешен Шънян), след което постепенно окупират цяла Манджурия. Гражданското правителство в Токио няма реален контрол над действията на Квантунската армия, а дори и заповедите на армейското командване често не са изпълнявани от полевите командири.
Главнокомандващият Квантунската армия генерал Шигеру Хонджо е сред първите, които научават за инцидента в Мукден. Въпреки първоначалното решение да се действа предпазливо, Императорската японска армия скоро започва пълномащабно нахлуване в Манджурия.
Само за пет месеца основните градове и провинции в региона попадат под японски контрол.
Окупацията на Манджурия
Докато японските войски напредват в Манджурия, китайското правителство е изправено пред сериозни вътрешни трудности. Страната е разтърсвана от конфликти и въстания, включително от действията на Китайската комунистическа партия.
Китайската армия е слабо въоръжена и недостатъчно подготвена. Освен това през септември 1931 г. катастрофално наводнение на река Яндзъ оставя хиляди хора без дом и предизвиква сериозен обществен хаос.
Поради тези вътрешни проблеми на 19 септември китайското правителство се обръща към Обществото на народите с молба да помогне за разрешаването на териториалния спор с Япония.
На 24 октомври организацията приема резолюция, с която призовава Япония да се изтегли от Манджурия до 16 ноември. Япония обаче отхвърля тази резолюция и настоява въпросът да бъде решен чрез преки преговори с китайското правителство.
Междувременно политическата ситуация в Япония също се изостря. През декември 1931 г. министър-председателят Рейджиро Вакацуки е заменен от Инукай Цуйоши, който се опитва да ограничи политическото влияние на военните. Въпреки това опитите му да се противопостави на армията се провалят.
През 1932 г. Япония обявява създаването на нова автономна държава на територията на Манджурия, наречена Манджоу-го. Формално начело на държавата застава Пу И, последният император от китайската династия Цин, но реалната власт остава в ръцете на японските военни. Манджоу-го съществува до края на Втората световна война през 1945 г.
Вътрешна политика в Япония
Междувременно през май 1932 г. група военноморски офицери извършва нападение в Токио и убива министър-председателя Инукай.
Макар че заговорниците не успяват да постигнат целта си да наложат военно положение, армията ясно заявява, че няма да приема правителство, съставено от партийни кабинети.
За да успокои военните среди, последният от старите държавници предлага за министър-председател адмирал Саито Макото. Политическите заговори обаче продължават с пълна сила.
На 26 февруари 1936 г. избухва бунт на военни части, при който са убити редица видни държавници, включително финансовият министър Такахаши Корекьо.
Следващият министър-председател Окада Кейсуке успява да се спаси, след като нападателите по погрешка застрелват неговия зет.
В продължение на няколко дни бунтовническите части контролират голяма част от центъра на Токио и са нужни значителни усилия, за да бъдат убедени войниците, че техните младши офицери са действали без разрешение и в нарушение на военната дисциплина.
Когато въстанието най-накрая е потушено на 29 февруари, неговите водачи бързо са арестувани и екзекутирани, а заедно с тях пада и техният идеологически наставник Ики Кита. От този момент влиянието на младите радикали, често наричани "Императорски път" (Kōdō-ha), постепенно отстъпва място на по-предпазливата фракция "Контрол" (Tōsei-ha).
Макар да има по-умерени идеи за вътрешни реформи, тази група споделя много от външнополитическите цели на младите екстремисти.
Единственият възможен източник на достатъчен авторитет и престиж, който би могъл да се противопостави на военните, е император Хирохито. По-възрастните държавници обаче се колебаят да застрашат самата институция на монархията. Младият император Хирохито се възкачва на трона през 1926 г., с което започва нов етап в управлението на страната.
Той е пътувал в Западния свят и проявява силен интерес към морската биология - научно увлечение, което ултранационалистите смятат за неподходящо за човек, призван да олицетворява японската национална идеология.
Сайонджи и други дворцови съветници се опасяват от радикализма на младите екстремисти и смятат, че твърдата позиция на императора може само да разшири кръга на бъдещите жертви. Затова той избира да изчака, надявайки се, че вътрешните или международните събития ще се развият по начин, който да осуети плановете на екстремистите.
За съжаление това не се случва. С нарастването на международната критика към японската агресия все повече японци започват да подкрепят своите войници.
Провалът на Обществото на народите
Демонстративното напускане на японската делегация от заседанието в Женева показва ясно ограничените възможности за действия на Обществото на народите в опитите му да разрешава международни конфликти по мирен път.
Японското нахлуване в Манджурия е първият сериозен случай след създаването на организацията през 1920 г., при който тя получава възможност да наложи принципа за мирно уреждане на териториални спорове.
Въпреки това характеристики като липса на реални механизми за принуда, отсъствие на собствена военна сила и зависимост спрямо волята на държавите членки да изпълнят решенията на организацията водят до нейния неуспех.
Наблюдавайки как Япония безпрепятствено напуска Обществото на народите след окупацията на Манджурия, други държави с империалистически и експанзионистични амбиции също виждат възможност да преследват собствените си интереси.
И така през октомври 1935 г. фашисткият лидер на Италия Бенито Мусолини нахлува в Етиопия. На 7 март 1936 г. Германия под управлението на Адолф Хитлер ремилитаризира Рейнската област. Това е зона, която според Версайския договор трябва да остане демилитаризирана.
А на 7 юли 1937 г. малък сблъсък между китайски и японски войски при моста Марко Поло в Китай поставя началото на Втората китайско-японска война.
Окупацията на Манджурия се превръща в едно от първите сериозни предизвикателства пред международния ред, установен след Първата световна война. Неспособността на Обществото на народите да спре японската агресия показва слабостта на международната дипломация и насърчава други държави с експанзионистични амбиции да действат по подобен начин.
Събитията в Манджурия не само променят политическия баланс в Източна Азия, но и поставят началото на поредица от конфликти, които в крайна сметка водят до избухването на Втората световна война.
