Вчера във Великобритания бе арестуван Андрю Маунтбатън-Уиндзор по подозрение в злоупотреба с публична длъжност. Подобна новина може само да удиви и впечатли, че в подобни държави дори и човек със синя кръв може да попадне под ударите на закона.
От векове не е арестуван член на британската корона. Последният, който попада в подобна ситуация, но с далеч по тежък финал, е английският крал Чарлз I.
Той се предава през 1646 г., държан е под стража, но формално все още се водят преговори с него като с действащ монарх. Официалният му арест като обвиняем датира от декември 1648 г., а процесът започва през януари 1649 г.
Чарлз I е вторият син на Джеймс I (VI) и Анна Датска и се възкачва на английския престол през 1625 г. след смъртта на баща си. Ранният му живот е белязан от здравословни проблеми, включително рахит и заекване, които оформят характера му с израстването му.
Силно привързан е към по-големия си брат Хенри и към сестра си Елизабет. През 1612 г. когато Хенри умира, това оказва дълбоко влияние на малкия Чарлз. Допълнително спомага да се чувства още по-самотен и тъжен е когато на следващата година и сестра му напуска Англия, за да се омъжи за Фридрих V, курфюрст на Пфалц.
През целия си живот Чарлз говори с шотландски акцент и леко заеква. Нисък на ръст, той е по-малко внушителен, отколкото го представят портретите на фламандския художник Антъни ван Дайк.
Той е винаги сдържан и прави впечатление на околните като мълчалив и резервиран човек. Неговият отличен нрав, учтиви маниери и липса на пороци впечатляват всички, които го срещат, но му липсва близостта с обикновените хора, рядко пътува и почти не общува с тях.
Като покровител на изкуствата, особено на живописта и гоблените, той довежда в Англия както Ван Дайк, така и другия прочут фламандски художник Питер Паул Рубенс. Подобно на всички Стюарти, той обича конете и лова.
Искрено религиозен е. От баща си наследява твърдата вяра, че кралете са предназначени от Бога да управляват, а най-ранните му запазени писма разкриват недоверие към непокорната Камара на общините на Англия, с която така и не успява да постигне разбирателство.
Липсата на гъвкавост и въображение му пречи да осъзнае, че политическите хитрости, които постоянно използва в напразни опити да утвърди властта си, в крайна сметка накърняват честта му и подкопават доверието към него.
През 1623 г., преди да се възкачи на престола, Чарлз, придружен от херцога на Бъкингам, фаворитът на крал Джеймс I, посещава инкогнито Испания с цел да сключи брачен договор с дъщерята на крал Филип III.
Когато мисията се проваля до голяма степен поради надменността на Бъкингам и настояването на испанския двор Чарлз да приеме католицизма, той се присъединява към Бъкингам и настоява баща му да обяви война на Испания. Междувременно за него е уреден брачен договор с принцеса Хенриета-Мария дьо Бурбон, сестра на френския крал Луи XIII.
През март 1625 г. Чарлз I става крал и скоро след това се жени за Хенриета-Мария. Когато първият му парламент се събира през юни, веднага възникват проблеми поради общото недоверие към Бъкингам, който запазва влиянието си над новия крал.
Войната с Испания се оказва неуспешна, а Чарлз не дава обяснения пред Парламента относно външната си политика и разходите ѝ. Освен това пуританите, които защитават спонтанната молитва и проповед в Църквата на Англия, доминират в Камарата на общините, докато симпатиите на краля са към т.нар. "Висока църковна партия" (High Church Party), която подчертава значението на молитвеника и запазването на ритуала.
Така скоро възниква противопоставяне между новия крал и Парламентът отказва да му даде правото да събира мито и акцизи без условия, увеличаващи неговите правомощия, въпреки че това право е било пожизнено предоставяно на предишните монарси.
Вторият парламент от неговото управление, който се събира през февруари 1626 г., е още по-критичен към управлението му, макар че някои от предишните лидери на Камарата на общините са отстранени, тъй като Чарлз хитро ги назначава за шерифи в техните графства.
Провалът на военноморската експедиция срещу испанското пристанище Кадис през предходната есен е приписан на Бъкингам и Камарата на общините се опитват да го обвинят в държавна измяна. За да предотврати това, Чарлз разпуска Парламента през юни.
До голяма степен поради некомпетентността на Бъкингам страната се въвлича във война и с Франция, освен с Испания, а отчаяно нуждаещ се от средства, кралят налага принудителен заем, който съдиите обявяват за незаконен. Той уволнява върховния съдия и нарежда ареста на повече от 70 рицари и джентълмени, отказали да платят. Тези произволни действия засилват чувството за несправедливост, широко обсъждано в следващия парламент.
Когато третият парламент на Чарлз се събира през март 1628 г., експедицията на Бъкингам в помощ на френските протестанти в Ла Рошел вече е решително отблъсната и управлението на краля е напълно дискредитирано. Камарата на общините незабавно приема резолюции срещу произволното данъчно облагане и произволния арест и формулира оплакванията си в петиция, която настоява за признаване на четири принципа:
- без данъци без съгласие на Парламента
- без лишаване от свобода без причина
- без настаняване на войници в частни домове
- без военно положение в мирно време.
Въпреки усилията си да избегне одобрението ѝ, кралят е принуден да даде формалното си съгласие. Когато четвъртият парламент се събира през януари 1629 г., Бъкингам вече е убит.
Камарата на общините възразява срещу възраждането на "папистки практики" в църквите и срещу събирането на мито и акцизи без нейно съгласие. На 2 март 1629 г. кралят нарежда отлагане на заседанието, но преди това председателят е задържан насила на стола си и са приети три резолюции, осъждащи поведението на краля.
Чарлз осъзнава, че това е революционно поведение. През следващите 11 години той управлява без да свиква парламент.
За да не зависи повече от парламентарни субсидии, той сключва мир както с Франция, така и с Испания, защото, макар кралският дълг да надхвърля 1 000 000 лири, приходите от митата в условията на разрастваща се търговия и събирането на традиционни кралски такси осигуряват доходи, достатъчни за мирно време.
Кралят се стреми и да намали разходите на двора си. За финансиране на Кралския флот се налага т.нар. "корабен данък" - първоначално през 1634 г. върху пристанищните градове, а по-късно и върху вътрешните райони. Налагането на този данък предизвиква упорита и широко разпространена съпротива до 1638 г.
Всъщност това са най-щастливите години в живота на Чарлз. В началото бракът му с Хенриета Мария не е щастлив и през юли 1626 г. той категорично нарежда френското ѝ обкръжение да напусне двореца Уайтхол.
След смъртта на Бъкингам обаче се влюбва в съпругата си и започва да цени нейните съвети. Макар да се счита отговорен за действията си не пред народа или Парламента, а единствено пред Бога според доктрината за божественото право на кралете, той осъзнава задължението си към поданиците си като "грижовен баща".
Често проявява ленивост, но понякога показва внезапни пристъпи на енергия, главно при нареждането на административни реформи, макар че сложната мрежа от частни интереси във въоръжените сили и при двора остава почти незасегната. Като цяло кралството се радва на относително благоденствие до 1639 г., когато Чарлз се въвлича във война със шотландците.
Що се отнася до Шотландия още първите Стюарти силно я пренебрегват. Още в началото на управлението си Чарлз отчуждава шотландската аристокрация чрез акт на отнемане, според който земи, претендирани от короната или църквата, подлежат на конфискация.
През 1637 г. той решава да наложи в северното си кралство нова литургия, основана на английската "Книга за обща молитва", одобрена от шотландските епископи, но е посрещната с организирана съпротива.
Когато мнозина шотландци подписват Националния ковенант в защита на презвитерианската си религия, кралят решава да наложи църковната си политика със сила. Добре организираната шотландска армия на ковенанторите го надхитря и когато той достига Йорк през март 1639 г., войната вече е загубена. На 18 юни е подписано примирие.
По съвет на двамата мъже, заменили Бъкингам като най-близки съветници - Уилям Лод, архиепископ на Кентърбъри, и граф Страфорд, способен наместник в Ирландия, Чарлз свиква парламент през април 1640 г., по-късно наречен "Късия парламент", за да събере средства за войната срещу Шотландия.
Камарата настоява първо да обсъди оплакванията срещу управлението и се противопоставя на подновяването на войната. Затова на 5 май кралят отново разпуска Парламента. Събирането на корабния данък продължава, както и войната.
През август шотландска армия преминава границата, а войските на краля изпадат в паника при артилерийски обстрел при Нюбърн. Дълбоко разтревожен от второто си поражение, Чарлз свиква съвет, по чийто съвет свиква нов парламент, който е наречен "Дългия парламент", който се събира в Уестминстър през ноември 1640 г.
Новата Камара на общините се оказва също толкова неотстъпчива, колкото и предишната. Тя осъжда последните действия на Чарлз и подготвя обвинения в държавна измяна срещу Страфорд и други министри. Кралят възприема помирителен тон съгласява се с Тригодишния акт, който гарантира свикване на парламент поне веднъж на три години, но заявява решимостта си да спаси Страфорд, на когото обещава защита. Не успява обаче. Страфорд е обезглавен на 12 май 1641 г.
Чарлз е принуден да приеме мярка, според която съществуващият парламент не може да бъде разпуснат без собственото си съгласие. Той също така одобрява закони, обявяващи корабния данък и други произволни финансови мерки за незаконни, като цяло осъждащи управленските му методи през предходните 11 години.
Въпреки тези отстъпки през август той посещава Шотландия, за да потърси антипарламентарна подкрепа. Съгласява се с пълното установяване на презвитерианството в северното си кралство и позволява на шотландските съсловия да номинират кралски служители.
През ноември 1641 г. Парламентът се събира отново в Лондон и Камарата на общините приема Голямата ремонстрация, в която изрежда всички злоупотреби в управлението на Чарлз. В същото време избухва въстание в Ирландия, а депутатите се опасяват, че армията може да бъде използвана срещу тях, затова настояват тя да премине под парламентарен контрол.
Кралят не желае да се откаже от командването и, страхувайки се за положението на католическата си съпругата. Затова решава да нареди ареста на шестима парламентаристи. Те обаче успяват да избягат. След този неуспех на 10 януари Чарлз напуска Лондон, а скоро след това кралицата заминава за Холандия, за да осигури средства за каузата му.
След кратко затишие и двете страни започват да набират войници и да се въоръжават, макар Чарлз все още да се надява на мир. След неуспешен опит да овладее арсенала в Хъл, той се установява в Йорк.
През юни Парламентът му изпраща Деветнадесетте предложения, настоявайки за контрол върху министрите, армията и църквата. Кралят възприема това като ултиматум, но отговаря умерено. Подготовката за война обаче вече е в ход и на 22 август той издига кралския щандарт в Нотингам, с което започват откритите военни действия.
На 10 януари 1642 г. Чарлз и семейството му напускат Лондон. Започва Първата английска гражданска война.
Камарата на лордовете и Камарата на общините се разделят без ясна конкретика. Едни подкрепят краля, други каузата на Парламента. Гражданската война продължава четири години, в края на които роялистките сили са разгромени от парламентарните войски и от шотландците, присъединили се към Парламента през 1644 г.
През пролетта на 1646 г. Чарлз се предава на шотландската армия. Преговорите за възстановяване на монархията се провалят по въпросите за контрола върху армията и църквата. През 1647 г. шотландците предават краля на Парламента и се оттеглят на север.
През следващата година Чарлз временно избягва от плен. Той сключва споразумение с шотландците, които обещават да му помогнат да си върне престола срещу установяване на презвитерианството в Англия. Плановете им обаче са осуетени, когато Оливър Кромуел разгромява армията им при Престън.
За Кромуел и останалите депутати, продължаващи да заседават, вече няма място за Чарлз в управлението на Англия.
Чарлз I е обвинен във върховна държавна измяна и "други тежки престъпления срещу кралството Англия". Той незабавно отказва да признае законността на съда, заявявайки, че "един крал не може да бъде съден от по-висша земна власт".
Отказва да се признае за виновен и твърди, че защитава "свободата на английския народ". Смъртната присъда е прочетена на 27 януари. Екзекуцията му е постановена като на тиранин, предател, убиец и обществен враг.
На сутринта на 30 януари 1649 г. присъдата е изпълнена на ешафод, издигнат пред банкетната зала на Уайтхол. Кралят посреща смъртта си смело, продължавайки да твърди, че е "мъченик за народа". Седмица по-късно е погребан в Уиндзор.
След екзекуцията на Чарлз I историците дават различни тълкувания за произхода и социално-икономическото значение на Английската гражданска война. Ако Англия действително преминава през дълбока трансформация, Чарлз едва ли е човекът, способен да я поведе.
Липсват му широта на възгледите и въображение. Упорито се съпротивлява на необходимите промени и прибягва до интриги, за да надделее над противниците си. Въпреки личните си добродетели, обществените му действия не водят до положителни резултати.
Чарлз обаче е повече от човек, заемащ длъжността крал на Англия. Както всички монарси, той е символ на самата кралска институция. Погледната в ретроспекция, неговата екзекуция представлява травматично събитие за английския народ, който вероятно не е толкова готов да се откаже от монархията, колкото изглежда по време на Гражданската война.
Екзекуцията оставя трайно чувство на несигурност относно природата на управлението, както и чувство на вина заради готовността да бъде убит човек, който според мнозина притежава божествено право, поставящо го отвъд човешкия съд.
Управлението на Чарлз I представлява повратен момент в историята на Англия, в който сблъсъкът между традиционната монархическа власт и нарастващите претенции на Парламента достига своята крайна точка. Неговата непоколебима вяра в божественото право на кралете, съчетана с липсата на политическа гъвкавост и склонността към еднолично управление, задълбочава институционалната криза и води до открит военен конфликт.
Въпреки личните му качества като религиозност, културни интереси и преданост към кралското достойнство, управленските му решения допринасят за разпадането на доверието между короната и поданиците.
Процесът и екзекуцията му не само прекратяват едно управление, но и разтърсват самите основи на европейската представа за свещената и неприкосновена монархия. Смъртта му символизира раждането на нов политически ред, в който върховенството на закона и парламентарният контрол постепенно надделяват над абсолютистките претенции.
Наследството на Чарлз I остава противоречиво, тъй като той е едновременно трагична фигура, вярна на убежденията си, и владетел, неспособен да се приспособи към променящата се политическа реалност на своето време.
